Cолунскитѣ атентати на „гемиджиите“

печат

imagffes

(продължава от миналия брой)

Едната акция бѣ осуетена. Нещастието въ Цариградъ застави солунската група да замаскира канала и да напустне наетата „бръснарница“. Сега „гемиджиитѣ“ решаватъ първо да доставятъ взривния материалъ и после да довършатъ канала. Сарафовъ не бѣше вече въ Върховния комитетъ. Орцето идва въ София и развива предъ Михайловски—Цончевъ терористическата теория на групата си, но новитѣ рѫководители на Комитета отказватъ да го подкрепятъ парично, понеже смѣтатъ тоя начинъ на действие „вреденъ за българскитѣ интереси“. (П. Шатевъ: „Солунскиятъ атентатъ“)

Орцето заминава въ Женева да търси Сарафова. Отъ Женева главатарьтъ на „гемиджиитѣ“ се връща съ 10 000 лева, дадени му отъ Сарафова и съ впечатления добити отъ срещитѣ съ руски социалъ-революционери и анархисти. Тия впечатления, споделени съ другаритѣ намиращи се въ София, навеждатъ групата на печални заключения относно теоритическата подготовка на членоветѣ ù.

Крѫжокътъ се залавя трескаво за работа. Понеже „бръснарницата“ въ Солунъ е наета отъ други, става нужда да се вземе новъ дюкянъ и да се захване новъ каналъ, който да се съедини съ стария. Новиятъ дюкянъ представлява доста добре обзаведена бакалница. Като бакалинъ се ангажира Марко Ив. Бошнаковъ, отъ Охридъ, когото Орцето успѣва да спечели за съзаклятието. Пристига въ Деде-Агачъ и първата партида отъ динамита, обещанъ отъ Сарафова и изпратенъ презъ Марсилия като цѣръ противъ филоксера. Димитъръ Мечевъ напуща Перникъ (когато не е ангажиранъ съ революционна работа, Мечето работи въ мината и си изкарва прехраната като надничарь) и заминава за Одринъ да копае подъ австрийската поща, която трѣбва да бѫде разрушена едновременно съ банката въ Солунъ. Въ Одринъ той урежда срещу пощата дюкянъ съ жито, трици и пр. и започва да копае. Организацията е въ течение на това, което младежитѣ готвятъ и следи стѫпкитѣ имъ. Гарванoвъ успѣва съ измама да тури рѫка на динамита, който имъ е изпратенъ отъ Марсилия и разтоваренъ въ Деде-Агачъ. Рѫководительтъ на Централния комитетъ мисли, че по тоя начинъ ще обезорѫжи пакостницитѣ. Това посегателство изостри отношенията между дветѣ страни — „до убийство“, както се изразява П. Шатевъ. Но то разяри крѫжока и го накара да побърза съ акцията си, като се задоволи съ по-малко количество материалъ: 160 кгр., складиранъ въ България. На Мечева се предписва да изостави канала въ Одринъ и да отиде въ Кюстендилъ. Мечевъ, Орцето, Шатевъ, и др. се турятъ въ движение и въ сравнително кратко време тоя материалъ на части и по разни пѫтища (съ чета презъ границата и по желѣзницата Велесъ — Солунъ и София — Цариградъ — Солунъ), ту въ чували съ оризъ, ту като солена риба или като зейтинъ въ тенекии — се пренася въ Солунъ. Веднажъ сдобили се съ материалъ, съзаклятницитѣ се чувствуватъ съ развързани рѫце.

— Имаме вече динамитъ, можешъ да дойдешъ да го видишъ, ако искашъ! — заявява Орцето на Гарванова.

Отъ друга страна, тѣ бѣха успѣли още по-рано да взематъ отъ Дѣлчева въ София 250 лири отъ Мисъ-Стоунинитѣ срещу обещанието, че ще отложатъ за известно време акцията си. Въ новиятъ каналъ се заработи усилено. Пръстьта се трупаше въ стария каналъ или се натъпкваше въ избата на дюкяна. Взети бѣха мѣрки да може да се произведе взривъ всѣки моментъ, въ случай на разкритие, като се пожертвува подпалвачътъ. Презъ мартъ копачитѣ стигнаха подъ самитѣ основи на банката, поставиха и взривния материалъ. Всичко бѣше вече готово. Съзаклятницитѣ станаха нетърпеливи. Нѣколко обстоятелства ги обезпокоиха: копаеше се наблизо за обикновена канализация и нашитѣ копачи се опасяваха да не би да се открие тѣхниятъ каналъ. По това време, месецъ мартъ, голѣми европейски вестници, Temps и други, осведомени отъ софийскитѣ си кореспонденти писаха, че македонскитѣ революционери готвятъ атентати противъ европейскитѣ предприятия. Турцитѣ взеха мѣрки, но надъ земята, мислейки, че се касае за нападения, подобни на арменскитѣ въ Цариградъ: засилиха стражата около банката. Къмъ тия обстоятелства, се прибави и опасението, да не би, при по-продължително стоене, Нобеловиятъ динамитъ да се развали отъ влагата. Първи априлъ наближаваше. Съзаклятницитѣ се смѣтаха освободени вече отъ ангажимента, поетъ предъ Вѫтрешната организация, за отлагане на атентата. Хората имъ, натоварени съ опредѣлени задачи, бѣха на поста си въ Солунъ. Крѫжокътъ реши да действува веднага следъ великденскитѣ праздници. Узналъ за решението имъ, Централниятъ комитетъ прави последни усилия, за да предотврати атентата. Но съзаклятницитѣ сѫ господари на положението. Никакви сурови мѣрки не биха могли да помогнатъ: Комитетътъ знае съ какви хора има работа, знае сѫщо, че дори, ако се посегне върху единъ, други ще произведатъ взрива. Оставаше да се действува само чрезъ увещания. [Твърдението на Ст. Симеоновъ за нѣкакво решение на Централния комитегъ „да бѫдатъ избити или изтровени съзаклятницитѣ“ ни се вижда произволно. По посоченото вече съображение, такова едно решение бѣ безсмислено и не би могло въ нищо да помогне.]

Дамянъ Груевъ, току-що се върналъ отъ заточение, вика своя старъ приятель Мечевъ и се старае съ всичката сила на своята убедителность да му докаже, че акцията ще нанесе непоправимъ ударъ на освободителното дѣло, а може да компрометира и самото възстание и че най-целесъобразно е да остане атентатътъ въ Солунъ най-накрая — ако и възстанието не помогне — като последно предупреждение къмъ Европа. Но Мечевъ остава непреклоненъ. Той хвърля въ очитѣ на Груева, между друго и тоя аргументъ, че Организацията не е способна и едва ли мисли да прави възстание.

Вѣренъ на своята философия, Груевъ съ резигнация замина за Битоля. Това бѣше нѣколко дена предъ Великдень. [Мих. Герджиковъ твърди предъ насъ, че въ негово присѫтствие въ София, въ хотелъ „Батембергъ“, стая № 9, Дѣл-чевъ е убеждавалъ Мечева да не действуватъ на своя глава и предлагалъ следната комбинирана акция: въ единъ моментъ, избранъ въ съгласие съ Централния комитетъ, той, едновременно съ атентатитѣ вѫтре, да нахлуе отвънъ съ голѣма чета отъ много стотини души. Мечевъ останалъ непреклоненъ.]

Гарвановъ, по-прямъ и по-властенъ, е на ножъ съ тия неподатливи момчета. Но и той се мѫчи всѣкакъ да ги отклони. Предлага имъ и пари, отъ които тѣ и сега не се отказватъ, но и отъ решението си не отстѫпватъ. Опитва се да ги ангажира въ нѣкоя нова работа въ Одринъ, та да почакатъ още нѣкое време — предлага имъ и нужднитѣ за това средства. Съзаклятницитѣ не искатъ да чуятъ. На Велика Сѫбота предъ самия Великдень отива при Гарвановъ Орцето и следъ като отблъсва едно по едно предупрежденията му, твърдо заявява: „Азъ дойдохъ само да ви кажа, че сме решени да действуваме и да ви предупредя да си вземете нужднитѣ мѣрки“.

Между това, съзак­лят­ницитѣ бѣха вече направили всички разпоредби до другаритѣ си вънъ отъ Солунъ. Ангажирани бѣха въ града само 7—8 души — колкото при разполагаемото ограничено количество бомби и другъ материалъ, можеха да влѣзятъ въ работа. На другаритѣ си въ Велесъ — Тодоръ Органджиевъ, Илия п. Йордановъ, Алекси Миновъ — Каникотъ и др. — съобщиха да не идватъ. На едно последно съвещание вънъ отъ града съзаклятницитѣ установиха въ подробности своя планъ на действие и задачата на всѣки единъ отъ тѣхъ.

Тукъ се повдигна още веднажъ въпросътъ за тяхната лична участь. Решени, безъ да питатъ никого освенъ себе си, да хвърлятъ въ огънь града Солунъ, а може би и цѣлата страна , иматъ ли тѣ право да преживѣятъ своето дѣло или сѫ длъжни да загинатъ подъ трѣсъка на собственитѣ си бомби? Около тая шекспировска дилема: да уцелѣятъ или да загинатъ, съзаклятницитѣ не бѣха единодушни. Единодушие не можа да се постигне и въ това тѣхно последно съвещание. Едни смѣтаха, че сѫ нужни за своето дѣло, което трѣбва да се продължи, следователно, нѣма защо да предрешаватъ сѫдбата си. Противъ това опортюнистично мнение, поддържано отъ Шатевъ, Бошнаковъ и други, възставаха винаги Орцето, Кирковъ, Мечевъ. [Според Петър Манджуков, Шатев също е приел да загине в пламъците на борбата, но в последствие се е изметнал, като чамова дъска. С основание Манджуков го е бил предварително! – ГКГ]

Не! — казваха тѣ. — Ще се боримъ, докато загинемъ!

Тѣ не можеха да си представятъ подвига инъкъ, освенъ свързанъ съ единъ дързъкъ жестъ на саможертва. Да оцѣлѣятъ, това значеше да помрачатъ величието на своето дѣло и собствения си ореолъ на борци, издигнали се до пълно презрение къмъ смъртьта. Да посѣятъ около себе си смърть и ужасъ въ невижданъ още размѣръ, безъ да сложатъ и собственитѣ си глави — това бѣ равносилно на подлость. А какво би останало отъ тѣхното високомерие и гордость, ако случайно попаднатъ живи въ рѫцетѣ на врага? Само при абсолютна воля за смърть главолом-ното дѣло, което започваха, можеше да разчита на успѣхъ и на ефектъ. Така мислеха Орцето, Кирковъ, Мечевъ. И тѣ бѣха правитѣ. [По тоя въпросъ Шатевъ („Солунскиятъ атентатъ“, стр. 53) пише: „Преди атентата ние разсѫждавахме тъй: Ние нѣмаме органъ за да пропагандираме своята реформаторска [? – ГКГ] акция, та смѣтахъ, че е полезно за дѣлото, ако можемъ и следъ атентата да оцѣлѣемъ, за да можемъ да продължимъ дѣлото. На това мнение бѣхме азъ, Миланъ Арсовъ и Бошнаковъ. Напротивъ, Мечевъ, Кирковъ и Орце бѣха на мнение, непременно да се свърши съ това и нашиятъ животъ. Ние предлагахме да не извършимъ изведнажъ всичко, а постепенно, едно по едно, а банката най-сетне, защото цельта бѣше да направимъ несигурни европейскитѣ капитали. Мечевъ и другаритѣ му отговаряха, че ние не сме гарантирани, че следъ първия опитъ не ще бѫдемъ хванати, че нѣмаме динамитъ и пр. Затова тѣ бѣха на мнение да не взимаме никакви мѣрки, за да избѣгаме, защото трѣбва заедно съ атентата и ние да свършимъ. Така и направиха. Азъ не бѣхъ съгласенъ съ това — да свършимъ. Тѣ искаха да се постигне по възможность по-голѣмъ ефектъ. Не можахъ да ги склоня“.]

Христо Иванов Силянов – „Освободителнитѣ борби на Македония“, том I

(следва)

 

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *