Демокрацията умря. Да живее анархията!

печат
  1. Признание на очевидното

Набрах смелост да произнеса отчаяното твърдение: „Демокрацията е мъртва!“ Тук става дума не за Русия, където тя е мъртвородена. Тя умря като такава, като форма на власт и управление на обществото. Тя се превърна в бреме, което задържа обществено-политическия прогрес.

Всички похвални слова за нея имат ритуален характер: те са обърнати към миналото. На днешния етап може да се върви напред само въпреки демокрацията. Тя изчерпа своя управленски ресурс и функционално предназначение. Ерата на демокрацията приключи, светът навлезе в принципно нов стадий на развитие.

В продължение на много векове човечеството е намирало пипнешком магистралния път на развитие и се е придвижвало напред по метода на пробите и грешките. От тази историческа потребност, от гражданското му благоразумие и предпазливост е родена демокрацията – система за „взаимен контрол и баланс“.

Това обаче не можеше да продължава до безкрайност. Рано или късно главният стратегически избор трябваше да бъде направен. Наскоро станахме свидетели на излаза на демокрацията до тази граница. В глобалната конкуренция спечелиха идеите на либерализма, на частната собственост и стоково-паричните отношения. Механизмът на ускорението и пробивът на демокрацията, за съжаление, отсъстваха. В този смисъл, потенциалът на авторитаризма и още повече – на диктатурата е много по-голям. Това е за сметка на правата и свободите, които хората понякога ценят много повече от материалното си благосъстояние и ред.

Поради това пазарните реформи в Русия, които решиха да извършват с демократичните методи, престанали да отговарят на нуждите на епохата, не получиха шанс. Дори фактът, че все още ни управляват, се дължи на възраждането на авторитарните тенденции, а не на самата демокрация.

Ние, руснаците, бяхме предупредени за такъв развой на събитията. Още през 1923 г. в „Новото Средновековие“ Николай Бердяев пише: „Демокрацията провъзгласява свободата на избор, но в тази свобода дълго не може да се пребивава, трябва да се възползваме от нея, за да изберем някаква истина. А това отвежда отвъд границите на демокрацията. Единственото оправдание за демокрацията е, че тя сама преодолява себе си. Модерната демокрация явно се изражда и вече не привлича никого“.

Дълго време, на всяка критика на демокрацията се отговаряше с думите на Уинстън Чърчил: „Демокрацията е най-лошият начин да се управлява страната, ако не се броят начините, към които е прибягвало човечеството преди нея“. Този аргумент е работил, докато е изглеждало, че отхвърлянето на демокрацията задължително ще доведе до връщането на старите форми на управление.

Неизбежно обаче трябваше да настъпи момент, когато на човечеството ще му дойде до гуша да съществува в рамките на най-добрия от най-лошите възможни начини. Съгласете се – ако демокрацията е безсмъртна, значи социално-историческият напредък е прекратен въобще.

  1. В очакване на неизбежното

В такъв случай какво трябва да я замени? На смяна на политическия проект „Демокрация“ ще дойде проектът „Анархия“.

Разбира се, победата на „Анархията“ над „Демокрацията“ няма да се случи едновременно и не повсеместно. Става дума за достатъчно дълъг и сложен социално-политически процес, обусловен от конкретно-историческите особености на всяка страна.

Прието е да се смята, че анархията е абсолютно разрушителна сила, която може само да дезорганизира обществото. В действителност, няма нищо по-невярно от това. Възприемането на анархистическите идеи от незрялото политическо съзнание е довело до много болезнени последици. В широкото „обществено мнение“, вместо истинското значение на идеята, се е оказал един типичен продукт на филистерската „мисъл“.

От неокарикатурена анархистическа гледна точка, власт, заслужаваща доверие, няма и не може да има. Властта във всяка своя форма, в крайна сметка, винаги е инструмент на насилието и на алчността.

Въпреки това, с появата на демокрацията някак си започват да вярват, че тези дефекти са преодолими. Бившият премиер Егор Гайдар и неговите сътрудници обаче успяха да докажат обратното: демокрацията, успешно решавала проблемите с управлението в по-ранни епохи от историята, сега в Русия е започнала да работи само за своя сметка. Тя нагледно е доказала, че с нейна помощ е възможно само ретроградното, ракообразно движение.

Под влиянието на либерално-демократичните реформи, от картата на света изчезна цяла страна – десетки милиони станаха бежанци в собствената си земя. Това, което по-рано се наричаше „национална икономика“, къде с измами, къде по открито бандитски начин, премина в частни ръце. Населението беше ограбено няколко пъти за сметка на ваучерите на приватизацията, за сметка на „освобождаването на цените“, деноминацията на рублата, играта с лихвените проценти. В резултат на това, вътрешният дълг, който държавата не бърза да ни изплати, надхвърли 113 милиарда долара, макар че външният дълг, в приблизително същите размери, бе разчистен с успех доста бързо от руските власти.

Разликата в доходите между най-богатите слоеве от населението и хората, принудени да се борят за оцеляването си, е достигнала катастрофални размери. Според някои експерти, тази цифра достига повече от 20 пъти. И това въпреки факта, че броят на благоденстващите не надвишава 10-15%, а на едва свързващите двата края – 90-85%.

Всичко от случилото се по-горе се извърши по законите на истинската „демокрация“, която твърди, че олицетворява „народовластието“. В резултат на това, Русия излиза от либерално-демократичния експеримент с много по-големи загуби от Съветския съюз през Втората световна война.

Страната реагира по напълно анархистичен начин – с активно гласуване „против всички“. В Москва, най-проспериращия град в Русия, на последните избори за Държавна Дума на всеки четири избиратели, един гласува „срещу всички“, а на държавно равнище гласуването е достигнало почти 13 %. И това е само върхът на айсберга. В подводната му част – почти половината от руските избиратели, са решили въобще да не обръщат внимание на парламентарните избори. Съвсем ясно е, че гласуването „против всички“ и демонстративното неучастие в изборите бяха анархистически протест срещу остарялата система за набиране на персонал и функциониране на демократичното правителство.

Има много хора, които се стремят да поставят знак на равенство между понятията „хаос“ и „анархия“. В най-добрия случай, това е неволно заблуждение. Анархията не отрича необходимостта от осигуряване на реда и ефикасното управление, тя не отрича силата и не елиминира изборите – зависи какви, как, кога и от кого се упражняват.

Първородният грях на демокрацията е, че тя има посреднически характер, а всяка структура, образувана върху подобна основа, рано или късно се изражда и започва да паразитира. С помощта на изборите, водещи до прилагането на принципа на суверенитета на народа не директно, а по заобиколен път, демокрацията въвлича гражданите в борбата не за равенство, свобода и справедливост, а само в борбата за властта, която се упражнява над тях – избирателите, над които тя господства. Защото в основата си демокрацията е построена единствено върху гласуването „за“.

Такова гласуване осигурява на кандидата за изборна държавна длъжност делегирането на права и пълномощия, които в преобладаващия брой случаи той използва само за собствена облага. Това положение устройва Демокрацията напълно: някой – който и да е той – ще бъде избран, процесът на възпроизводство на властта – съхранен, впечатлението, че тя управлява страната от името на народа ще продължи. Така че видимостта на политическата стабилност ще бъде постигната.

Изборите в анархистичната им версия имат различно значение. Те са средство за водене на борба с властта като такава. Следвайки този принцип, концепцията за анархистически избор – за разлика от конформисткия – превръща съглашателския вот „за“ в гласуване на първо място „срещу всички“.

Народът винаги е бил по-умен от властта. В масовото съзнание, стабилните, основани на реалните нужди и предизвикателства на времето, позиции се разработват много по-рано, отколкото в ума на политиците. Въз основа на гласуването „против всички“ се създава изцяло нов фактор на социално въздействие върху властта. В условията на нарастваща институционална криза на демокрацията, масовото обществено съзнание интуитивно напипва съвършено по-правилния път – властта, каквато и да е тя, трябва да се държи под мощния обществено-политически натиск.

Целта на такова гласуване е да консолидира опозиционните сили на обществото – не въз основа на партийните листи, а на оценката на действителното състояние на нещата в страната. В крайна сметка, именно върху тази основа трябва да се формира ефективен модел на взаимодействие между обществото и управлението на собствените му дела. В една демокрация, решенията фактически се вземат в условия на безгрижно-стимулиращ и с нищо не ангажиращ я режим на работа. В анархистическия вариант това става на основата на императивно задължителна директива, идваща отдолу, от народа.

Днес, вместо избор на алтернативни решения, демокрацията предлага избор между различни лица, съперничещи си за място в държавната… копаня. Много избиратели вече са разбрали: каквито и прекрасни качества да притежават претендентите, каквито и сладки приказки да разказват, това няма да окаже абсолютно никакво съществено влияние върху работата на самата система на властта. Демокрацията затова така хитро е разделила властта на изпълнителна и представителна, та реалните лостове на управлението да се съхранят в ръцете на „върховете“, а на „низшите класи“ да се предостави възможност, веднъж на всеки четири, понякога на пет или седем години, да си поиграят на националната игра „Избери ме!“

В тази ситуация основният компонент, мобилизиращ властта да изпълнява функционалния си дълг, става анархистичният вот – „срещу всички“. В противен случай тя се превръща в своята противоположност или по-скоро разголва своята истинска същност: източник на корупция и съучастник в ограбването на населението, помагач в нарушението на гражданските му права и свободи.

Не бива да забравяме: изборите не са само начин за кадрово комплектуване на властта, но и всенароден референдум по въпроса за ефективността на нейното функциониране като система. В крайна сметка, в контекста на анархистическата логика, именно този показател трябва да има решаващо значение: ако гласуването „против всички“ изпревари останалите показатели на кандидатите за места в парламента, то изборите трябва да бъдат обявени за недействителни в съответствие с процедурата, предвидена в Конституцията, и да се повторят – най-добре без участието на провалилите се. Между другото, редът за преизбиране, в резултат на анархистическа победа на вота „срещу всички“, е предвиден от руското законодателство, като повторно – формално демократично – гласуване. Това обаче се отнася само за области с мажоритарни кандидатури. През последните години, поради набиращото скорост гласуване „срещу всички“, се наблюдава тенденция резултатите от този вот да бъдат заличени чрез всякакви манипулации. По предложение на А. Вешняков се иска вотът „против всички“ да се премахне от практиката на изборите в областите с еднолични кандидатури, а след това да бъде изваден от всички и всякакви избирателни бюлетини.

Гласуването „против всички“ далеч не е единственият симптом за приближаващата замяна на демократичната епоха с анархистическа. Произведенията на Михаил Бакунин и Пьотр Кропоткин – идейните основоположници на анархизма – се разграбват от книжарниците. Активен интерес към анархията проявяват и интернет-потребителите. Черно-червените анархистически знамена все по-често се появяват на масовите митинги и демонстрации. Нещо повече – което вече е абсолютно нечувано, – похвални думи за анархията започват да звучат от устата на авторитетни хора, които са в състояние да съдят за властта не по казано-речено, а от първа ръка.

Анархията — това никой не може да отрече – има потенциала на бунта, но би било глупаво да се каже, че всеки полъх на вятъра задължително е бременен със смъртоносен ураган. В основата на анархизма е неговият стремеж за справедлива организация на живота, в противодействие срещу пороците на властта.

Главното в анархизма е апотеозът на индивида, неговото самоуважение, морално-етичното му превъзходство над държавата, срещу която Асоциацията на свободните личности трябва да противостои. Именно така третира идеята за анархията един от нейните основоположници – Пьотр Кропоткин.

За да притежава устойчивост обществото, неговото управление от една страна трябва да създава условия за висока ефективност на производството и икономиката, а от друга – да гарантира социалната справедливост и съблюдаването на гражданските права и свободи на личността. Окончателната победа на стоково-паричните отношения нанесе съкрушителен удар върху опита на демократичния режим да гарантира такъв баланс. В условията на тържество на тези отношения, пазарът започва да обслужва само интересите на бизнеса и на правителството. Ако нищо не я препятства, обективната логика на стоково-паричните отношения води неизбежно до концентрация на властта и богатството на единия полюс и на бедността и лишенията – на другия. Функционалното предназначение на анархията е да противопостави на процеса на тази поляризация енергията на народната съпротива.

Анархията по своята природа е идейно-политическа алтернатива на стихийната рационалност на пазарните отношения: ако от стоковото и парично обращение бъдат премахнати всякакви ограничения, то към аналогичен безпрепятствен режим започват да се стремят и индивидуалните права и свободи на личността. С колкото повече свобода се ползва обективната логика на пазара, толкова по-енергично се проявяват анархистическите настроения в обществото. В Москва през 2003 г. броят на милиардерите се удвои – от 17 на 35. Трябва ли да се изненадваме, че по анархистически настроения Русия днес е безспорен лидер?

Ще стане ли анархията независим фактор на общественото мнение и политическото поведение на гражданите? Всички дискусии за необходимостта от създаване на гражданско общество в Русия са констатация на едно много тревожно обстоятелство: натрупаният в народа взривен потенциал от критично отношение към положението в страната е достигнал опасно ниво.

Какво може да бъде руското гражданско общество? Най-вероятно своеобразен социално-политически трансформатор, понижаващ прекомерното социално-психологическо напрежение до нормалното му „работно ниво“. В по-голямата част на народа вече се затвърдило мнението, че трябва да плаща изключително висока цена за реформаторските трансформации, а властта някак си се „измъква“ от възмездие. Мнозина не желаят да чакат, за да предявят сметката на властите. На някои места вече го правят. В Уляновска област, например. Там, заради масовото гласуване „против всички“, практически се провалиха изборите – властта едва не падна чрез избори на всички нива. И Държавната Дума, и регионалното Законодателно събрание, и общинските власти. Следващата стъпка са изборите за губернатор.

Може да се предположи, че неукротимият метежен руски дух търси някаква нова форма на превъплъщение — и с течение на времето неизбежно ще я намери. Затова идеята да се търси конструктивен, съзидателен изход за натрупващата се в недрата на руското общество метежна енергия е съвсем своевременна.

Гражданското общество от нов тип, с което е бременна Русия, трябва преди всичко да доведе до появата на невиждан досега механизъм за мирен диалог между руската власт и гражданската опозиция. Тази опозиция трябва да получи възможност да се формира не в рамките на създадената вече политическа система, не в редиците на партиите, съюзите и асоциациите, във всевъзможни политически тонове и оттенъци, а непосредствено в народната среда, в съзнанието на самите граждани, започващи да усещат себе си като субект на голямата национална и международна политика. Гражданското общество, за което става дума, не е министерско-депутатско общество, нито командно-административно, а на индивидуално-личната гражданска инициатива, което, като начало, трябва да застави властта да уважава народа за това, че не я обича, и да доведе до изработване на концепция за нравствена отговорност на „върховете“ пред „низините“. Създаването на такова гражданско общество ще означава тържество на анархията. Важното е да се разбере, че анархията не отменя по-рано достигнатото. Коренната разлика между демокрацията и анархията се състои в това, че демокрацията все още счита, че именно властта, избрана по демократичен път, е в състояние да води делата към достигане на провъзгласените цели. Ресурсът от добра воля и гражданска отговорност обаче, както вече беше казано по-горе, е изчерпан от демокрацията през предшестващите я етапи.

Анархията твърдо стои на диаметрално противоположна идейно-политическа позиция: властта по силата на присъщата си егоистична природа може да работи (и то временно) за обезпечаване на свободата, равенството и братството, за въплъщение на суверенната воля на народа, само по принуда. И още по-добре — под постоянно висящата над нея заплаха за ликвидация.

Ако отхвърлим всички предубеждения и предразсъдъци, и главно – съображенията за лична изгода и политическа корист, става съвършено ясно: анархията не е нищо друго, освен терминологичен синоним на декларацията, начертана върху всички конституционни скрижали:

Единствен носител и притежател на върховната власт в страната е народът.

  1. Отрицание на отрицанието

Неизбежното пришествие на анархията и нейната победа над демокрацията е една утопия. Суровата истина за живота е: никога отделната личност, с нейните права и свободи, няма да започне да управлява света! Това твърдят всички мои опоненти, обединени в политически партии.

Потвърждавам: да, утопия е, точно такава, каквато до преди нея са били всички други духовно-нравствени и идейно-политически концепции — авторитаризъм, тоталитаризъм, елитаризъм, болшевизъм, прагматизъм, демокрация и всички други „-изми“ и „-ации“.

Всички те са били символ верую, в краен случай – убеждение. Сами по себе си, те не създават живота, а само формират нашите представи за него. Въпреки това, понеже светът се променя, и мнението на хората за това как той да се подреди – също се променя. Една утопия умира, друга заема нейното място. Човешкото общество се развива само чрез преодоляване на утопиите.

Пориви за социално-политически колективизъм, солидарност върху партийно-организационна основа – някъде все още това се усеща. Но то е просто оригване на миналото, рецидив на идейно-политическата инфантилност. Хората започнаха да осъзнават, че музика може да се изпълнява на четири ръце или от оркестър, но тя се ражда само в ума и от таланта на един човек. Именно личността, с нейните граждански амбиции, а не тълпата, даже строена в партийни колони, въплъщава в себе си идеята за прогреса.

Най-жизнеспособно е онова общество, в което всеки сам взема решение и носи за него отговорност. Болшевизмът затова и пропадна, защото въплъщаваше в себе си идеята за единомислие и единогласие. Демократическият плурализъм е само модифициран политически фантом на единогласие в идеята на управляващото болшинство. Но и тази идея изчерпа себе си.

Разочарованието от демокрацията, което днес е обхванало Русия, неизбежно влече със себе си отхвърляне и на нейната партийна система. Анархията, идваща на смяна на демокрацията, също е утопия, илюзия, но само като общо заключение. Докато тя изчерпа себе си, ѝ предстои да поддържа равновесие между стремежа на хората към максимална свобода за постигане на материално благополучие от една страна, и потребност от обезпечаване на правата и свободите на личността и на човешкото достойнство – от друга.

Въпреки това, неизбежно ще настъпи момент, когато анархията ще достигне предела на своето диалектическо отрицание и сама ще бъде преодоляна. Не мога да кажа кой модел на социална организация и управление ще замени анархията. През ума ми не минава нищо друго, освен… Царството Божие.

Виктор Ге, политолог

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *