Чий химн е „Интернационалът“?

След всеобхватното почти предумишлено самосгромолясване на болшевизма в Източна Европа, „научният социализъм“, с всичките му идеологически карантии, тихомълком и мълниеносно бе натикан от довчерашните си агитпропи-попове в митичната древноелинска река на забравата Лета, където се озоваха и безсмъртни по своята непреходна, историко-художествена стойност поетични творби като дръзновено бойкият пролетарски химн „Интернационалът“, присвоен и впоследствие изоставен, най-напред от социалдемократическите вождове на Втория интернационал, като партиен химн, а по-късно и от болшевишките канибали, превърнат в химн на тяхната империя и изхвърлен от оборот през 1943 г., когато сатрапът Сталин разтури Коминтерна, след като го беше превърнал в Погребално бюро на комунизма.

Всъщност, текстът на „Интернационала“ е написан от члена на Комитета за обществено спасение при Парижката комуна – френският анархист Йожен Потие през месец юни 1871 година – месец след нейния разгром. Съветът на Парижката Комуна се състои от прудонисти, под чието идейно влияние се извършва цялата практическа революционна дейност на Комуната. Сред тях се открояват работници и интелектуалци като Луи Варлен – книговезец, Жул Валес, Луиз Мишел – писателка, Шарл Лимузен, Лео Франкел, А. А. Аси, Серайе, Тейс, Дюпон, Толен, Фрибур, Льофрансе, Беле, Дени, братята Реклю, Андиньо, Е. М. Ваян – лекар-инженер, Г. Курбе – художник, Авуан, Ж. Б. Клеман – поет, публицистите О. Верморел и П. Грусе, професорът по антропология Г. Флуранс – всички пламенни последователи на Пиер-Жозеф Прудон, който впрочем е и първият философ-икономист, успял да предвиди появата на монополистичния капитализъм и пророчески прозрял, че Марксовата социална теория за така наречената диктатура на пролетариата на практика неизбежно ще трансформира идеята за социализъм и комунизъм в държавен капитализъм, стигащ до средновековен, мракобесен тоталитаризъм…

В ръководството на Комуната се подвизават още и крайно радикалните революционери-идеалисти като бланкистите Теофил Фере и Раул Риго, фанатични адепти на знаменития професионален революционер от 19-ти век Луи Огюст Бланки, както и неоякобинци, между които безспорно най-изявеният е бил магнетичният трибун Шарл Делеклюз – даровит публицист, а също и поляците-емигранти, офицерите-революционери В. Врублевски и Я. Домбровски. За отбелязване е, че в Съвета на Комуната няма нито един марксист! (По това време бъдещият зет на Маркс – Шарл Лонге също е прудонист.)

Парижката комуна просъществува 72 дни – между 18 март и 28 май 1871 година, но за тоя кратък период тя извършва нечувани дотогава в човешката история кардинални социално-политически реформи. В онези знаменити дни и нощи, Комуната е учредена като общоизбираем орган за самоуправление на френския народ; Църквата е отделена от светския живот и училищата; премахнати са постоянната армия и полицията и са заменени с доброволното участие на въоръжените мъже и жени на Париж в Националната гвардия; установена е абсолютна свобода на словото и печата; въвежда се пряко избиране и отзоваване по всяко време от народа на всички длъжностни лица, включително и на съдиите; многократно е увеличено и изравнено периодичното възнаграждение на всички трудещи се; работилниците преминават в собственост на трудовите колективи; Френската банка е поставена под прекия контрол на Съвета на Комуната (който, за съжаление, поради своите скрупули пропуска да сложи ръка върху авоарите на буржоазията); отменят се незабавно плащанията на всякакви лихварски ипотеки, дългове и наеми; премахнат е нощният труд в предприятията; въведено е задължително и безплатно училищно обучение; установен е работнически контрол над производството и разпределението в едрата промишленост; преустановена е системата на глобите, налагани на работници и служители; провеждат се усилени мероприятия за осигуряване на работа на безработните.

По същество това наистина е уникален в цялата човешка история радикален, решителен опит за коренни социални промени, за вдъхновяване на народа с принципите на всеобществената анархия. Нищо чудно, че отзвукът от тия величави събития намира възторжен отклик и сред българската социал-революционна емиграция, документално засвидетелстван с телеграмата, изпратена от нашите анархисти Христо Ботев и Величко Попов до Комитета на Комуната: „Братски и сърдечни поздрави от Българската комуна! Да живее Комуната!“

Шест месеца преди това време, анархисткият колос Бакунин организира въстаническите действия на Лионската революционна комуна, в духа на революционните традиции на пролетариата, на масовите работнически въстания в този град през 1831 и през 1834 години, но поради колебливото поведение на значителна част от въстаниците, както и задкулисните обструкции, клевети и доноси на марксистите в Първия интернационал, революционната ситуация в Лион не успява да се трансформира в повсеместно въстание.

На 28 май 1871 година, въпреки героичната съпротива на комунарите, Парижката комуна е разгромена с неистова, садистична жестокост от 130-хилядната френска проправителствена армия, дислоцирана в Парижкото предградие Версай и командвана от тогавашния френски премиер Тиер, въоръжена до зъби от вражеската дотогава Пруска държава, което показва нагледно, че когато се касае до класовата солидарност и интересите на европейските властници и капиталисти, националистическата вражда и дори империалистическата конкуренция не струват пукнат грош…

Над четиридесет хиляди комунари са разстреляни безпощадно, без съд и присъда, а около сто хиляди са запокитени на доживотна каторга в колониите на Франция. Като пряк отглас на негодуванието от тези паметно-трагични, исторически събития, българският анархист Христо Ботев пише „Символ-верую на българската комуна“ (1871 г.) и статията-сатира „Смешен плач“ (1871 г.)…

Изглежда, като пряк отзвук на тези трагични за човешката свобода и човешката социална справедливост събития, марксисткото ръководство в Генералния съвет на Първия интернационал излиза с публична декларация срещу „авантюризма на бакунистите“ и свиква между 2 и 7 септември 1872 година конгрес в Хага, на който Михаил Бакунин и сподвижниците му биват изключени от Интернационала. Основните обвинения срещу Бакунин са отправени от „първия руски марксист“ – Николай Исаакович Утин – ръководен член на Генералния съвет на Интернационала и… таен агент на руската царска полиция, безсрочно командирован в Западна Европа да слухти и да дебне подир титаничния бунтар – враг номер едно на Всеруския самодържец Александър Втори (т. нар. „цар Освободител“). На това неокачествимо от морална гледна точка срамно заседание на подбрани делегати с фалшифицирани мандати за ръководния международен форум, инсинуациите по адрес на Бакунин надхвърлят всякаква нормална човешка нравственост и доблест. Маркс и идеологическите му прислужници си служат арогантно и безцеремонно с най-отвратителни сквернословия, за да унищожат морално своя опонент, който, заедно с испанските, португалските, италианските, швейцарските и английските делегати, не присъства на тази чернова на бъдещите сталински процеси. „Победата“ на Маркс е пирова. Изплашен от огромното влияние на идеите на комунарите върху европейските работници, по негово настояване Генералният съвет на Интернационала е преместен далече от Европа в САЩ (в Ню Йорк), където след четиригодишна агония умира във Филаделфия през 1876 г.

Още на 15-17 септември същата 1872 година, Бакунин и привържениците му се събират на организирания от антиавторитаристите конгрес в Сен Имие, Швейцария, където се сформира така нареченият Сен-имиенски Анархистки интернационал, чиято дейност продължава няколко години подир смъртта на неговия създател, починал на 19 юни (стар стил) 1876 година. През това време, на сцената се изреждат и залязват марксистките Втори интернационал (1889), който преустановява фактически дейността си в разгара на Първата световна война, Трети интернационал или Коминтерна (1919) – издъхнал в разгара на Втората световна война през 1943 г. – и мъртвороденият през 1938 г. Четвърти интернационал на Лев Давидович Троцки, убит по заповед на своя съратник и людоед Йосиф Джугашвили – Сталин на 20 август 1940 г., като именит политемигрант в Мексико. С две думи, от историческа гледна точка Прудон и Бакунин се оказват абсолютно прави, а Маркс и посетите от него „дракони“ и бълхи претърпяват тоталното крушение на философско-идеологическите си концепции и окървавените псевдосоциалистически практики.

Що се отнася до удавената в кръв и изпепелена в пожарища Парижка комуна, героично-драматичната ѝ съдба няма нищо общо с марксистките догматични, схоластични умотворения. Комуната е революционно творение на анархисти, бланкисти и неоякобинци, като анархистките идеи преобладават и оставят своя печат върху комунарските, революционни „реформи“ с гениалното прозрение на Бакунин, че „Свобода без социализъм е привилегия, а социализъм без свобода – робство и скотско съществуване“. Ето защо огнедишащият стихотворен текст, съставен от анархиста Йожен Потие, озаглавен „Интернационалът“, е преди всичко химн на Анархокомунизма, защото Парижката комуна е безсмъртно олицетворение на анархокомунистическите идеали!

Затова и днес имаме всички основания да го считаме за анархокомунистически химн, в който припевът би трябвало съвсем естествено да се замени от само себе си с:

БОЙ ПОСЛЕДЕН Е ТОЗИ,

ДРУЖНО ВСИ ДА ВЪРВИМ!

С АНАРХОКОМУНИЗМА

СВЕТА ДА ОБНОВИМ!

Затова считам за напълно закономерно от историческа, логическа и морална гледна точка бунтовно-буреносният текст на анархиста и изявен деец на Парижката комуна Йожен Потие да бъде възприет от ФАБ с наслова „Анархокомунистически химн“ със съответната лексикална промяна в припева му. Само по този начин ще може да се поправи, па макар и с твърде късна, задна дата, една крещяща историческа несправедливост и долнопробна фалшификация – един очеваден анархокомунистически текст да се афишира като партиен химн на социалдемократическите шмекери и гешефтари и още по чудовищно – като държавен химн на най-кървавата, гангстерска тирания в човешката история – ленинско-сталинската! •

Марин Караиванов – МАКАР