CNT участва в правителството

печат
(продължава от миналия брой)

Формирането на каталонското правителство с участието на CNT слага край на двувластието между Комитета на антифашистките милиции и правителството на Компанис чрез елиминирането на първия. Въпреки всичките си недостатъци, Комитетът на милициите представлява революционните стремежи по-добре от правителството. Едва ли е нужно да се добави, че в новото правителство работническите организации са в малцинство, а политическите партии – в мнозинство. Така, два месеца след като унизеният Компанис декларира на 20 юли, че е готов да бъде обикновен войник в борбата, сега държи юздите на политическата власт. Остава да се разбере дали ще съумее да си служи и с нагайката!

По какъв начин тази промяна помага в борбата против Франко? Сантилян дава следния отговор: „Ако става дума само за Революцията, самото съществуване на правителството не беше благоприятен фактор, а препятствие, което трябваше да бъде разрушено; но ние трябваше да се подчиним на изискванията на една кървава гражданска война с международни усложнения и бяхме обвързани с международните пазари и отношенията с един свят на държавите, а за организирането и ръководенето на тази война в условията, в които се намирахме, ние не разполагахме с организъм, който би могъл да замести стария държавен апарат“.

Сантилян продължава, отбелязвайки, че една „модерна война“ изисква комплексна военна индустрия, което, за страни, които не са напълно автономни, предполага политически, индустриални и търговски отношения с центровете на световния капитализъм, които притежават монопола върху суровините. Другите страни обаче са враждебно настроени към Революцията и отказват да доставят суровини, ако няма макар и привидно правителство. Разпускането на Комитета на милициите не е последната жертва, направена, за „да се покаже нашата добра воля и нашето първо желание да спечелим войната. Но колкото повече отстъпвахме пред общия интерес, толкова повече се изправяхме пред препятствията на контрареволюцията, олицетворена от централната власт.“

Какви са резултатите от това поведение? – пита Сантилян и си отговаря: „Определено, не в полза на войната и още по-малко в полза на победата над врага.“

През това време Москва влиза в конфликта и малцината сталинисти (повечето изследователи считат, че те не са повече от 3000, а самите те твърдят, че имат 30 000 членове в този момент), започнали да абсорбират различни социалистически групи в една Обединена Социалистическа партия на Каталония (PSUC), се окуражават от нарастващия контрол, упражняван от руските агенти и техници във всички държавни учреждения. Москва има намерение да разруши революционна Каталония – било с прекъсване на доставките на оръжие, било с пряко нападение. Моментът обаче още не е назрял и затова не е изненада, че на 25 октомври 1936 г. сталинистите са готови да подпишат пакт за общи действия със CNT, FAI, UGT и PSUC. Пактът е поредната стъпка към пълната централизация на властта в ръцете на Каталонското правителство. Клаузите на договора съдържат колективизация на средствата за производство и експроприацията им без компенсации, но с едно ограничение: „Ние сме съгласни да кажем, че тази колективизация не ще даде очакваните резултати, ако не е ръководена и координирана от един истински представителен организъм на колективите, който в случая не може да бъде друго, освен правителството, където са представени всички социални сили.“

Договорът се простира и върху превръщането на жилищата в общински и върху фиксирането на максималния наем. Предписва се също координация на действията на всички бойни съединения и задължителното им трансформиране в една широка и дисциплинирана „народна армия“.

Това е договор за национализирането на банките, по силата на който работническият контрол върху всички банкови операции от комисиите на служещите се заменя с контрол от финансовата канцелария на Правителството. Договорът съдържа и клауза за „общо действие, за ликвидиране на вредната дейност на неконтролирани групи, които поради неразбиране или зла умисъл, поставят в опасност приложението на тази програма“.

Два дни по-късно, тази нова победа на контрареволюцията е отбелязана на голямо публично събрание. Сред ораторите се мъдрят регионалният секретар на CNT Мариано Васкес, бъдещият министър на народното здраве Федерика Монсени и онази жалка фигура на каталонския социализъм Хуан Коморера, както и… руският генерален консул в Барселона Антонов-Овсеенко! Пактът за единство е само първата стъпка в плана на сталинистите за завземане на властта. В началото, при провеждането на Социалната революция, дребната буржоазия се представлява от един неопределен блок. CNT зачита нейните интереси и сега сталинистите се готвят да спечелят тези партизани на Компанис. Кризата от декември 1936 г. в правителството на Каталония очевидно се дължи на липсата на умереност в атаките срещу международната политика на Русия от страна на комунистите от POUM, които имат един представител в правителството. Това е използвано от сталинистите, за да дискредитират и CNT, като искат обяснение защо никаква офанзива не е предприета на фронта в Арагон, държан главно от анархистите. Два дни по-късно кризата е „решена“ чрез отстраняването на министъра на POUM.

Пред такава трагична равносметка на пораженията се оказва CNT в Каталония в края на 1936 година! Тези поражения не се дължат на колективизацията, чрез която работниците постигат и консолидират първите си победи. Пораженията на работниците са резултат от успеха на политиците да си прехвърлят една по една всички власти, които дотогава се намират в ръцете на тружениците и правят невъзможно правителството (и по-общо казано държавността), и да се изтръгнат от своята заслужена агония. В края на 1936 г. Компанис вече е господар на положението, но плаща тази си победа с много висока цена: той кляка пред сталинистите и стоящите зад гърба им агенти на Москва. Ако тогава CNT би останала далече от политическите борби, тя би могла да извлече предимствата от такава ситуация. Тя обаче плава в океан от компромиси и отливът я отнася твърде далеч от заветния пристан. Има ли нещо по-съкрушително за едно революционно движение от това неговите ослепели ръководители да кажат като Гарсия Оливер: “Комитетите на работническите милиции бяха разпуснати, защото сега правителството представлява всички ни“?

През това време в Мадрид, Ларго Кабалеро наследява Хирал като министър-председател и си поставя за първостепенна задача да създаде функциониращо правителство. Седмици преди това “масите гравитираха около организациите на работниците, заслепени от своите революционни завоевания, или се намираха по фронтовете, за да се бият срещу общия враг“ пише Пейрац и добавя: „За да се спаси правителството и по-общо принципът на властта, трябваше да ѝ се създаде престиж с лозунги и един човек. Лозунгите можеха да се импровизират, а на човека „да му се подаде оставката“ след като положението бъде овладяно. Важното беше да се намери формулата, която позволява да се реконструира държавният апарат, за да му се поверят юздите на управлението, чиято главна роля е да разоръжи народа и да го принуди да се подчинява. С една дума, да се постави усмирителната риза на Революцията“.

Ларго Кабалеро е този човек на „провидението“. Той е един от шефовете на доминирания от социалистите синдикат UGT и един от „екстремистите“ на социалистическата партия, който се ползва с уважението на хората в CNT. Неговата първа грижа е да върне престижа на разпадащите се републикански институции и да вдъхне нов живот на държавността, за да направи възможно това, което предишните правителства са неспособни да постигнат: милитаризацията на работническите милиции, реорганизацията на армията, поемането на контрола върху нея от правителството, едновременно с разоръжаването на тила. Лозунгите не е трудно да се намерят: необходимост от дисциплина и единно командване в отговор на пораженията по фронтовете; необходимост да се върви напред и – преди всичко – да се спечели войната. (Коментар на автора Върнън Ричард: „Поведението на шефовете на CNT-FAI спрямо политиците осветлява по интересен начин тяхната оценка за политиката. Кабалеро, наравно с Компанис, е отговорен за изпращането на анархисти в испанските затвори, но никоя от партиите не приема това със срам или съжаление. Това се възприема като част от „политическата игра“, в която никой не изпитва ненавист към другия участник в нея. Така през юли 1936 г. CNT в Каталония декларира вярата си „в думите на един демократичен каталонист (Компанис)“, а при свалянето на кабинета през май 1937 г. отказва да участва в централно правителство, в което Кабалеро няма да бъде министър-председател. Може само да констатираме, че дълбоко в душите си ръководителите на CNT-FAI са станали политици…“)

Отговорът на CNT на кабинета Кабалеро е национален пленум на регионалните комитети в средата на септември, когато в Мадрид е предложено конституирането на „Националния съвет на отбраната“ като “Национален организъм, упълномощен да поеме функциите на ръководството в сферата на отбраната и на консолидацията в областта на политиката и икономиката“.

Както вече отбелязахме, този Съвет е упълномощен „да създаде задължителна военна служба“. С други думи „Съветът“ е един дегизиран министерски съвет, макар и да се представя за революционен. На 4 ноември четиримата членове на CNT влизат в правителството на Кабалеро: Хуан Лопец и Хуан Пеиро като министри на търговията и индустрията, Федерика Монсени – на „народното“ здраве – и Гарсия Оливер – на правосъдието. Никой от тези министри не е в състояние да докаже, че през шестте месеца, в които изпълнява функциите си, присъствието му в правителството е допринесло по някакъв начин да се подобри военното положение. Хуан Лопец отбелязва невъзможността да се направи нещо в икономическата сфера, когато портфейлите на търговията и индустрията да са в ръцете на синдикалисти, а земеделието и финансите – в ръцете на един сталинист и на един десен социалист. Федерика Монсени признава публично, че участието на CNT в правителството е фалит и единствено Гарсия Оливер изпада в екстаз, когато описва постигнатите от министерството на правосъдието резултати. Може би щеше да е по-малко ентусиазиран от „революционните си успехи“ в областта на криминологията, ако беше прочел труда на умерения, но добросъвестен критик на затворническата система в капиталистическа Англия – Джон Хауърд. •

(следва)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *