Църквата и Държавна сигурност

Съобщението на „Комисията по досиетата“ на политическата полиция на Н. В. Борис III и на болшевишката диктатура (ДС) за архиереите на Българската православна църква (БПЦ) е „емблематично“ в много отношения, както е прието да се казва днес.

От 14 владици (включително патриката Максим) 11 (единадесет) са били доносници на поне три от управленията на „бившата“ ДС, които сега са замаскирани като разнородни „демократични“ полицейски служби, поставени под различни шапки (на президент, на вътрешно, военно, финансово, правосъдно и т. н. министерства), с оглед по-доброто замитане на следите от престъпленията. Въпросните управления на ДС са: ПГУ (на шпионажа), ВГУ (на контрашпионажа) и прословутото Шесто управление (за борба с остатъците от „контрареволюцията и идеологическата диверсия“). Поредният непълен списък от доносниците на „светия синод“ предизвика яростните реакции не само на висшите кешиши/клирици. Към тях присъединиха своя възмутен глас колеги като източноправославният „Гоце“ Първанов и ред богослови, културолози, историци, политици и набожни мутри-бизнесмени.

Всъщност беше съобщен един всеизвестен и неверен факт

Всеизвестен, защото още „Комисията Тамбуев“ съобщи за „дядо“ Калиник или Калтак, че е бил доносник на Шесто, а из така нареченото „велико“ народно събрание се разнасяха фотокопия от разрешителното, издадено на светиня му от ДС, да носи… револвер. Големите „разкрития“ обаче излязоха на бял свят при следващата „Комисия Андреев“, чиито неофициални новини бяха размножени от някои медии. В „Труд“ от 15 март 2001 г. например, в статиите на Диана Петрова и на ст. н. с. Дилян Николчев, между многото „пикантерии“, се съобщаваше, че „за висшата йерархия на БПЦ се очакват разкрития за 100% от водачите ѝ“. За да не бъде оповестен официално попският резил, който щял „да взриви спокойствието на църквата“, правителството на един друг благочестив християнин – г-н Симеон Сакскобургготов, по нареждане на господарите „Му“, побърза да закрие въпросната комисия и да анулира съответния закон, още повече, че само след няколко месеца, встъпвайки в длъжност, Симеон 2 щеше да целува ръката на… Максим при клетвата си в НС.

Оповестеният днес „факт“ е неверен, защото не е взето под внимание, че главата на БПЦ (а, както се знае, рибата се вмирисва от там) е агент на „бившия КГБ“ (Максим е московски „възпитаник“). Друг един „дядо“ – Николай, – когото готвят за приемник на днешния патрика и който също бил с чисто досие, заяви че „отварянето на досиетата е намеса в делата на светата ни църква“. (Както е известно, досиетата на активираните от днешните „демократизирани спецслужби“ агенти, са „забронирани“ и не подлежат на разсекретяване.) А „дядо“ Калтак си призна чистосърдечно, че „не е извършил никакъв грях пред бога, тъй като всяка власт била дадена от него…“

Дотук нищо изненадващо или сензационно. От хилядолетия насам се знае, че чернокапците са една от трите власти (политическа, икономическа и духовна), които винаги са били неразделни, въпреки Монтескьо и „Духът на законите“. При това в католицизма, папската и кралската власт са си отнемали първенството и разменяли местата, като в течение на повече от хиляда години римският папа е можел да благославя, назначава или отлъчва представителите на „светската власт“. В света на източното православие – „византийската воня непорината“, както неприлично се е изразил нашият Ботев, – църквата винаги е била слугиня на държавата. Така че шумът, вдигнат около днешните „разкрития“, е най-малкото учудващ. По-интересно е другото, което официалните гласове премълчават:

• Само неколцина попчета от дълбоката провинция вдигнаха глас с искане за нов църковен събор, който да отстрани доносниците от клира, но и той остана глас в пустиня. Навярно тези блудни синове на „светата ни църква“ ще бъдат уволнени, защото в нея има йерархия, по-строга от казармената, а на върха ѝ доносниците имат „живковото болшинство“ (от 99,99 %).
• „Сплотеното мнозинство“ от паството или енориашите, посрещна „новината“ с одобрение на поведението на своите „духовни пастири“ и с оправдание, защото те доносничели за благото и за съхранението на църквата „в онези тежки времена“. Други търсеха благопристоен отговор в богословието и каноническото право или мълчаха срамежливо, но най-много бяха тези от верующите, които се правеха на безразлични към „неща, които не ги засягат“.

Понеже според официалната статистика далеч преобладаващото мнозинство от представителите на българщината са „православни скотове“, пак по израза на заслужаващия да бъде низвергнат за вечни времена в „Геената огнена“ Ботев, то въпросът, който поради тези масови реакции застава неумолимо пред нас, е дали наистина – както се осмеляват да твърдят някои жалки безбожници, безродници, безотечественици и отрепки – „храбрият, трудолюбив и богобоязлив“ български народ се състои само от доносници? •

Георги Константинов