CNT и кризата на правителството на Ларго Кабалеро

печат
(продължава от миналия брой)

Майската революционна криза в Каталония едва е „решена“, когато друга политическа криза на правителството във Валенсия насочва за пореден път вниманието към боричканията между политиците, вместо към основните въпроси. На заседание на правителството на 15 май за проучване на ситуацията в Каталония двамата министри-сталинисти Хезус Хернандес и Винсенте Урибе искат репресии срещу „виновниците“ за Майските дни. Кабалеро е съгласен, но не иска да приеме гледната точка на компартията, според която отговорността пада върху CNT-FAI и POUM. Двамата министри стават и се оттеглят. Кабалеро декларира, че „Министерският съвет продължава да заседава“. Неговото решение обаче има краткотрайно действие, понеже жестът на сталинистите е сигнал за Прието, Негрин, Алварец дел Вайо, Хирал и Ирухо, които на свой ред се оттеглят. Само Анастасио де Грасия и Анхел Халарза, предани приятели на Кабалеро и четиримата министри „анархисти“ остават на местата си.

След разговори с президента на републиката Азаня, Кабалеро е натоварен отново да сформира правителство. CNT и UGT предлагат то да се създаде върху основата на синдикатите, композирани от всички партии, с Кабалеро начело. От своя страна, сталинистите предлагат правителство, „начело със социалист, в което да се включат всички партии от Народния фронт и работническите организации“.

Кабалеро предлага три портфейла на UGT и два на социалистите. Става дума за постове от изключителна важност, контролиращи войната и икономиката на страната. По две места са разпределени за всяка фракция на Народния фронт – сталинисти, леви републиканци и Съюза на републиката; на преданите си приятели от CNT той предлага другите две министерства – на здравеопазването и правосъдието! Сталинистите и CNT отказват да приемат това споразумение. Сталинистите нямат интерес да оставят поста военен министър на премиера. Кабалеро не може да приеме тяхната гледна точка, защото републиканците и социалистите са съгласни да се създаде ново правителство без представители на компартията, но тъй като то не може да се счита за правителство на Народния фронт, е ясно, че Кабалеро не е в състояние да формира нов кабинет, приемлив за сталинистите. Възраженията на CNT се изразяват в едно примирително писмо на нейния секретар Мариано Васкец, което по-скоро звучи жалко, отколкото възмутено. В него се казва, че CNT не може да приеме по-нисша позиция от тази на UGT, нито равна с тази на сталинистите и не може да преглътне идеята икономиката на страната да се концентрира в ръцете на отделна партия.

Кризата е решена от президента, който натоварва десния социалист д-р Хуан Негрин, креатура на Москва, да формира правителство, изключващо UGT и CNT. Министерството на войната е поверено на Прието, непримирим враг на Кабалеро, докато Негрин, освен премиер, става и министър на икономиката. Един сталинист поема министерството на земеделието.

Реакцията на CNT е удивителна. В комюнике от 18 май тя декларира, че и без нейното участие, правителството на Негрин ще може да разчита на подкрепата на Конфедерацията.

„Понастоящем, всичко, което искаме да кажем на работниците от CNT е, че сега повече от всякога, те трябва да внимават в лозунгите, давани от отговорните Комитети. Единствено чрез хомогенността на нашите акции ние ще победим контрареволюцията и ще избегнем всякакви лицемерни и измамни споразумения. Другари! Внимавайте с лозунгите на отговорните Комитети! Нека нито един от вас не се поддава на игрите на провокаторите. Спокойствие! Твърдост и единство! Да живее съюзът между синдикатите!“

Можем само да отбележим фрапиращата разлика между линията на поведение на ръководителите на CNT-FAI по време на Майските дни и поведението им по време на правителствената криза. В първия случай те са готови на всякакви компромиси и нареждат на работниците от CNT-FAI да прекратят огъня без нито едно от исканията им да е удовлетворено, в името на единството и поддържането на „антифашисткия фронт“ срещу Франко. Обратно, в правителствената криза те отказват упорито да участват или да сътрудничат с правителство, което не е оглавявано от Кабалеро. Такова поведение би контрастирало спрямо възприетото през майските дни, ако показваше, че ръководството на CNT-FAI е разбрало урока на барикадите в Барселона и сега търси път да се върне към традиционната революционна позиция. Но случаят не е такъв. В декларация за пресата няколко дни след съставянето на правителството на Негрин, националният секретар на CNT Мариано Васкец потвърждава:

„Участието на CNT в правителството е необходимо, ако то се подразбира като достойна работа за бързото приключване на войната. Затова работническите организации трябва да бъдат представени в правителството. Не може да се направи нещо по-съществено за народа, който работи в тила, и за голяма част от техните хора, които са на фронта. Отсъствието на CNT от правителството означава връщане към антагонистичната позиция. Всички наши врагове се разбиха срещу славната CNT. Който се осмели да я задържи, ще бъде унищожен и тя ще продължи да върви напред. Ето защо, това трябва да бъде взето под внимание и тя да получи мястото, което заслужава в правителството“.

Дори да отминем ударението, поставено в тази декларация, трябва да отбележим, че идеята да се мине в опозиция е станала отвратителна за тези „анархисти“ и цялата им пропаганда вече не е революционна, а едно всекидневно вайкане, че CNT е изключена от правителството, и едно безкрайно съжаление за времето на Кабалеро, чието правителство било „революционно“! Струваше ни се, че митът на революционното правителство е изоставен отдавна от анархистите и че той остава илюзия и мечта само за марксистите. Освен това сме сигурни – и това е очевидно, – че неколцина от ръководителите на CNT-FAI, въпреки тяхното поведение и декларации, не вярват вече, че могат да направят избор между едно и друго правителство. По-скоро те вече не знаят как да се откачат, без да се изложат, от мрежата на политическите интриги и спекулации, в която са въвлечени от опитните политици. Те са стигнали толкова далече в своето духовно преобразяване и в чувството за собствената си значимост, че считат, че едно връщане на революционните позиции на CNT-FAI – против всяко правителство – би означавало крачка назад, за която ще бъдат осъдени от историята.

В действителност какво прави CNT през тези месеци на „опозиция“?

а) Обръща се към общественото мнение, за да протестира срещу несправедливото ѝ „изключване от властта“.

б) Подновява усилията си да сключи договор за съюз с UGT.

в) За постигането на тази цел не пести усилия за реабилитирането на Ларго Кабалеро, който е окончателно изхвърлен от десните социалисти (Прието и Негрин) в борбата за властта. Естествено, Кабалеро, който е отстранен от властта и изолиран политически, приема тази поддръжка на CNT.

Периодът на „опозиция“ е белязан от провеждането на четири големи конференции, предавани по радиото за цяла Испания, на които всеки от бившите министри представя своя отчет за дейността си в правителството. Вече говорихме за речта на Гарсия Оливер по този случай. Още по-разкриваща позора е речта на Федерика Монсени, виден член на CNT-FAI и влиятелна личност в испанското анархистическо движение, живяла в изгнание до смъртта си през 1994 г. Предвид важната роля, която тя изиграва за спирането на уличните боеве през майските дни в Барселона, нейните размишления за дейността ѝ като министър са от изключителен интерес:

„Аз останах осем дни в Каталония, осем дни на непрекъсната работа, за да търся решение на всички проблеми със съдействието на другарите от моята организация. Въпросът беше решен удовлетворително. Това беше урок и опит за всички или по-скоро трябваше да бъде. И когато се върнах във Валенсия, удовлетворена и убедена, че можем да се гордеем както в национален, така и в международен план с това, че работническите организации и правителството доказаха абсолютния си контрол над масите и че правителството никога не е имало такъв престиж, както тогава, когато демонстрира способността си да реши проблем от толкова голямо значение, без да се пролее кръв, когато се върнах във Валенсия радостно убедена, че се връщам победоносно, с ореола на славата. Ето че открихме, че кризата е била предвидена за самия ден на пристигането ни.“ (Тази госпожа бие на кухо, като празна тенекия.) Но това не е всичко, ораторката третира след това участието на CNT в правителството:

„Като анархист, който отхвърляше държавата, аз се съгласих да ѝ предоставя своето уважение и доверие, за да реализира една революция отгоре… И тези, които трябваше да ни бъдат признателни затова, че изоставихме улицата и насилието, за да приемем отговорността в правителството, нямаха покой, докато не получиха уверение от нас, революционерите, че няма да се върнем на улицата. И сега това е проблемът. CNT е на улицата. Те не си дават сметка за ужасната отговорност да ни върнат на улиците, без отговорността на участници в правителството; една организация и едно мощно движение не изгубиха нищо от своята твърдост, напротив те израснаха, придобивайки дисциплина и координация, каквито им липсваха по-рано…“

На това място си заслужава да цитирам „Великата революция“ на Кропоткин, в паралел с жалбите на Ф. Монсени затова, че CNT отново била на улицата:

„Тук се видяха революционните резултати, които трябваше да се очакват от тези депутати, които непрекъснато обръщаха погледа си към законите – кралски или феодални; за щастие тук се намесиха анархистите. Само те разбраха, че мястото им не е в Конвента, сред депутатите, а на улицата; и че, ако някога стъпят в Конвента, то няма да бъде, за да парламентарничат с десницата и с „жабите от блатото“, а за да искат нещо било от трибуната, било като нахлуят с народа в Конвента“.

Федерика Монсени заключава, че „целта на участието в правителството на тези, които организират работниците, беше да извършат най-фундаменталната политическа и икономическа революция. Влизането на CNT с чувство на отговорност, с една полезна дейност и с една реализирана без дискусии задача, отваря ново бъдеще в света за всички работнически организации“.

Ораторката иска да докаже, че понеже работниците трябва да извършат революцията, тоест да разрушат институциите на съществуващия ред, за да построят новото общество, те имат право да влязат като класа в правителството. Както преди нея Гарсия Оливер, Монсени излага старите идеи на реформизма като някакво революционно откритие.

(следва)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *