Делчо Василев – бележит културтрегер-анархист

печат

На 15 февруари 2014 година се навършват 113 години от рождението на Делчо Василев Демирев – автентичен хасковски анархист, непоколебимо изповядващ свободомислието и безвластничеството, не изневерил на тази заветна, анархистка кауза нито за миг от юношеските си години чак до последния си дъх на 9 март 1981 г. Завършва с отличие Хасковската Държавна гимназия „Петко Каравелов“ – 1920 г. и учителства в селата Леново (1922-25 г.) и Сърница (1925-28 г.), впоследствие редактира хасковските вестници „Утринна поща“ (1929-1931 г.), „Хасковски глас“ (1934-35 г.), „Клас“ (1945 г.) и е главен редактор на вестник „Народна борба“ (1944 г.). Делчо Василев членува в Съюза на провинциалните писатели и учредява Клуба на дейците на културата в град Хасково – 1946 г. Лично се познава и си кореспондира с писателите и поетите Антон Страшимиров, Гео Милев, Никола Ракитин, Йордан Ковачев, Елисавета Багряна, Дора Габе, Людмил Стоянов, Борис Шивачев, Димитър Добрев, Иван Мешаков, Чудомир, Тома Измирлиев, Асен Златаров, Георги Жечев, Змей Горянин, както и с други дейци на литературата и поезията, печатайки за тях безброй статии, есета, рецензии за новоизлезлите им книги във вестниците „Светлоструй“, „Литературен глас“, „Вестник на жената“, „Мисъл и воля“, „Провинциален журналист“, „Заря“, в списанията „Пурпур“, „Компас“, „Гребец“ и редица още издания, подписвайки се с псевдонима Игнис Бохема. Издава сам анархисткия вестник „Идеи“ (1931-32 г.) и участва в редактирането на юбилейни листове за Асен Златаров (1945 г. и 1946 г.) и Тома Измирлиев (1947 г.), както и на литературния сборник „Пламък“ (1946 г.). Публикува критически студии в сборници за Антон Страшимиров (1931 г.), Асен Златаров (1932 г.) и Никола Ракитин (1933 г.). Делчо Василев е и автор на предговора към второто издание на сборника с разкази „Сребърната река“ (1947 г.) от писателя-пътешественик Борис Шивачев, на предговор към една от книгите на вече, уви, отдавна забравения прозаик и поет Борис Марзоханов. Той несъмнено се изявява като един безспорно талантлив български писател, поет, журналист, литературен и театрален критик с ярък анархистки светоглед от началото на 20-те години на двадесети век до 1948 г., когато се начева неговото осемнадесетгодишно ходене по мъките в Хасковския, Шуменския и Софийския зандани, в концлагерите Куциян, Персин и Белене… Делчо Василев често пъти цитира анархистичната по своята същност мисъл на древногръцкия философ-материалист Демокрит: „Свободен е онзи, който от нищо не се бои и не разчита на нищо“. В унисон с този аскетично-морален императив той стоически преживява и собственото си крайно оскъдно откъм каквито и да е материални ресурси житие-битие, модифицирано според анархисткото му мировъзрение. Тук обаче трябва да отбележим, че анархо-нахъсаният даскал подир кървавите събития в град Ямбол – 26 март 1923 г., – когато управляващите дружбаши зверски избиват съвсем безпричинно петдесетина анархисти, между които загива и по-големият му брат Димитър Василев, фактически замразява членството си в анархисткото движение, което същевременно съвсем не означава, че се отказва от идейните си, анархистки убеждения, лансирани в една или друга степен от него в многобройните му публикации из местния и столичен печат. Между впрочем дори бегъл поглед върху състоянието на Българското анархистко движение за периода 1928-1944 г. сочи очебийно за осезаемо спадане на анархистките настроения сред населението. Естествено, това се дължи на обективни причини и най-вече на извънредно свирепия терор, упражняван от правителствените главорези над българското население, като вземем предвид фактологическите данни за промеждутъка 1923-1926 г., когато са избити хем неправомерно, хем политсъобразно над двайсет хиляди души, поради поголовните убийства на анархисти и техни симпатизанти, извършени от дружбашката Оранжева гвардия из цялата страна, както и в резултат на военния Деветоюнски преврат през 1923 г. и нескопосано-организираното, ала твърде кръвопролитно Септемврийско въстание и последвалите човекоизтребителни „Вартоломееви нощи“ подир Коминтерновския атентат в катедралата „Света Неделя“, фактически довел до унищожаването от царската армия и въоръжените до зъби джелатски шпицкоманди на легендарните анархистки чети с войводите Георги Шейтанов, Митьо Ганев, Васил Попов-Героя, Дочо Узунов, Тинко Симов, Васил Икономов и братя Тумангелови. В една или друга степен всъщност физически е ликвидиран железният юмрук на буйно покълващата анархокомунистическа, социална революция, което несъмнено, съдбовно обезкръвява живеца, сърцевината на анархисткото движение в България… Непосредствено след Деветосептемврийския, болшевишко-комунистически държавен преврат през 1944 г. анархизмът в България отново е в ренесансов подем. В този аспект не прави изключение и Хасковският регион. Тук анархистите са организирани от харизматичния трибун Манол Васев, както и от отново фанатично прегърналия анархистката кауза Делчо Василев. Като оратори, те стават любимците на бурно митингуващите, многобройни човешки тълпи. Болшевико-комунистите нямат такива себеотрицателни, патетични витии-масовици, които буквално да възпламеняват тълпите по площадите. Всъщност така е и в цяла България. По стъгди, в претъпкани киносалони и читалищни зали множеството бурно акламира анархистките оратори. Особено впечатляващ е един митинг на централния хасковски площад, където пред хиляди граждани – на 10 юни 1946 г. – подир произнесените от Манол Васев и Делчо Василев пламенни речи, екзалтираната тълпа понася на ръце двамата анархисти, гръмогласно пеейки Стамболовата песен, пята от Ботевата чета, когато въстаниците напущат акостиралия параход „Радецки“, стъпвайки на безлюдно-пустеещия Козлодуйски бряг и вдъхновено-самопожертвувателно тръгват да трошат петвековните, робски вериги на османския ярем с песен на уста: „Не щеме ний богатство/не щеме ний жени,/а искаме свобода/човешки правдини! И както се казва – от неистовото, всеобщо, неудържимо въодушевление на митингуващите хасковски граждани въздухът оглушително ехтял и треперел! Едва ли случайно присъстващият на претъпкания от хасковски граждани площад виден болшевико-комунист Добри Терпешев с неприкрита ревност поздравява двамата анархисти за вихрената им речовитост, изказвайки им искреното си съжаление, че не членуват в БРП (комунисти)… Ето обаче, че в началото на 1947 година, винаги бунтарски нахъсаният Манол Васев е арестуван от „народната власт“ и безцеремонно запокитен в концлагерните бараки край язовир „Росица“ от „профилактични съображения“, както деловито-прозаично се изразил директорът на Народната милиция Руси Христозов. Месец по-късно досущ същата нерада съдба сполетява и Делчо Василев, против когото със шизофренна злост спретват съшитото с очевадно бели конци идиотизирано обвинение, че подготвял атентат срещу Югославския партиен и държавен лидер Йосип Броз Тито и то тъкмо по време на знаменателното му посещение през месец ноември 1947 година в НРБ, и таман баш когато ВИП-югославската комуняга тържествено пристигнел на язовир „Копринка“. Този арест поставя началото на делчовасилевата безнадеждна, повече от осемнадесетгодишна мартирология из душегубните, садистични заведения-зандани на болшевико-комунистическия режим… През 1981 г. нивга неуниващият, но винаги безпощадно репресиран анархист, решава да отпразнува официално осемдесетата си годишнина, калесвайки повече от тридесетина човека, работещи в хасковските градски, културни институции – в родната си къща, на 16 февруари 1981 година, след 19 часа. Никой обаче не се появява в уречения час, нито пък и по-късно, макар че поканените от него иначе често го посещават, ей така, за интелектуално-клюкарски лафмухабет, докато в конкретния случай явно е преценено, че такова публично присъствие за честване рождения ден на един неразкаял се пред „народната власт“ непреклонен анархист, е най-малкото някак си политически нездравословно и политически съвсем нецелесъобразно. Да уважат Делчо Василев се престрашават само двама служители на Хасковския държавен архив – Мариана Катрева и Марин Караиванов. Шестте маси, претрупани с четирите торти, с обилните ястия и напитките, изкусурени сякаш за кулинарна изложба, така си и изобщо артисват, почти недокоснати. Дворната врата с часове безмълвно зее широко разтворена, всуе, нахалост очаквайки гостите. Двайсетина дена по-късно юбилярят-анархист скоропостижно почива от някакво грипно заболяване – на 10 март 1981 г. Подир двадесет години – 16 февруари 2001 г. – в лекционната зала на Хасковския исторически музей се провежда честване, организирано от Териториална дирекция „Държавен архив“ – Хасково по случай стогодишнината от рождението на видния български културтрегер, поет, писател, литературен критик и журналист Делчо Василев… Впрочем деветдесетгодишнината му – 16 февруари 1991 г. –

въобще не е отбелязана подобаващо, защото висшестоящата инстанция ГУА при МС стопира съответното тържествено мероприятие с инкриминиращото съображение, че „не е целесъобразно една държавна структура да урежда импозантни чествания на отявлени анархисти“. Една съвсем логична реакция, разбира се, имайки особено предвид щекотливата ситуация, че в конкретния казус се касае до едно ВИП-началство, дълголетно обременено от катилското си, активно сътрудничество с болшевико-комунистическата ДС! Ялови се оказват обаче и предприетите от мен постъпки в качеството ми на директор на Хасковския държавен архив, пледирайки нееднократно пред Хасковската община да удостои посмъртно Делчо Василев със званието „почетен гражданин“ на град Хасково, най-вече заради неговите наистина съществени заслуги за всестранното културно възмогване на родния му град. Уви – анархистката аура на Делчо Василев стопира безвъзвратно всичките ми инициативи за увековечаване на името му посредством държавните и общинските власти и изглежда, че именно тази непреклонна, негативна реакция на властимащите към нетленната памет на хасковския незабравим културтрегер-анархист веднъж завинаги предопределя неговото място в Пантеона на безсмъртните свободолюбци, където ярко сияят неомрачени ликовете на Прудон, Бакунин, Кропоткин и безброй още рицари на всечовешката Анархия! •

Марин Караиванов – МАКАР

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *