Часът на бика във века на стадото

печат

Някои литературни критици казват за романите на Иван Ефремов, че били „последните утопии на социализма“, а авторът им – „последен правоверен комунист“. Факт е, че „последните утопии“ бяха написани и прочетени в захлас повече от трийсет години преди рухването на болшевишката империя. Факт е, че по-късните фантасти не се изкушиха да конструират епични, обстойно обосновани позитивни утопии. Държавният „социализъм“ неудържимо загниваше, съветските граждани с повече или по-малко безразличие очакваха края на агонията, прозорливо забелязана от Ефремов още през 1960-те. Ученият и партиецът в Ефремов се сблъскаха в неразрешимо противоречие – как да „спасят идеалите“, без да отрекат догмите на Партията.

Първият опит на писателя бе романът „Мъглявината Андромеда“ – подробно описание на отдалеченото на векове напред комунистическо общество. Липсваше обаче обяснението как именно се е утвърдил новият свят, сменил капиталистическия. Тази липса бързо изтощи заряда на романа като „народен вдъхновител“, при все че книгата стана витрина на съветската фантастика.

Последва нов опит, този път с елементи на сплашване – „Часът на Бика“, с който Ефремов буквално крещи към народа и неговите „вождове“: вижте какво може да се случи, ако не вземем незабавни мерки!

Без успех. В стряскащо убедително изобразената планета Торманс обикновените граждани от 1960-70-те разпознаха отделни черти на действителността в самия СССР, поради което по-късно книгата не бе преиздавана, нито споменавана в общите прегледи на жанра. От друга страна, екологично съсипаният свят, смазан под тежестта на олигархичната си държавност, бе твърде „утопичен“, за да предизвика мотивация за „спасяване“, която да сломи съпротивата на държавата. Партокрацията предпочете да замита проблемите под килима, а когато това стана невъзможно, предприе мерки за собственото си спасение чрез разграбване на държавната собственост.

Днес обаче, 45 години от издаването на романа в самостоятелно книжно тяло (предишните му публикации са в списания), контурите на Торманс са по-реални отпреди и засягат не само болшевишкия лагер.

Изчерпани ресурси, полупустинна суша, почти необитаеми водни басейни. Концентрирано в огромни градове население, натъпкано в депресиращо еднакви жилищни, обществени и административни сгради. В околностите вилнеят банди „оскърбители на двете блага“.

Едното благо в единната глобална държава с унифициран език е „нежната смърт“. Всеки градски жител на Торманс при пълнолетие минава категоризация. Който според чиновническите критерии не покаже особена интелигентност, а само годност за физически труд, или не се впише в квотата „трайно полезни за държавата“, попада в групата „кжи“ (краткоживущ). Кжи са работническата класа. Нейно задължение е да произвежда, обслужва… и да умира в специални заведения, щом навърши 25 години, разболее се или пострада при злополука. Смъртта е безболезнена, смъртта е култ, „гаранция“ за живот без болести, страх и страданията на старостта… и грамадно улеснение за тормансианското здравно и социално осигуряване. По изключение отлагане на евтаназията до 30-годишна възраст получават „звездите“ на спорта и другите видове развлекателна индустрия, както и „лилавите“ – редниците от охранителните части на режима. На кжи е позволено да употребяват наркотици, да не се грижат за деца, прощават им в определени граници различни хулигански прояви, като някои дори се поощряват, с една дума животът на кжи е работа и развлечения.

Второто благо в практически религиозната официална идеология е „дългият живот в служба на държавата“. Категоризираните като достатъчно умни мъже и жени стават „джи“ (дългоживущи). Те са администратори и обслужваща режима интелигенция. Имат правото да живеят, докато не грохнат от старост. От лоялността им към държавата зависи запазването на статута джи. Лоялността се проверява чрез масови хипнотични сеанси, подобни на църковни ритуали.

Джи мразят и се боят от разюзданите кжи, защото често стават жертви на нападения, обикновено пренебрегвани от стражите. Кжи презират „вкопчените в живота нещастници“.

Малка част от джи обаче са неприкосновени за кжи. Това са висшите чиновници, по съвместителство и функционери на службите за сигурност – „змиеносци“, гербът на глобалната държава е змия. Змиеносците имат абсолютна власт над джи и кжи. Самите те обаче зависят от волята на висшите ръководители на Торманс – Съветът на четиримата.

Вождовете от Съвета стоят над закона и над класовите категории. Те са абсолютните авторитети, безпогрешни, мъдри, всемогъщи. Те са законодатели, съдии, правителство и „духовни водачи“ на планетата, която всеки момент могат да прекръстят, с което отварят работа за милиони бюрократи да редактират безброя официални документи и литература, в която се споменава старото име.

Това е режимът, утвърден подир Века на глада и убийствата – хаосът вследствие на пренаселването на планетата, хиляда години след началото на нейната колонизация. Тормансианците са потомци на земни хора, отлетели в дълбокия космос в навечерието на едва избегната ядрена война на Земята, но официалната историография ревниво крие тази истина.

При все мрачната картина, за Торманс има оптимистичен изход, защото звездолет от Земята открива изгубения клон земно човечество. Има кой да помогне на Торманс да се измъкне от ужаса на своето битие – така е в книгата на Ефремов.

Песимистичното за реалната ни планета Земя е, че тя все по-видимо придобива тормансиански черти, но не може да разчита на спасители пришълци. Преодоляването на опасността да се превърнем в Торманс лежи изцяло на нашите плещи.

За съжаление, засега не личи да се справяме с тази задача. •

Васил Арапов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *