Cолунскитѣ атентати на „гемиджиите“
Между събитията, които предшествуватъ Илинденското възстание, априлскитѣ атентати въ Солунъ сѫ, безспорно, най-крупното по своя страховитъ ефектъ и по предизвиканитѣ дълбоки сътресения въ Революционната организация. Тѣ сѫ най-динамичниятъ изразъ на македонския революционенъ духъ. И като замисълъ, и като техническо изпълнение, и като воля да се победи смъртьта, тѣ отреждатъ за авторитѣ си особено мѣсто не само въ македонската освободителна борба, но и въ свѣтовната история на революциитѣ. Солунскитѣ атентати сѫ дѣло на група младежи анархисти.
Идеологично солунскитѣ динамитари сѫ рожба на другъ единъ по-старъ крѫжокъ, възникналъ въ България и добилъ после своето окончателно обособяване въ Женева. За крѫжока-баща сѫ изнесени въ печата само откѫслечни данни. А неговото зараждане, неговата първоначална дейность и еволюцията му сѫ твърде характерни за влиянието на македонската идея върху учащата се младежь въ Княжеството и за многостранната роля на тая последната въ развоя на революционното движение въ вѫтрешностьта. Презъ 1896 година нѣколко ученици отъ пловдивската гимназия образуватъ „тайна“ група за освобождение на Македония чрезъ революция, подготвена вѫтре въ самата страна. Членоветѣ и` се намиратъ подъ обаянието на нѣколко прочетени книги върху анархизма и на отдѣлни епизоди и герои изъ французката революция. Отъ друга страна, като живо въплощение на македонското мъченичество и на македонския героизъмъ имъ служи единъ хъшъ на име Йорданъ Божковъ, отъ Велесъ, участникъ въ Съединението, възстаникъ отъ четата на Кочо Лютата презъ 1895 г. Организатори и рѫководители на групата сѫ двама гимназисти: Михаилъ Герджиковъ, синъ на директора на Народната банка въ Пловдивъ и Петъръ Манджуковъ, внукъ на пловдивския митрополитъ Натанаилъ. Въ тѣхното въображение липсата на пари се рисува като единствена прѣчка за осѫществяване на освободителнитѣ имъ планове. Въ резултатъ на усилията имъ за преодоляване на тая прѣчка, единъ голѣмъ орденъ въ брилянти на дѣдо Натанаила и единъ скѫпъ брилянтенъ пръстенъ на Герджиковата майка попадатъ единъ день въ рѫцетѣ на Божкова, който се наема да ги продаде. Но изчезването на пръстена се разкрива скоро и стариятъ Герджиковъ предупреждава своевременно полицията и мѣстния златарски еснафъ. Разкрива се всичко и авторитѣ на дветѣ кражби, извършени въ името на македонското освобождение, сѫ изключени отъ гимназията. Групата се разстройва въ Пловдивъ, но въ замѣна на това, изниква нова група въ Казанлъкъ, където сѫ отишли да се учатъ М. Герджиковъ и П. Манджуковъ.
На следната 1897 г. стари членове на групитѣ отъ нѣколко града се виждатъ събрани въ Женева, като студенти: Мих. Герджиковъ, Дим. Общински, П. Манджуковъ – отъ Пловдивъ, Йорданъ Калчевъ отъ Тутраканъ, Дим. Ганчевъ отъ Русе, Димо Николовъ и Григоръ Дочевъ отъ Казанлъкъ. Тукъ тѣ намиратъ въ изобилие революционна литература, сближаватъ се съ руски революционери и взиматъ живо участие въ идейнитѣ спорове на руската емиграция. Тукъ тѣ се и дообособяватъ идейно подъ влиянието на Черкезовъ и на бакунизма, като единъ видъ анархисти (Герджиковъ, Йорданъ Калчевъ и др.), като различията, обаче, не имъ прѣчатъ да бѫдатъ заклети другари отъ „крѫжока“, който има вече и своя „уставъ“. Малко покъсно отъ тѣхъ въ Женева пристига и Слави Мерджановъ отъ Карнобатъ, за да следва. Той още не е заразенъ нито отъ македономилство, нито отъ социалните теории, но попада въ „кръжока“, увлича се отъ идеитѣ му и става единъ отъ най-пламеннитѣ съзаклятници. Презъ сѫщата година крѫжокътъ отпечати единъ революционенъ „позивъ“, издаде и единъ брой отъ в. „Отмъщение“ (първият български анархистически вестник), предназначени – и позивътъ и вестникътъ – за разпространение въ България.
Недоволни отъ тая книжна дейность, съзаклятницитѣ решаватъ да се сдобиятъ по какъвто и да е начинъ съ срѣдства, за да могатъ да се прехвърлятъ вѫтре въ Македония и се отдадатъ тамъ на революционерство, тъй както тѣ го разбиратъ. Хвърлятъ жребе – кому ще се падне да снабди крѫжока съ пари, като ще отговаря съ живота си, ако не успѣе. Жребето се пада на Григоръ Дочевъ отъ Казанлъкъ. Дочевъ, едничъкъ синъ на доста състоятеленъ свещеникъ, идва въ България, обикаля по-богати роднини и познати, но нищо не излиза. Необикновено чувствителенъ и честолюбивъ, той е почти отчаянъ отъ неуспѣха си и не смѣе да се обади на другаритѣ си. Обезспокоенъ отъ неговото мълчание, крѫжокътъ натоварва Герджикова и Мерджанова да дойдатъ въ България, да разбератъ какво става съ Дочева и евентуално сами да намѣрятъ срѣдства. Въ София двамата пратеници намиратъ Дочева въ едно особено състояние: той имъ говори твърде неопредѣлено за усилията си, отказва съдействието, което тѣ му предлагатъ, и имъ заявява, че тая вечерь му предстои да извърши последния и решителенъ опитъ. Раздѣля се съ тѣхъ, отива въ Градската градина и тамъ се самозастрелва. Това е първата човѣшка жертва на съзаклятнишкия крѫжокъ. Софийското общество оплака тогава трагично починалия хубавъ младежъ, но безъ да узнае неговата тайна, понеже Дочевъ не остави никаква бележка. По-изобретателни и по-решителни отъ самоубилия се другарь, Мерджановъ и Герджиковъ, успѣватъ да се сдобиятъ съ пари, като използуватъ услугитѣ на другъ единъ идеалистъ, Стефанъ Миховъ, чиновникъ въ софийската поща, бившъ членъ на пловдивския крѫжокъ. Стефанъ Миховъ издава едно следъ друго на името на Мерджанова въ разни градове, въ странство, нѣколко фалшиви записи. Мерджановъ, по предварително уговоренъ планъ, се явява ту въ единъ, ту въ другъ градъ, получава записитѣ и изтегля сумитѣ. По тоя начинъ крѫжокътъ се снабдява съ 4–5000 лева. (Стефанъ Миховъ е втората жертва. Той зарѣза службата си и избѣга отъ България преди да се разкрие фалшификацията. Ст. Миховъ прекара дълги години въ изгнаничество, презъ Балканската война се върна въ България, постѫпи доброволецъ въ войската и умрѣ отъ туберкулоза.)
Веднажъ сдобилъ се съ пари, крѫжокътъ изпраща нѣколцина свои членове въ Македония. Най-напредъ заминава Сл. Мерджановъ съ паспорта на М. Герджиковъ. Той обиколи единъ два града, за да се запознае съ мѣстнитѣ условия и се установи въ Солунъ. Въ Солунъ Слави Мерджановъ намѣри готова идейна почва въ лицето на нѣколко ученици, велешанчета главно, известни въ гимназията и вънъ съ нераздѣлното си другарство, съ своенравието и съ непокорството си. Тия младежи сѫ: Йорданъ попъ Йордановъ (Орцето), Константинъ Ив. Кирковъ (Коста), Тодоръ Богдановъ, Илия Тръчковъ, Владимиръ Пинговъ и др. Като всички по-будни младежи, и тѣ сѫ заразени отъ революционенъ духъ, но безъ особенъ идеенъ колоритъ. Особеното, което ги отличава отъ другитѣ е, че носятъ въ себе си въ най-сгѫстенъ видъ специфичния индивидуализъмъ, свойственъ на велешани. Разкрачениятъ надъ голѣмата македонска рѣка Велесъ е единъ оть седемтѣ основни стълба на българската национална сграда въ Македония: Щипъ, Скопие, Велесъ, Кукушъ, Битоля, Охридъ, Прилепъ. Всѣки единъ отъ тия градове изпъкна въ борбитѣ отъ Възраждането насамъ съ по нѣкоя характерна черта и съ собствена физиономия. Индивидуализмътъ, критическиятъ духъ и една скрита динамика поставятъ оригиналния отпечатъкъ на Велесъ. Типично велешка е пленителната фигура на учителя Йорданъ хаджи Константиновъ – Джинотъ, горещъ патриотъ и голѣмъ своенравникъ и честолюбецъ. Где другаде, ако не въ групата на велешкитѣ младежи, можеха да намѣрятъ по-благоприятна почва идеитѣ на женевския крѫжокъ? Хората отъ тоя крѫжокъ се кичеха съ анархизъмъ, смѣтаха се свободни отъ предразсъдъци и жадуваха за по-ярка революционна проява. Всичко това не можеше да не увлѣче велешкитѣ младежи. Тримесечното другаруване съ Мерджанова въ Солунъ бѣше достатъчно, за да добие велешката група идейна окраска. Познанията на велешкитѣ младежи сега се разширяватъ отъ книги, които Мерджановци имъ доставятъ: „Подземна Русия“, „Попрището на нихилиста“, отъ Степнякъ, „Анархията и умирающето общество“ отъ Жанъ Гравъ, „La conquête du pain“, „Au lendemain de la Révolution“ отъ Кропоткинъ, „Исторически писма“ отъ Лавровъ, „Что дѣлать?“ отъ Чернишевски и пр. Все пакъ, по начетеность и интелектъ тѣ оставатъ значително подъ интелектуалното ниво на своитѣ учители отъ женевския крѫжокъ, отъ разбирането на анархизма като философска консепция и сѫ увлѣчени главно отъ неговитѣ терористически методи, пренесени върху почвата на мѣстната борба противъ турската тирания.
Обособени въ революционна група, велешкитѣ младежи си прикачиха името „гемиджии“. (Въ статията върху сѫщото съзаклятие (Сб. „Илиндень“ кн. 5, год. V) Ст. Аврамовъ дава такова обяснение: „Гемиджии“ – група хора простили се вече съ живота и отпуснали своята лодка въ бурното море, която или ще изкаратъ благополучно на брѣга, или ще я разбиятъ въ скалитѣ.)
„Гемиджиитѣ“ проявяватъ силна тенденция къмъ самостоятелность и се отнасятъ критично къмъ всички други революционери, понѣкога къмъ действията и на самитѣ си първовдъхновители. Съ Революционната организация поддържатъ връзки, но се отнасятъ иронично къмъ нейнитѣ методи за борба и къмъ вѣрата на нейнитѣ водители, че ще могатъ да подготвятъ населението за всенародно възстание. Всички организационни първенци, съ изключение на Груева, Дѣлчева, Сарафова и други нѣкои, сѫ въ очитѣ на „гемиджитѣ“ носители на нѣщо архаично, назаднало и еснафско, неспособни за голѣми подвизи. „Гемиджиитѣ“ отдаватъ решително преднина на саможертвата на македонската интелигенция по пѫтя на смѣли до сатанизъмъ терористически акции, главно противъ европейскитѣ учреждения и капитали въ Турция. Тая терористическа доктрина е отъ анархистически произходъ и е донесена, както видѣхме, отъ женевския крѫжокъ на Герджиковъ–Мерджановъ. Нейни истински родоначалници, обаче, сѫ арменскитѣ революционери, които не само я усъвършенствуваха, но и опитаха приложението и` въ Цариградъ презъ 1896 г. Въ тоя усъвършенствуванъ видъ я възприе отъ тѣхъ Дим. Ляповъ, рѫководитель на македонския революционенъ комитетъ въ Цариградъ презъ 1894 – 1897 г. Ляповъ проагитира тая арменска тактика между известни македонски революционни срѣди въ България. •
Христо Иванов Силянов
„Освободителнитѣ борби на Македония“, том I
