Cолунскитѣ атентати на „гемиджиите“

печат

imagffes(продължава от миналия брой)

Българитѣ се измъкваха отъ кѫщитѣ и дюкянитѣ си и съ бой и ругатни се подкарваха къмъ правителствения домъ. Мнозина бѣха застреляни или намушкани изъ пѫтя. Войници и башибозукъ нападнаха църквата въ Вардарската махала, убиха свещеника Димитъръ, единъ руски монахъ и неколцина други въ църковния дворъ, а самата църква ограбиха. Въ Солунъ тоя день се извърши клане на българи, отъ рода на арменското въ Цариградъ. (3. За броя на убититѣ даннитѣ сѫ противоречиви. Споредъ „Мемоара“ избититѣ и изкланитѣ бѣха не по-малко отъ 200 и не повече отъ 300 християни. Турската власть официално призна 35 убити българи. Убити бѣха по погрешка и нѣколко души гърци и евреи, сѫщо и нѣколко чужди поданници.)

То не взе сѫщитѣ размѣри, понеже не бѣ заповядано отъ властьта, а избухна спонтанно. Валията Хасанъ Фехми паша се намѣси и усмири войската. Той обикаляше улицитѣ, увещавайки и молейки башибозука да се въздържа отъ буйства, ако не иска да навлѣче на държавата още по-голѣми беди.

При все това вилненията продължиха и на другия день 18 априлъ. Засилиха се особено ареститѣ. Но тоя день избухнаха още две отъ последнитѣ революционни бомби и отбелязаха два нови подвига. Коста Кирковъ въ елагантенъ костюмъ и съ бомбе на главата напустна сутриньта квартирата си и се отправи къмъ телеграфопощенската станция, за да подаде „телеграма“. Часовитѣ на вратата не го допустнаха да влѣзе и поискаха да го обискиратъ. Тогава елегантниятъ господинъ се поотдалечи, извади една бомба, но преди да успѣе да я възпламени, биде промушенъ отъ войнишкитѣ щикове. Около „гемиджиитѣ“ се въртеше и единъ възрастенъ българинъ, на около 40 — 50 години, отъ Битолско, на име Цвѣтко Трайковъ. Тоя Цвѣтко бѣ се ангажиралъ да убие валията. Понеже правителствениятъ домъ бѣ силно охраняванъ, Цвѣтко реши да причака пашата при лятната му вила, когато излиза отъ дома следъ обѣдъ, за да отиде въ вилаетското управление. Стражата се усъмни въ него и поиска да го обискира. Цвятко, подгоненъ отъ войницитѣ, избѣга на известно разстояние, запали една бомба и седна върху нея. Така, Кирковъ и Цвѣтко изпълниха смъртния заветъ на крѫжока. Съ малко закъснение, но не и съ по-малко безстрашие предъ смъртьта. Сѫщиять день една италиянска ескадра оповести пристигането си съ топовни салюти. Малко следъ нея пристигнаха и австрийски и французки военни параходи. Буйствата моментално спряха. Властьта разпореди да се измиятъ локвитѣ кръвь по улицитѣ и да се отвори чаршията. Българитѣ се поуспокоиха, но не за дълго. Високата порта се оплака предъ посланницитѣ, че появяването на европейскитѣ ескадри въ Солунъ ще бѫде изтълкувано като насърдчение на анархистическитѣ злодеяния.

Посланницитѣ се преклониха предъ тая логика, като се задоволиха съ обещанието на великия везиръ, че спокойствието и сигурностьта на християнитѣ ще бѫдатъ гарантирани и ще се преследватъ по законенъ редъ само виновницитe. Чуждитѣ ескадри дигнаха котва отъ солунското пристанище, а заедно съ тѣхния димъ изчезна и мимолѣтното успокоение и надеждитѣ, които бѣха донесли на българското население.

Между деятелитѣ, преживели ужаса на днитѣ 16, 17 и 18 априлъ въ Солунъ и останали да продължатъ при неимовѣрно влошени условия приготовленията за Илинденското възстание, има и такива, които и днесъ не могатъ да говорятъ спокойно за солунскитѣ атентати и за тѣхнитѣ автори. Това показва колко болезнено се изживяха тѣзи акции отъ мѣстнитѣ българи и колко тежко се отразиха тѣ върху по-нататъшния ходъ на освободителната борба. За пълнота на тая книга ние ще изложимъ въ отделна глава непосрѣдственитѣ последици на солунскитѣ събития. Сега нека отдадемъ заслуженото на героитѣ.

Има, наистина, голѣма доза отъ наивность и несъзнавано противоречие въ вѣрата, която насочваше бомбитѣ на „гемиджиитѣ“ предимно противъ европейцитѣ. Очакваха свободата отъ намесата на Европа [Дали анархисти са очаквали Свободата от европейските банкери и от „великите царе юдейски на капитала“ – както го е казал Христо Ботев? – ГКГ], съзнаваха, значи, че революционна Македония нѣма силата да се разправи сама съ турската империя, и все пакъ вѣрваха, че европейската намѣса ще се предизвика по-лесно и по-бързо чрезъ тероръ противъ сѫщитѣ европейци — чрезъ една борба, която, по своето естество, буди у европееца непобедимо отвращение и която, таксувана като анархистическа, се поддава на най-пакостна за македонскитѣ борци експлоатация отъ страна на враговетѣ. Но ако терористическата доктрина подлежи на критика, солунскитѣ динамитари сѫ най-малко уязвими. Тя се създаде отъ по-рано и се усвои отъ революционери съ високи рѫководни и отговорни постове въ Организацията. Неинъ привърженикъ бѣше и Гоце Дѣлчевъ. И Сарафовиятъ комитетъ и Вѫтрешната организация финансираха динамитарскитѣ инициативи на „гемиджиитѣ“. [Нашите се разплатиха с всички „спонсори“ – ГКГ] Квалифицирани дипломати македонци ги насърдчаваха въ тѣхния пѫть. [П. Шатевъ („Солунският атентатъ и заточеницитѣ въ Фезанъ“, стр. 35) разправя: Оставаше да си направимъ плана за атентата. Азъ и Мечевъ докато бѣхме още въ София, преди да тръгнемъ, попитахме единъ нашъ македонецъ, който добре разбираше европейската дипломация, какъ мисли той относително нашия планъ (общо говорено). Той се произнесе одобрително: Тамъ е, каза той, болното мѣсто на Европа — европейскитѣ капитали. Попитахме го, на коя държава е най-добре да се пакости. Той, като ни описа, какъ сѫ разположени европейскитѣ държави, каза, че най-много прѣчатъ Русия и Австрия на нашитѣ работи, макаръ че сѫ най-заинтересувани, та ако бихме засегнали тѣхнитѣ капитали, тѣ пакъ нищо нѣма да направятъ, защото нѣматъ намѣрение да измѣняватъ работитѣ въ Македония. Приведе ни за примѣръ случкитѣ съ убийството на рускитѣ консули. Русия можеше тия поводи да използува, ако да е имала намѣрение да прокарва реформи и пр. Сѫщо и Австрия. Затова препорѫчваше да се закачатъ интереситѣ на другитѣ освенъ на Англия, понеже Англия, макаръ че силно симпатизира, е сама, безъ съюзници, та не ще излѣзе сама. Оставаха Франция, Италия, малка Белгия и др. Ние разсѫдихме, че Франция най-много може да повлияе и да склони и Русия негли да действува. Затова решихме да изгоримъ единъ французки параходъ. Нашиятъ съветникъ, когато дойде дума за Франция, искаше да ни каже да не закачаме и нея.] Разликата е въ това, че вѣрвайки искренно въ полезностьта на динамитарския методъ, тѣ го прилагаха интегрално, съ стихиенъ възторгъ и съ безпримѣрна самопожертвователность. Бихме могли да попитаме: не въ тѣхна честь ли е тая разлика? Упрѣкваха се динамитаритѣ — нѣкои ги упрѣкватъ и сега [Вижъ статията на Хр. Коцевъ: „Прелюдия на Илиндень, 20 юлий 1903 г“. (Сб. „Илиндень“, стр. 44—57)] — загдето сѫ извършили самоволно и не навреме атентатитѣ, въпрѣки увещанията и молбитѣ на Централния комитетъ да отложатъ акцията си, за да остане тя като последенъ резервъ на възстанието. Тоя упрѣкъ не е лишенъ отъ основание. Но крѫжокътъ не отстѫпи, първо защото не вѣрваше, че може изобщо да се вдигне възстание, и второ защото се опасяваше да не бѫде каналътъ разкритъ. Та само динамитаритѣ ли сѫ подценявали силата на организирания народъ? Тѣ поне не сѫ посѣгали върху готовия капиталъ на Организацията, та да го прахосватъ за недомислени експерименти. Колкото за опасенията имъ, тѣ не бѣха неоснователни: европейската преса писа, както видехме, за предстоящи атентати, а дипломатическитѣ канцеларии бѣха предупредили Високата порта да вземе предохранителни мѣрки. Цѣлиятъ къртешки трудъ на крѫжока можеше да пропадне поради най-малката случайность. Сѫдбата на цариградския каналъ ги ужасяваше. И вмѣстто да бѫдатъ изненадани — сами изненадаха врага. Но всичко, което би могло да се вмѣни въ укоръ на динамитаритѣ, бледнѣе предъ величието на тѣхния духъ. Тоя духъ, който, видимо, се домогва само до страховити ефекти, чрезъ безогледно разрушение, е изпълненъ съ страненъ идеализъмъ и изтъканъ отъ удивителни контрасти. (Няма никакви контрасти, а силяновско неразбиране на анархистическата логика, допълнена със шатевите „ала-бала-ди“ – ГКГ) Презъ кѫсия интервалъ до взрива първата грижа на Орцето е да спаси директорътъ на банката и неговото семейство. Каква нравстена красота и колко човѣшко благородство има въ тоя жестъ на суровия главатарь! Тоя главатарь, който преследвайки неотстѫпно успѣха въ наченатото страшно дѣло, често тероризираше съ своята брутална взискателность другаритѣ си съзаклятници!

Друго нѣщо, което поразява е съчетанието на тѣхната революционна екзалтация, надминала точката на кипенето, съ една воля тъй дресирана, че отбеляза почти свръхчовѣшки постижения. Воля за титаническа работа въ подземието, воля за смърть презъ време на акцията. Смъртьта се бавѣше. Тя ги избѣгваше, като че ли нарочно, за да изпита твърдостьта на своитѣ рицари. Но за да се изпълни смъртния имъ заветъ, тѣ я потърсиха сами: едни — като се изправиха дръзко предъ турскитѣ куршуми, други — като се натъкнаха на войнишкитѣ ножове, трети — като устроиха бомбенъ взривъ за собственото си тѣло. Така, тѣ обезорѫжиха всички критици и изкупиха грѣха си за причиненитѣ страдания и за пролѣтата кръвь на невинни хора. Така, тѣ изразиха накипѣлия благороденъ гнѣвъ на своята македонска родина и завещаха на сънародницитѣ си най-дивния примѣръ на самопожертвувателность. (NB: На свидетелствата на Павел Шатев, както и на патриотарските интерпретации на Силянов трябва да правим шконто. Не трябва да вземаме за чиста монета и „благодарността“ на днешните македонски властници, които издигнаха паметник на „Гемиджиите“ край Вардара, но нийде не споменаха, че те са АНАРХИСТИ, очевидно, спазвайки като добри и богобоязливи християни третата божа заповед: „Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог, защото Господ няма да остави ненаказан оногова, който изговаря името Му напразно!“ – ГКГ) •

Христо Иванов Силянов – „Освободителнитѣ борби на Македония“, том I

Бележите в текста (ГКГ) са на Георги Константинов

 

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *