Да стъпим на пътя към свободата

печат
solidarity_optЗдравей, мечтателю!

В пролетна утрин, на отворен прозорец, под песента на птички и свежите лъчи на слънцето, спохождат ли те мечти за свободен живот? Където хората се радват на труда си и се обичат като братя?

А в зимна вечер, смачкан от работа, натъпкан в метрото сред останалия добитък, мечтаеш ли да зарежеш робството си и да отплуваш във простора? Аз мечтая понякога. И не само мечтая, работя за това, доколкото ми стигат силите.

Много хора казват, че не сме готови. Че ако няма власт, която да ни притиска с вила към земята, ще се изядем взаимно. Че електричеството, автомобилите, информационните технологии не биха съществували, ако я няма властта на малцина „благословени“, които да наредят на миньорите да копаят въглища, на инженерите – да конструират машини, а на програмистите – да създават технологии.

Понякога имам чувството, че са прави. Не че миньорите ще спрат да копаят въглища. А инженерите и учените, струва ми се, биха се справяли дори по-добре с работата си, ако ги нямаше „благословените“, които да им се бъркат. Но това няма да е достатъчно, за да си сътрудничат в едно свободно общество.

Почти всички отношения между нас са организирани на принципа на личната изгода. Това е единственият принцип, който обществото ни учи да следваме в отношенията си с хората. Онези от нас, които умеят да си сътрудничат, без да стъпват на врата на останалите, са изключително малко. Такива хора не виреят в днешния свят. Но точно такива хора са ни нужни за утрешния.

Свободното общество предполага доброволен труд, равенство при вземането на решения. Ако искаме да положим основите му, трябва да бъдем много по-принципни и много по-последователни, отколкото в преследването на личната си изгода. Колко от нас са такива?

Не са много. Затова и не си вярваме. Затова ни се струва по-лесно да си намерим някой приказен герой, който да ни пасе, вместо да живеем свободно. Защото свободата се заплаща с принципност, а не сме готови да платим цената.

Мутрите са по-принципни от нас. Ние искаме да сме равни с богатите, но не искаме да сме равни с по-бедните. Мутрите нямат този проблем – искат всичко за себе си. Ние не искаме да ни принуждават да работим, но искаме някой друг да свърши работата. Мутрите и такъв проблем нямат – те работа не вършат. Разбира се, мутрите също са хора, със своите човешки слабости – понякога и те дават пари за благотворителност, понякога ги обхваща разкаяние за живота им. Тогава същият „пазарен механизъм“, който потиска солидарността между нас, наказва най-слабите и най-непоследователните между тях, като ги сваля сред бедняците. Затова мутрите са много по-принципни и последователни от нас – те нямат какво да губят.

По същият начин „пазарът“ наказва и нас. Той не търпи сервитьорки, които не носят къси поли. Учители със собствено мнение, чиновници с човешко отношение, полицаи, уважаващи обикновените хора, войници, мразещи империите – всички те си докарват допълнителни проблеми в живота и лесно могат да останат без работа. Много по-лесно и по-доходно е да превиваш гръб и да забравиш за всичките си мотиви освен един – преследването на личната изгода. Останалото не се котира.

Но кръгът не е порочен. Всъщност дори не е кръг. „Пазарът“, където човещината се търгува срещу егоизъм, е само едната възможност. Другата възможност е в ръцете ни.

Истински, достойни хора можем да бъдем само ако следваме принципите си така, както мутрите следват егоизма си – пряко и безпрекословно. Ако превърнем солидарността и равенството в основа на отношенията си с хората, а взаимопомощта – в битово ежедневие. Нарочно! Съзнателно!

Така ще стъпим на пътя към свободата. Няма да е достатъчно, за да стигнем до края. Останалото ни чака напред. Но дори първите стъпки по този път, макар и скъпо платени, си заслужават цената. •

Златко

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *