Ценоцид

печат
Ценовият грабеж продължава – търпението означава самоубийство

Храни и напитки ▲ 25% • Обществено хранене ▲ 21% • Транспорт ▲ 11% • Облекло и обувки ▲ 11% • Образование ▲ 11% • Цигари и алкохол ▲ 11% •…

Положението с цените е страшно и ще става все по-страшно. Над 80% от българите по последни проучвания твърдо вярват в това и вече не вярват в нищо друго и на никой друг. Жалка пасмина блюдолизци, живеещи от копанята на властта, беше събрана, за да „укроти топката” с бляскави макроикономически прогнози за рекорден ръст и ниска инфлация през следващите месеци и години, като естествено никой не задава логичния въпрос – къде са парите? Парите ги няма. На практика българският гражданин беше
безмилостно ограбен през последните две години от собствената си държава.
Дори най-розовите прогнози на макроикономистите очак­ват инфлацията до края на 2008 година да падне до 9% (в момента е 14%-15%). Нека да се пишем огромни оптимисти и да повярваме в това. По лъскавите билбордове в големите градове на България обаче банките се бият в гърдите със „страхотните” лихви по спестовните влогове, които били толкова високи, че трябва да сме направо луди, за да не им дадем парите си. Най-щедрите банки предлагат лихви между 6% и 7% на година по депозитите, което означава, че трябва да си луд, за да вкараш парите си при тях, щом и най-заклетите икономически оптимисти очакват годишна инфлация от 9%. Всеки вложител в банката автоматично губи между 2% и 3% от спестяванията си и това е при официално-оптимистични данни за инфлацията. По реално-песимистични влогът ти от 1000 лева от миналата година до днес непипнат струва вече 900 лева и то без таксите на банката за обслужване. Разбира се, че е по-добре да ги изхарчиш веднага, защото ако инфлацията продължи със същите темпове, онова, което купиш днес, ще струва по-скъпо след една година, а парите ти в банката ще струват по-малко.
Либералните врачки обаче имат готов отговор – разбира се, че ще губиш от „нискорискови” вложения като банкови депозити, държавни облигации и пр., защото рискуваш малко. Влагай ги в българската икономика, която расте като китайски дракон на припек и си брой милионите след четири-пет лазарника. Така поне ни уверяват макроикономистите, които повтарят „рекорден ръст на брутния вътрешен продукт” като хлапе, което току-що се е научило да казва „р”. Хубав рекорд поставила икономиката, но проверих­те ли я за допинг? Проверихте ли колко от този страхотен „ръст” се дължи на развързаните кредитни кесии на банките, които вкараха народа в също толкова рекордна задлъжнялост и когато ножицата хлъцне, ще трябва да обяснявате защо сте оставили тъй удобно тоя пасив извън бодрите си комсомолски калкулации? Хайде да видим какво стана с оптимистите, които точно вложиха пари в българската икономика лани. Накупиха си акции на български фирми и вместо умрелите лихви на банките сега жънат от скока на акциите, защото нали когато икономиката така бурно расте, акциите на фирмите от тази икономика скачат. Жънат, ама жънат само изгризани нокти. За една година индексът на софийската фондова борса SOFIX се срина с 36% (от 1500 през юли 2007 до 1100 през юли 2008) и почти два пъти от края на миналата година (беше над 1900 през октомври 2007) и изяде парите на кандидат-капиталистите по-бързо и от главозамайващата инфлация.
Твоите пари просто няма къде да избягат – можеш само да седиш и да ги гледаш как се топят: банката няма да ги запази от инфлацията с ниските си лихви по влоговете, а капиталовият пазар ще ги изпапка още по-бързо, защото пропастта между доверието на ужилените от бляскавите прогнози за 2007 инвеститори и оптимизма на „анализаторите” е огромна като
българския бюджетен излишък.
Единствено държавните бюрократи спечелиха от цялата мизерия в управляваната от тях държава, което твърдо доказва, че и от чисто икономическа гледна точка държавният капитализъм не само че не е завършил прехода, но не го е започнал и няма и намерение. Само за четири месеца държавата е съдрала от раздутите цени 2,7 милиарда лева повече, отколкото ни е казала, че ще ни съдере по бюджета, който уж се води закон. Точно така – 2 700 000 000 лева за януари, февруари, март и април. Близо 700 милиона лева на месец от цялото българско население или по 100 лева на месец от всяко българско бебе, пенсионер, работник и работничка са смъкнати от правителството и трупат мухал в държавната хазна, вместо да бъдат там, където са най-необходими – при хората, които едвам свързват или вече не свързват двата края.
Това е разбойнически държавен грабеж
Още откакто започнахме кампанията срещу ценовите скокове и шокове през 2006 година и поискахме социализация и пълно субсидиране на отоплението и транспорта, трябваше да спорим с маса народ, който ни казваше, че „безплатен обяд няма” и не можело така транспортът и отоплението да са безплатни. Не знам за безплатен обяд, обаче знам за безплатна закуска – има я във всеки що-годе приличен хотел и тя е включена в цената на стаята. Оказа се, че България – да не говорим за София – е един доста скъп хотел, в който хотелиерът (правителството) ти вдига цената със 700 милиона лева всеки месец, а те кара да си плащаш отделно и тока, и водата, и отоплението, да не говорим за очукания му автобус. Чудно ли е, че толкова българи предпочетоха да не живеят повече в хотел „България” и намериха по-изгодни условия на живот в хотели с много повече звезди (на син фон) в уж прескъпата Западна Европа. Това, което звучи парадоксално вече само за най-спрелите хора на света, е неоспорим факт:
животът излиза най-скъп в най-бедните страни.
България е най-бедна. По данни на Федерацията на европейските работодатели (FedEE) България дели предпоследно място от европейските страни по доходи с Украйна, като след нея е само Молдова. От Европейския съюз България е тотално в дъното, като над нея и под следващата по бедност Румъния се вмъкват такива „неевропейски страни” като Албания, Беларус, Сърбия. Да, албанците имат по-високи заплати от нашите. Честито влизане в ЕС, за пореден път. Значи ако се изолираш от света за 50 години, обявиш се за истински наследник на председателя Мао, наблегнеш на проституцията и наркотрафика, постигаш по-добри резултати, че получаваш накрая и един териториален подарък под формата на бивша сръбска провинция, отколкото ако се бъзикаш с валутни бордове, хармонизация и евроатлантическа интеграция. Поне на нашите географски ширини така излиза.
Ценовият геноцид
Цените наистина убиват и изселват принудително – и по демографската статистика и пред очите ни – едва ли има българско семейство, в което ако не син или дъщеря, то братовчед да не е дух­нал някъде на Запад – постоянно или временно с надежда да стане. Едва ли има българско семейство, което да не е понесло болката от преждевременната загуба на близък възрастен човек, не издържал на „осигурените старини” в социалната държава. Никой вече не вярва на крякащата групичка телевизионни клакьори, които ни обещават светло бъдеще. Още по-малко на червената оплешивяваща и оредяваща номенклатура, която ни залъгва „как беше едно време”. Страхотен лозунг за рекламните туристически материали:
„Елате в България! По-добре е от 1943 година!”
Това не може да продължава така. Ако продължи така, ще спре да продължава с летален изход още в рамките на това поколение. Не е ясно дали са на прав път другите страни от Европа, но накъдето и да вървят те, вървят по-бързо от нас и имат повече сили. Трябва да си по-голям оптимист и от българските макроидиоти, за да си 100% сигурен, че българският народ може да бъде спасен от постепенното изтребление. Може и да не може. Но за да спасим поне надеждата, че можем да изплуваме някак от огром­ния батак, който наистина ще става все по-гъст и по-страшен, трябва да се вземат радикални мерки и то още сега, още тази или следващата година. Всяка година забавяне намалява шансовете ни за оцеляване с поне десет години – това е равносметката от класациите, цитирани по-горе. Трябва да направим революционни социални преобразования в цялото устройство на страната, ако искаме да имаме дори малък шанс да вдигнем глава един ден и да не се срамуваме пред децата си. За да навакса своето изоставане от света,
България трябва да се развива два пъти по-бързо от Европа в следвоенния период.
По друг начин просто сметката не излиза. Няма консерватизъм, либерализъм, социализъм, национализъм – това е проста математика, която ако не решим, отиваме по дяволите. Революцията е неизбежна, ако задачата има решение и тя не стои само пред нас, но и пред огромната част от населението на Земята. Това не е утеха – това е нашият шанс. Хората по света, които са на нашето дередже, са страшно много, а дори и онези, които живеят в по-богати държави, но не са съгласни със сегашния световен ред, също не са никак малко. Това не са абстрактни интернационални въжделения – това наистина са единствените ни съюзници, освен собствените ни сили, а ние ще имаме нужда от всяко рамо, от всяка глава, защото ни чакат много тежки дни. Първото и най-важно нещо обаче е
прощаване с илюзиите (ама този път наистина).
Когато ножът опре до шията, наведеш ли глава, ще се заколиш. Трябва да убеждаваме всеки, че еволюционните, прогресивни, постепенни решения и особено тези от типа „изчакай малко да видим”, „да не стане по-зле” са не само безперспективни, те са вредни, те губят време и ни приближават към голямото нищо. Всеки, който упорито продължава да твърди, че има някакъв мирен, спокоен, айлякчийски път към оцеляването, трябва просто да бъде считан за враг и позициите му да се бомбардират непрекъснато. Говорим за хората, които наистина ги е грижа какво ще стане с всички нас, с народа като цяло, а не за загрижените за поединичното спасяване в някаква лазурна Социаллибералия, където ще бъдеш дребен буржоа с екзотична фамилия и странен акцент. Тези хора са прави за себе си, но те са приели вече изтреблението на нашия народ като факт и това никак, ама никак не трябва да ни харесва, ако не сме едни от тях. Говорим за хората, на които им пука какво ще стане с България, пък дори и да са запокитени в момента някъде по света от рекордния ръст на нашите брутни вътрешно-чревни продукти през последните десетилетия. Хората, които са готови не само да умрат, но и да работят за общото – а второто често е много по-трудно. Успеем ли да се съберем достатъчно простили се с илюзиите (ама този път наистина), ще дойде ред и на втората най-важна стъпка:
Искай всичко
Трябва да ни е ясно, че капитализмът умира и ние трябва да го надживеем. Неговата неминуема гибел ще повлече много хора със себе си в небитието – това може да стане и утре. Трябва да сме готови за нещо съвсем различно, което да помете смрадливата му мърша и да ни гарантира достатъчно добре, че няма да го повторим. Това нещо трябва да бъде всичко обратно на престъпленията, недостатъците и лъжите на досегашния световен ред и да няма страх от невъзможното. Властта и йерархията първо трябва да заминат. Няма друг път, който да не води в порочен кръг. Дали ще го наричаме безвластен федерализъм, свободен комунизъм, технологична анархия, екологично самоуправление или каквото ще няма толкова значение – вече нямаме време дори за избистряне на понятията.
Знам, че думата „трябва” идва в повече и дразни слуха, но тя е чукът на строителя. Колкото по-здрава е къщата, толкоз по-рядко ще го чуваме след като я построим. •

А. Ванчев

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *