Бягството от организации

печат
В страната ни виреят стотина политически партии и незнаен брой други организации с най-разнообразни цели – от инициативи за търсене на права по съдебен ред, построяване на поредната църква с бюджетни пари, през „духовно извисяване“, до съпротива срещу извънземни нашественици и разгадаване премъдростите на „тайни общества“, които крият рецептата за всеобщото щастие на човечеството.
На този фон групи със структура на организации и подредена дейност, които се стремят да променят обществото ни радикално, из основи, са почти незабележими. Редно е да изникне въпросът защо хората бягат от организираност против господстващата политическа, стопанска и социална система, но се прилепват към политически партии и чудати сдружения?
Първото, което идва на ум като отговор, е страхът. Една асоциация на практикуващите йога не рискува да попадне под ударите на членове от Наказателния кодекс за намерения да промени съществуващия строй по „противозаконен начин“. Даже минаващите за „екстремистки“ партии декларират спазването на творбите на сегашното и предишните „Народни събрания“, в които народът на дело винаги е в малцинство. Почти никоя организация не определя себе си като „антисистемна“, не твърди, че днешните порядки са безумни и подлежат на ликвидиране. Най-много да се изкажат в полза на „сериозни реформи“ и да заклеймят отделни „личности“ като виновни за това, че държавната и капиталистическата системи не работят „за народа“. Не припознават в държавността и капитализма корените на злините, от които огромна част от народа страда, а мъничкото останало резенче се издува като попско прасе след Задушница. И най-категоричните политически лозунги, остават ли в коловоза на държавничеството, дори да попържат „пазарните отношения“, не са престъпление. Намекът за революция, която вижда, че проблемите нямат решение без отхвърляне на закона като висш авторитет и „ценност“, за да дадат глътка въздух на човечността, свободата и социалната справедливост, обаче се третира като „престъпление срещу държавата“. Престъпленията на държавата срещу народа, разбира се, в законодателството просто не съществуват. Има само „длъжностни злоупотреби“. Макар че самото наличие на държава е престъпление.
Затова държавата е в постоянна война с „антисистемните“. Войната взема жертви – буквално. Значи това е причината – никому не се умира? Е, обяснимо е.
Животът обаче постепенно става непоносим дори за онези, които доскоро са намерили относително безопасна гънка в Системата или които сдържано сътрудничат със същата Система от немай-къде. Изборът вече не е да живееш или да загинеш, а дали да се мъчиш, или да рискуваш да сложиш край на мъките, било като надвиеш източника на мъката, било като останеш в историята като боец, а не покорно уморена жертва.
Тук идва на ред второто обяснение – невярата. Няма вяра в успеха на противопоставянето, няма сигурност в идеала, в това, което да измести Тази Система. И тук топката попада в полето на онези, които си поставят задачата да убедят хората, че има смисъл, има шанс за победа, има и начин да не се получи отново рокада на едни мерзавци с власт с други тарикати с апетит към властта. Поле за пропаганда и агитация, просвета и апелиране към разума и към ползата за всеки нещата да се променят.
Трети вариант за отговор на въпроса е келепирът. Партиите предлагат кариера, облаги. Непартийните организации – ако не пари на ръка или възможност за правене на пари, то чувството за някаква полезност. Ето, правя нещо значимо, и то хуманно, без насилие – тоест пак безопасно, – значи не съм пълна нула на този свят. Такова погалване на самочувствието лесно води в света на илюзиите, които човек може да гони до безкрайност, важно е движението, не постигането на целта. Пък и ако процесът осигурява материален уют или поне не застрашава наличния – ето я привлекателната кауза. Въртележка, тичане в кръг.
Най-лош обаче е отговорът, който съчетава всичко изброено и го формира в БЕЗРАЗЛИЧИЕ. Тук има и страх, и невяра, и дребнав келепир. Състояние на ума, ако можем да говорим за ум в това будно и привидно дейно коматозно вцепеняване, което бива култивирано от Системата чрез образование, медии, „ценности“, богат асортимент самоцелни развлечения, митове за „успеха“, обещания за изкачване в социалната пирамида, от потиснатите към потисниците, поне към контингента между тях. Тук обаче самата Система ще се погрижи да смаже безразличните, да им отвори очите, че стратегията им е била губеща.
Тогава вече ще има мегдан за агитация и пропаганда. Стига да е налице организация, която се самообучава да анализира света, да избистря представите си за бъдещето му, от което следва, че ще бъде способна да агитира и пропагандира, просвещава и увлича хората да направят нещо със съдбата си.

Христо Николов

Остави коментар

  • Весела Стаевска

    Да започнем с думичката „виреят“. Използвана е в първото изречение на статията. Веднага я свързвам с вирус. Така е и лексикално и на практика. За съжаление у нас твърде много партии, защитавали някога болките на хората си, днес просто броят „електората“ и се надяват да минат 4 %, за да имат субсидия. Но…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *