Cолунскитѣ атентати на „гемиджиите“

печат

imagffes(продължава от миналия брой)

На 15 априлъ къмъ 11 часа сутриньта, единъ русъ момъкъ, съ паспортъ на името Георги Манасовъ, следъ като представи куфара си на прегледъ въ солунската митница, нае лодка и се отправи къмъ парахода „Гвадалкивиръ“ отъ „Месажри Маритимъ.“ Единъ часъ по-късно „Гвадалкивиръ“ дигна котва и потегли къмъ устието на залива. Но едва миналъ малкия Кара-бурунъ, страшенъ гръмъ разтърси залива. Докато другитѣ пѫтници прибледнѣха отъ уплаха, сърдцето на русия момъкъ трепна радостно отъ тоя очакванъ гръмъ. Минаха петь минути и гигантски пламъци обвиха корпуса на парахода. Сирената на „Гвадалкивиръ“ засвири отчаяно. Пѫтницитѣ — и Георги Манасовъ между тѣхъ — се спустнаха къмъ спасителнитѣ лодки. Множество други лодки дойдоха на помощь и отъ брѣга. Пристигналитѣ полицаи побързаха да заключатъ: „казанъ патламъшъ!“ – котлитѣ се пръснаха! Сѫщата мълва се носѣше отъ уста на уста всрѣдъ тълпата, която се струпа на кея да наблюдава горящия всрѣдъ морето параходъ. Съвсемъ друго мнение си съставиха французитѣ — консулътъ Стегъ, секретарьтъ му и чиновницитѣ отъ агенцията на „Месажри Маритимъ“ — щомъ приближиха съ лодкитѣ си парахода.

— Това не е случайно избухналъ пожаръ, — казаха тѣ, сочейки половинъ метровата дупка, зинала въ корема на „Гвадалкивиръ“ — а злоумишлено покушение! Пожарътъ не би могълъ да избухне толкова скоро, ако бѣха се пръснали котлитѣ.

Тѣ споделиха веднага съ турскитѣ полицаи съмненията си и ги извадиха отъ заблуждението имъ. [Пѫтницитѣ бѣха заведени въ агенцията на компанията. Тамъ взеха имената имъ и имъ казаха да дойдатъ утре за да си взематъ обратно паритѣ. На другия день французкиятъ консулъ съобщи на валията, че само едно лице, на име Георги Манасовъ, не се е явило въ агенцията за паритѣ си. Полицията разпореди да се провѣрятъ всички пѫтници по треноветѣ. Манасовъ бѣ арестуванъ на скопската гара и на 17 априлъ вечерьта докаранъ въ Солунъ. Подъ името Георги Манасовъ се криеше Павелъ Шатевъ.]

„Гвадалкивиръ“ продължаваше да гори. Цялата нощъ Солунъ бѣ както никога илюминиранъ отъ тоя импровизиранъ прожекторъ, издигнатъ всрѣд морскитѣ вълни. Солунчани, наблюдаваха фееричното зрелище. Нѣкои все още отдаваха пожара на случайно нещастие. Но консулскитѣ срѣди и турската полиция мислеха инъкъ и се отдаваха на тревожни догадки относно подпалвачитѣ и тѣхнитѣ по-нататъшни намѣрения. Сѫщата вечерь, 15 априлъ, между новата и старата гара на единъ завой по линията Солунъ — Цариградъ се извърши динамитенъ атентатъ. Тренътъ не дерайлира, както очакваха динамитаритѣ Дим. Мечевъ, Ил. Тръчковъ и Миланъ Арсовъ. Само локомотивътъ се повреди слабо и стъклата на нѣкои вагони се строшиха. Но новиятъ атентатъ издаваше вече явно пръста на Революционната организация. [На коя организация? – ГКГ]

Съмна се, настѫпи 16 априлъ — деньтъ на голѣмата акция. Вечерьта къмъ 8 ½ часа невидимиятъ врагъ, който отъ два дни дебнѣше града, духна и угаси освѣтлението. Солунъ потъна въ тъмнина. Десетина минути следъ угасването на лампитѣ, което нѣкои отъ гражданитѣ отдадоха на обикновена повреда, нѣщо като землетресение, съпроводено съ страшенъ гръмъ, разтърси земята. Стражата около „Банкъ Отоманъ“ бѣ зашеметена и отхвърлена по съседнитѣ улици. Хората хукнаха навънъ да се спасяватъ, а ония, които се намираха по улицитѣ, съседни на банката, се залюляха на краката си. Надъ банката се издигнаха пламъци. Бомби запукаха изъ разни мѣста на града. Къмъ трѣсъка имъ не закъснѣ да се прибави и пушечна стрелба, която не замлъкна вече. Цѣлиятъ гарнизонъ излѣзе на улицата и блокира града неочаквано бързо: очевидно, той бѣ държанъ отъ властьта на кракъ за всѣки случай. Но войницитѣ мѫчно можеха да действуватъ, всрѣдъ невъобразимата блъскотия, изъ мрака, незнаейки, при това, кѫде и кой е врагътъ. Военното командуване помисли, че едновременно съ взрива въ банката, комитаджийски чети сѫ нападнали града. Но никакви чети не се виждаха, а бомби трещѣха ту въ една, ту въ друга улица. Войската се зае да разгони най-напредъ тълпата и да остане сама срещу неприятеля. И успѣ. Но изпокрилитѣ се по кѫщитѣ си граждани чуваха цялата нощь стрелба, често прекѫсвана отъ пукота на бомби и отъ екота на динамитни взривове.

Какво бѣше се случило?

Къмъ 8 ½ часа вечерьта Кирковъ разруши съ мелинит жѣлезнитѣ трѫби на свѣтилния газъ подъ моста при Сѣрската гара. Това бѣ уговорениятъ знакъ за действие. Всички динамитари бѣха на поста си, очаквайки угасването на освѣтлението, за да пристѫпятъ къмъ работа.

Орцето презъ това време бѣ на постъ въ своето подземие. Когато наближи уговорениятъ часъ, той видѣ презъ прозорцитѣ на избата, че угаснаха лампитѣ. Почака около 5 минути, после запали фитилитѣ, излезе отъ бакалницата, и се отправи бързо къмъ втория етажъ на банката, кѫдето живееше директорътъ съ семейството си, за да му каже, че трѣбва веднага да напустне зданието, понеже следъ петь минути то ще бѫде хвърлено въ въздуха. Отъ тамъ Орцето се прибра въ квартирата си, задъ католическата църква, въ кѫщата на италиянеца Антонио Пепе. Миланъ Арсовъ, най-младиятъ съзаклятникъ, ученикъ отъ пети класъ, дочака уречения часъ въ кафене „Алхамбра“. Угасването на лампитѣ предизвика веселость и рѫкоплѣскания у публиката. Миланъ сложи на масата една бомба и я запали съ цигарата си. Хората се разбѣгаха въ паника, щомъ свѣтлината при запалването на фитила освѣтли желѣзното кълбо. К. Кирковъ, следъ като разруши газопроводната трѫба, се върна въ града и хвърли една бомба предъ „Grand Hôtel“. Илия Богдановъ хвърли друга бомба презъ прозорцитѣ на кафене „Ньоньо“. Владимиръ Пинговъ, „берберинътъ“ при копането на първия каналъ, предизвика, съгласно плана, пожаръ въ „Бошковъ-ханъ“ и се запѫти къмъ квартирата на Мечевъ и Тръчковъ. Спрѣнъ при Топхането отъ войницитѣ, Пинговъ успѣ да хвърли една бомба и биде убитъ. Мечевъ и Тръчковъ се опитаха да хвърлятъ въ въздуха резервоара на фабриката за свѣтиленъ газъ, но се натъкнаха на усилена стража. Върнали се отъ тамъ, тѣ се раздѣлиха по разни посоки. Мечевъ хвърли две бомби предъ кафене „Egypt“. Тръчковъ сѫщо пустна нѣколко кълбета между публиката. Следъ като пръснаха изъ улицитѣ колкото бомби носѣха върху си, двамата другари се прибраха въ квартирата си, разположена на ѫгълъ, при Топхането. У дома тѣ имаха цѣлъ складъ бомби, които сѫщо трѣбваше да се похарчатъ. Първата имъ бомба, хвърлена отъ прозореца, привлѣче войска и се завърза сражение, но двамата динамитари не искаха да умратъ, преди да сѫ употрѣбили всичкитѣ си бомби. Затова тѣ ги хвърляха презъ прозорцитѣ лежишкомъ, неуязвими за турската стрелба откъмъ улицата и отъ срещнитѣ кѫщи. Така тѣ продължиха борбата близо до зори. Най-после станаха прави и посрещнаха съ открити гърди залповетѣ на войската. Сутриньта турцитѣ намѣриха в квартирата имъ два трупа, изрешетени отъ куршуми, но ни една бомба. Пукотевицата бѣше утихнала, когато сутриньта на 17 априлъ войската, привлѣчена отъ трѣсъка на избухнала бомба, се затече къмъ квартирата на Орцето. Орцето се сражаваше почти открито и падна пронизанъ отъ куршумъ, следъ като хвърли последната си бомба. Войницитѣ се втурнаха да го измушкатъ, но началникътъ имъ Хасанъ Арабъ-бинбаши ги възпрѣ и имъ каза: „Вие трѣбва да вземете отъ тоя герой примѣръ, какъ се мре за отечеството![Нѣколко месеца по-рано Орцето бѣше се осигурилъ при д-во „Ню-Йоркъ“ за 10.000 лева на името на Симеон Радевъ (не и на Ляповъ, както твърди П. Шатевъ). С. Радевъ, къмъ когото се отнесохме за по-голѣми подробности по тая осигуровка, казва: „Орцето въ Женева слѣзе въ моя пансионъ. Остана 3 дена. Има нѣколко срещи съ Сарафова насаме и си замина крайно недоволенъ отъ него. Презъ есеньта на 1903 г. известиха ми отъ д-во „Ню-Йорк“, че той се билъ осигурилъ на мое име за 10.000 лева. За мене това бѣ голѣма изненада. Малко следъ туй единъ другарь на Орце дойде и ми съобщи последната воля на Орце — тая сума да се предаде на Борисъ Сарафовъ. Обясни ми, че на Орцето тежело гдето получилъ отъ Сарафова въ Женева 10.000 лева и искалъ следъ смъртьта му да му се повърнатъ. Азъ дадохъ пълномощно на Сарафова и той изтегли паритѣ отъ д-во „Ню-Йоркъ“. Часть отъ тѣхъ — мисля, половината — Сарафовъ предаде на бащата на Орцето, който за тая цель дойде отъ Велесъ въ София“.] [И Симеон Радев е подлец, бит справедливо от нашите, както го доказва по-нататъшният живот на бившия анархист и летописец на „Строителите на съвременна България“ – ГКГ]

Бомбитѣ на Орцето разтревожиха наново поуспокоения градъ: всички комити още не сѫ избити. Турцитѣ се наежиха и излязоха на улицата. Гърци и евреи се присъединиха къмъ тѣхъ. Озверената тълпа тръгна да трепе виновницитѣ. А виновници за нея бѣха всички българи. Докато полицейскитѣ започнаха да обискиратъ по редъ българскитѣ кѫщи и да ловятъ мѫжетѣ, войницитѣ и башибозукътъ бѣснѣеха по улицитѣ. Единъ старъ българинъ отъ Дебъръ, баща на учителката Ф. Йосифова, излѣзе отъ кѫщи, но скоро се завърна и разправи на Хр. Коцевъ, който бѣше се прикрилъ у дома му:

— Много лоша работа, даскале! Не можахъ да излѣзя на главната улица. Турци, гърци и евреи развикали се, като че гонятъ бѣсно куче. Видятъ ли българинъ и викнатъ; „Тутунусъ! Комитадъръ“! („Дръжте го! Комита е!“), па се спустнатъ отгоре му, турцитѣ съ прикладитѣ на пушкитѣ, гърцитѣ и евреитѣ (Богъ да ги убие!) съ дървета и камъни, пребиятъ го човѣка и умрѣлъ-неумрѣлъ го хвърлятъ на колата при другитѣ. [Хр. Коцевъ: „Прелюдия на Илиндень, 20 юлий 1903 г.“, Сб. „Илиндень“, 1922, стр. 52.] •

Христо Иванов Силянов – „Освободителнитѣ борби на Македония“, том I

(следва)

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *