Дъщерята на семкаря

печат
Пътуването през горите нощем, криенето от всичко живо (хора и кучета) направи от нас нещастни диваци, които, като видеха овчари или дървари, ги заобикаляха, вместо да отидат при тях да потърсят хляб…

Бях ги виждал – малко момиче и още по-малкото му братче – край количката, с която баща им обикаляше из Радомир и продаваше сиромашката си стока. Така, със семките, бай Лазар успял да изхрани и изучи децата си. Това обаче научих години по-късно, когато отново срещнах Емилия, момичето на семкаря, в Перник. Тя вече беше чиновничка в Минната дирекция, а аз току-що, в края на септември 1944 година, се бях завърнал от Скопския затвор.

Малко преди мен се бяха върнали от българските фашистки затвори и концлагери пернишките ми другари анархисти. Бързо се свързахме, нетърпеливи да създадем организация. Събрахме се една вечер в по-широкото жилище на Борис Сергинов. Бяхме малко над двадесет души, все млади. Като „подгряващо начало“ Мария Доганова прочете реферата си за великия анархист и географ Елизе Реклю – и ето, нашата младежка организация вече си имаше име: след завладяващите думи на Мария единодушно поискахме да я наречем на негово име.

На следващите събирания и акции на „Елизе Реклю“ много скоро започна да идва момичето от Радомир, Емилия, дъщерята на семкаря. Дейността ни беше легална: болшевиките, все още на принципа „Смърт на фашизма, свобода на народа“, ни търпяха. „Старите“ анархисти, ветераните, им бяха известни – с мнозина от тях редовите „партийци“ бяха лежали в затворите или заедно в партизанските отряди. Това бързо се промени. Анархизмът определено се оказваше по-привлекателната, хуманна, независима от политическите игри и боричкания идея – и тя печелеше нови и нови привърженици, особено сред младежта. Това новата власт не можеше да допусне. Започна с обикновена бруталност: заплахи, организирани побои (например нашите активисти Мария и Данчо на минаване през с. Лесковец бяха нападнати и пребит и от група „опоненти“ ремсисти), последваха и други безнаказани „инциденти“… „Индивидуалният“ терор се засилваше – и скоро беше организиран масовият, по примера и опита на „Големия брат“ бяха открити 86 концлагера и затвора по цялата страна за „враговете на народа“, т. е. на властта.

Няма да пиша тук за лагерите и затворите, само ще спомена имената на нашите 7 момичета, минали през тези болшевишки душегубки. Помня имената на всички, на някои – и родните места:

Мария Лукова Доганова от гр. Копривщица; Цветана Джерманова от с. Лесковец; Василка Трендафилова от София; Магда Крумова; Виктория Шурулинкова; Николина Миндова; и Емилия Лазарова от Радомир, героинята на този мой разказ.

В ранната есен на 1947 година Емилия напуска работата си в Перник и става студентка в Софийския университет. Там се запознава с Дончо Караиванов от Павел Баня, студент от по-горен курс. Влюбват се, споделят общи убеждения, сключват брак, заживяват заедно, учат – докато на 16 декември 1948 година, два дни преди петия партиен конгрес, е предприета обща („всенародна“) акция срещу анархистите. Емилия е арестувана, Дончо успява да се укрие, а по-късно и да премине границата.

След „обработка“ в полицейските участъци жените анархистки от цялата страна са изпратени в концлагера Ножарево. Там с труд и глад са „превъзпитавани“; по-късно са преместени в Белене, на остров Щурчето, където се грижат за многобройните свине и прасета… И така до есента на 1953, когато всички лагеристки са освободени. Емилия отива да живее при родителите на Дончо в с. Павел Баня.

След по-малко от година в околностите на Павел Баня се появява… Дончо.

Той не е сам. Другарите му са Христо Несторов (Ицата) и Мильо Иванов (Казака), всички от Казанлъшкия край. И тримата са избягали нелегално от страната и сега са се върнали, за да се включат в борбата срещу болшевишката диктатура.

Според западната пропаганда, по това време (1951-53 г.) в България са действали успешно партизански и горянски чети.

Реалността се оказва съвсем различна. Властта е успяла да неутрализира съпротивата на всички свои опоненти. Никакви чети няма. Никаква организация. Контактите с неколцината верни приятели, тук-там в селата, са само лични, в ролята им на ятаци-снабдители (без които тримата не биха могли да оцелеят, още повече в планината с ранните студове и снегове). Дончо обаче успява да изпълни личния си план: да изведе (пак с помощта на стар приятел) Емилия. Тя просто облича палтото си и тръгва без колебание.

Продължението е мъчително, развръзката трагична.

Изкопават землянка, високо, встрани от пътища и пътеки. Не могат да излизат навън, за да не оставят следи по снега. Разкрити са след мащабна блокада и претърсване на планината: участват два полка войска, над две хиляди милиционери и доброволци – партийци и комсомолци от околностите и големите градове.

Четиримата се сражават, отдалечавайки се един от друг (в три посоки, Емилия е плътно до Дончо) – с надеждата някой да оцелее… Мильо е тежко ранен от хвърлена граната, изпада в безсъзнание, впоследствие е заловен, лекуван, съден, смъртната му присъда е изпълнена в Софийския централен затвор през 1954 година. Ицо стреля, докато има патрони, после ляга върху последната граната, прави се на мъртъв и я взривява, когато го заобикалят преследвачите…

Оставих разказа за Дончо и Емилия накрая. Познаването на терена и късметът или ранното смрачаване им помагат да се притаят в тясно дере и да изчакат дълбоката нощ. Тръгват по неочакван от преследвачите път: прекосяват шосето между селото и гарата Павел Баня, прецапват реката там, където е най-плитка… Напускат блокирания район. През това време копоите са нахлули в село Павел Баня и околните села, претърсват домовете на заподозрени симпатизанти, арестуват над 50 души. След подобаваща „обработка“ 11 от тях са съдени като „помагачи“. Прекарват години в затвора…

Нощ след нощ Дончо и Емилия вървят на юг. Нямат храна. Нямат нищо освен компас. Цитирам дошлите до нас думи на самия Дончо: „Пътуването през горите нощем, криенето от всичко живо (хора и кучета) направи от нас нещастни диваци, които, като видеха овчари или дървари, ги заобикаляха, вместо да отидат при тях да потърсят хляб… Беряхме по горите коприва, лападец, мокрец, млада трева, борови и букови пъпки, разни стипчиви луковици, врански лук и козя брада и ги ядяхме, за да живеем… Прегазихме безброй дерета, вади и реки. Прекосихме неизброимо число баири и долове… Изнемощели от умора, глад, студ, мокрота и безсъние, ние просто се влачехме като премазани змии, по цели часове и нощи успявахме да изкачим само по един връх или да минем само през един дол, но… не се отказвахме да вървим на юг и все на юг“.

Броят дните: петдесет и шест.

На петдесет и седмия са на гръцка територия.

След време се установяват във Франция.

Там се ражда синът им. После умира Дончо. Последната вест, отпреди доста години, е, че Емилия е неизлечимо болна.

В една милиционерска изложба в София – малко след описаните събития – имаше снимка с надслов „Терористката“.

На снимката е Емилия Лазарова, момичето от Радомир. •

Александър Наков

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *