Да си припомним 23 август 1939 г.

печат
Болшевиките взеха да пълнят затворите чак когато техният побратим Хитлер ги нападна.

Да си припомним за позорния пакт, подписан между нацистка Германия и болшевишка Русия – пакт, наречен на името на подписалите го Рибентроп и Молотов.

Още докато бушува гражданската война в Испания, когато Сталин вижда и разбира, че тази революция не върви по болшевишки калъп, нарежда на своите хора там да саботират дейността на истинските революционери и в същото време започва да търси контакт с Хитлер. Нарежда болшевишките части да се изтеглят от Испания още през септември 1938 година, а последните революционери се изтеглят през месец март 1939 година. Така Сталин е искал да увери Хитлер в своята искреност. Революцията приключва с поражение, благодарение на активната и пряка помощ, оказана на Франко от страна на фашистка Италия и нацистка Германия, но и на хитрата помощ, която му оказват така наречените Западни демокрации, като създават комитет за ненамеса в испанските събития. Ролята на този комитет е непряка, но ефикасна помощ за бъдещия диктатор на Испания.

При тези обстоятелства, когато революцията в Испания е удушена от истинските врагове на свободата, става възможно подписването на този позорен пакт.

Известно е как след това се развиват събитията. Хитлеровите орди нахлуват в Полша на 1 септември. Докато поляците се надяват на някаква помощ, се намесва хитлеровият съюзник Сталин. На 17 септември болшевишките войскови части атакуват в гръб отстъпващата полска армия. След като пленяват полските войници, от обикновените редници свалят униформата и ги пускат да се приберат в къщи, буквално по бели гащи, а командният състав от ефрейтор нагоре е арестуван, натирен в лагери или намира смъртта си още в горите край Катин и Виница. Тази част от пленниците са избити до един. Дълги години светът не успява да научи за болшевишкото клане. Много по-късно Съветското ръководство е принудено да признае това свое престъпление.

Как българските комунисти посрещат новината за пакта между СССР и нацистите?

Почти всички, които познавах, си бяха глътнали езика. Не знаеха какво да кажат. На помощ им излезе големият болшевишки капацитет професор Тодор Павлов. Той набързо, по професорски, скалъпи една не много дебела брошура, озаглавена „Объркване на понятията“. В нея негова милост, след дълги усуквания, уверяваше своите съпартийци в необходимостта от този съюз. Доказвайки с много професорски аргументи, че в крайна сметка и ние сме социалисти и онези са социалисти, само че „национални“ и че само този съюз може да унищожи западната плутокрация.

Снабдени с това обяснение, българските болшевики (и не само те) пасуваха. Затова царската полиция се впусна да преследва само нас, единствените останали антифашисти. По онова време в Югозападна България бяха разкрити и арестувани четири анархистически групи, подготвяли събарянето на царския режим. Първата група беше в Кюстендил, втората в Дупница, третата в Перник, четвъртата в София, с разклонения в почти цялата област.

В тези арести попаднах и аз, като през месец юли се озовах в Кюстендилския затвор, където заварих дупнишките другари – осем-десет момчета. Имаше и трима болшевики, които излежаваха стари присъди. Когато бях преместен в Софийския централен затвор, срещнах моите съподсъдими петима души, а също и четирима болшевики, на трима от които съм запомнил имената: Събин Енев, Владо Георгиев и Асен Григоров (добър есперантист). Всички те също излежаваха стари присъди. Най-голяма група бяха земеделците, четиридесетина души – набедени, че извършили някакъв саботаж. От тях съм запомнил Ценко Барев и бай Георги Халачев от Пловдив, който беше напълно сляп. Имаше и трима-четирима осъдени на смърт, бяха оковани с вериги.

Болшевиките взеха да пълнят затворите чак когато техният побратим Хитлер ги нападна.

Царската армия и полиция, верни приятели на нацистите, никак не се церемоняха да хвърлят в тъмници и концлагери всеки, който се опитваше да се опълчи на кафявата чума. Издаваха се сурови присъди за съвсем дребни неща. Помня, че имаше един младеж от село Костуринци, който беше осъден, задето казал пред някого, че „немците ще победят, когато баба ми роди трамвай“.

Така българският режим си опръска ръцете и с болшевишка кръв. Те си го върнаха на „монархофашистите“ тъпкано-претъпкано след 9 септември 1944 година. Останахме обаче ние – свидетели на побратимяването им с фашистите, та се втурнаха да гонят и нас.

В днешно време наблюдаваме как наследниците на тогавашните болшевики се впускат в политически флиртове със сегашните царисти. Другаруват с наследника на Борис ІІІ, който за отрязани партизански глави даваше по 50 000 лева, нареждаше да се палят яташки къщи и подписваше смъртни присъди, без да му мигне окото. Целта на флирта е ясна – да не изпускат властта. Нищо не се е променило и няма да се промени. •

Александър Наков

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *