Деца народни има там, запрени на 10-ти март

печат
Човек, решил да проследи историята на анархистическото движение в България, ще се убеди, че няма важно събитие, в което анархистите да не са участвали.
От създаването на първите професионални организации, през македоно-одринското освободително движение, антивоенните движения, въздържателното движение, стачните борби, въоръжената антифашистка борба от 1923-1925 г., в Испания срещу Франко, по време на Втората световна война, в борбата срещу болшевишкия социализъм.
Етичната, свободолюбива идея на анархизма, идеята за взаимопомощ и справедливост, за безвластническо управление на федеративен принцип естествено е ненавиждана и преследвана от партиите, които се борят за власт. Според Венелин Ганев, известен юрист: „Дали една партия, вече дошла на власт, е установила демократични порядки може да се съди по отношението ѝ към анархистите“.

Явно в българската история са били малко управленията с демократични порядки, защото през цялото си съществуване от 1919 г. до 1989 г. Федерацията на анархокомунистите в България (ФАКБ) е провела само един конгрес легално – 5-тият на 7.01.1923 г. в Ямбол. След конгреса земеделското правителство започва преследвания на анархистите, чиято кулминация са Ямболските събития на 26.03.1923 г., когато в Ямбол и страната са избити около 60 анархисти.
След деветоюнския преврат фашисткото правителство преследва жестоко анархисти, земеделци, комунисти. В антифашистката битка те са заедно.
През 1925 г. на анархистите е нанесен тежък удар.
След преврата през 1934 г. анархистите отново са в нелегалност.
През 1939 г. им е нанесен нов удар.
Така след всеки удар следва съживяване, възстановяване, израстване, дейност, пак удар и т. н.
По време на Втората световна война анархистите са първи срещу настъпващия фашизъм. Те реагират на договора Рибентроп-Молотов. Не чакат Германия да нападне СССР, за да се опълчат на монархофашизма.

По брой на жертвите срещу реакционните режими в България анархистите са на второ място след комунистите. Като се вземе предвид обаче, че заради антивластническите си идеи анархистите са репресирани от всяко правителство и зад тях не стои никоя държава, поради което под знамето на анархизма застават само най-добрите представители на народа, това никак не е малко.
Ще дам три цитата от комунисти:
„Трябва да отбележим, че в суровата борба срещу фашизма много от анархистите проявяват смелост и отрицание“. (Д. Даскалов)
„…анархистическа чета действа в Копривщенския балкан. И истината изисква да се признае, че действа с безумна смелост, нанася на врага болезнени удари, след което изчезва бързо и никаква вража потеря не е в състояние да открие дирите ѝ, да я догони и унищожи. Двамата водачи на тая нелегална група – Васил Икономов и Васил – Героя са добили почти легендарна слава…“ (Ц. Драгойчева)
„Анархистическото движение в България не е голямо, но се състои от културни и предани на работническата класа деятели“. (Тр. Костов пред маршал Толбухин)

Веднага след 9.09.1944 г. анархистите вземат глътка въздух. Използват правото си на организационен живот, затворниците са освободени, в десетки градове и села изникват групи и организации. На 20 септември се възобновява ФАКБ. Започва издаването на вестник „Работническа мисъл“. Първите 4 броя излизат плахо. Опитните анархисти умишлено са внимателни с остротата на вестника. Първите броеве излизат в тираж от 7000 броя. Управляващите го спират под претекст, че липсва хартия. През есента на 1945 г. вестникът е възстановен и тиражът му минава 30 000 бр.
10 март 1945 г. е една от поредните знаменателни и трагични дати в историята на българското анархистическо движение, припомнянето на която е целта на тази статия.

На 10 март в Княжево се свиква добре обмислена, подготвена и организирана национална конференция на ФАКБ. Основна задача на конференцията е да приеме проектопрограма за дейността на федерацията. В конференцията вземат участие малко над 100 делегати на организации, които предварително са разгледали дневния ред на конференцията.
Поради безкрайните обиски, арести, криене на книги и документи, у анархистите не са запазени категорични данни за състава на депутатите и за дневния ред. Спомени са оставили Илия Петканов, Христо Колев Големия, Стоян Цолов. Вероятно има останали и други следи, които засега не са ми известни.
Подготовката и свикването на конференцията се извършват тайно, но откриването ѝ е обявено публично. Съобщението до властите е, че на конференцията федерацията ще изработи отношението си към Отечествения фронт.
Конференцията се провежда в къщата на Валтер Ликурдо Андреани – анархист, италиански поданик, роден в България.
10март-къщата_fmtНамерихме снимка на къщата, където се провежда конференцията.
На снимката пред къщата са семейство Радулови или част от тях. Възрастната жена е Мария Радулова, чиито синове и дъщери са анархисти през 20-те години на миналия век. Дъщеря ѝ Виктория става съпруга на Валтер Андреани, а Мария свързва живота си за половин век с Васил Михайлов – Васьо, който приема Радулови за свое семейство. Радулови са свързани с няколко анархистически конспирации в този тежък период. Впоследствие Виктория и Валтер Андреани емигрират в чужбина.
Списък на делегатите е съставен от Стоян Цолов по памет. Добре е той да се допълни.

Андреани Валтер – Княжево
Алексей Алексиев – с. Извор, Радомирско
Ангел Бирников – Чепино (сега квартал на Велинград)
Андон Домусчиев – Ямбол
Атанас Стойчев – Ямбол
Атанас Ценев – Брезник
Борислав Менков – Кюстендил
Борис Величков – София
Боян Мънгов – Варна
Боян Иванов
Боян Нешев
Васил Петканов – с. Голямо село, Казанлъшко
Васил Тодоров – Тръмбеш
Велко Стоянов Зидаря – София
Георги Карамихайлов – София
Георги Каралийски
Георги Акълдашев – София
Димитър Василев – Перник
Димитър Гулев – Неврокоп
Дончо Караиванов – с. Турия, Казанлъшко
Енчо Мечков – Лясковец
Желязко Петков – с. Каравелово, Елховско
Иван Рачев Иванов – с. Павел баня, Казанлъшко
Иван Събчев – Казанлъшко
Иван Недялков – с. Габарево, Казанлъшко
Иван Бижев – Горна Джумая
Иван Желязков – с. Сладък кладенец, Новозагорско
Иван Калпачев – с. Търничене, Казанлъшко
Иван Борисов – Казанлък
Иван Дойков
Илия Петканов – с. Тъжа, Казанлъшко
Кирил Бояджиев – с. Лъджене (сега квартал на Велинград)
Константин Кочинов – Ямбол
Кръстю Енчев – Сандански
Манол Васев – Хасково
Марин Добрев – Плевен
Михаил Миндов – Нова Загора
Никола Младенов – с. Лялинци, Пернишко
Пенчо Райков – Килифарево, В. Търновско
Петър Дим. Петров – Казанлък
Пешо Пощаджията – София
Пешо Камилата – Княжево
Стефан Тонев – Перущица
Стефан Златев – Ямбол
Стефан Ив. Котаков – Пловдив
Стефан Манов – София
Стоян Ив. Цолов – с. Кара Михал, Исперихско
Стоян Доклянков – Чепинци
Таня Василева
Теньо Хубенов – Ст. Загора
Трухчо Николов Трухчев
Христо Колев Йорданов – с. Балван, В. Търновско
Христо Карапетров – с. Павел баня, Казанлъшко
Христо Колев Велинов – с. Домлян, Карловско

Голяма част от делегатите са бивши затворници, концлагеристи, партизани, нелегални.
Конференцията е открита с кратко слово от Христо Колев Йорданов, който е участвал активно в подготовката ѝ. Делегатите са приканени да изложат накратко състоянието на организацията, която представляват.

По време на изказването на първия депутат в дома нахлуват въоръжени милиционери. Всички делегати са арестувани. В милиционерския участък в Княжево се извършва разпит. Войниците и учениците по-рано или по-късно са освободени. Христо Велинов помни, че е държан 15 дни. Според някои от участниците, 86 делегата са откарани в Дома на слепите, превърнат във временен следствен затвор. Там ги държат без никакво обяснение. Обявяват 7-дневна гладна стачка в знак на протест срещу неопределеното си положение. Това смущава милиционерите, някои от тях бивши политически затворници.
Комендант на затвора е Стефан Китов, станал по-късно началник на лагера в Белене. Това, че са лежали преди известно време с Христо Колев Йорданов в Централния затвор, не му пречи да нанесе на последния жесток побой.

В Дома на слепите конференцията продължава при новите условия. Илия Петканов успява да създаде възможност за подаване на листчета между стаите. Вземат се следните решения:
Да продължи издаването на вестник „Работническа мисъл“. За главен редактор е избран Петър Лозанов от Лъджене (Велинград).
За секретар на федерацията е избран Манол Васев.
В Дома на слепите арестуваните престояват 50 денонощия, разпитвани от следователя Марин Гинев. След това без никакво обвинение 65 души – според Илия Петканов – или 46 – според Христо Колев Йорданов – са изпратени в концлагер край град Дупница до река Джерман. Останалите са освободени.
В лагера вече са въдворени няколкостотин души, предимно за фашистки деяния. Началник на охраната е Гершанов, управител на лагера – Йордан Нешев и домакин – Петър Гогов. Изпечени биячи-садисти.

Имал съм щастието да познавам някои от делегатите на конференцията в Княжево. Бях близък приятел с Илия Петканов, Христо Колев Големия, Борислав Менков, Стоян Цолов, Желязко Петков, Ангел Бирников. Познавах бай Стефан Тонев. Толкова ум, толкова човещина, такова обаяние имаше у всички тях! И срещу тях – Гершанов, Нешев, Гогов. Лилипути бият великани! Кога толкова бързо озверяха тези хора?

Спомняйки си с омерзение за биячите, още не спирам да се учудвам на идеолозите на тези отношения, на творците на концентрационните лагери! Какъв морал са имали шефът на ДС Руси Христозов, министърът на вътрешните работи Антон Югов, Цола Драгойчева и сие, които нареждат унижаване и унищожаване на хора с различни убеждения, но с които са били заедно в лагери месеци преди това. Колко мръсотия може да се таи в душите на новите функционери на властта, за да предложат на антифашистите-анархисти от величието на Манол Васев, Иван Рачев, Трухчо Трухчев, Стефан Тонев, Илия Петканов, Борислав Менков и т. н. да подпишат декларация, че повече няма да се занимават с фашистка дейност! Такава нелепост могат да сътворят само най-достойни ученици на Сталин и Георги Димитров.
Лагерът край река Джерман е първият, в който са задържани антифашисти. С него се слага началото на българския ГУЛАГ. Част от анархистите са освободени след 3, а повечето – след 6 месеца. Представителите на другите партии от ОФ мълчат гузно.

Разказван ми е следният случай за този лагер. Вечер, връщайки се под строй от работа, групата арестанти анархисти подминава окъсана старица с наръч дърва на гръб. Скоро след това край тях минава файтон с охранена дебела жена, облечена в скъпи кожи. От групата се чува глас: „Дотогаз, докато има такива картини, затвори ще има и ние ще бъдем в тях!“ Милиционерът смутен пита: „ Ама, чакайте бе, хора, какви сте вие?“ „Анархисти“ – му отговарят.
Като малко дете слушах едно стихотворение, написано от баща ми, също анархист, което започваше така: „Деца народни има там, запрени на десети март!“

К. Зяпков

1 коментар

  • Хаджията си спомня за един делегат в спомените си , делегат , който не е споменат от бай Стоян Цолов. Той е Мирчо Иванов , който е и лагерист по-късно в Куциян.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *