Деветосептемврийско

печат

Joseph_Stalin_and_Georgi_Dimitrov,_1936_optОт държавен капитализъм с властови монопол на една партия – към частен капитализъм с предимство за мутрите в него и електорална въртележка на партии с потекло от БКП и ДС… Нито царщината е била „добро старо време“, нито „народната власт“ заслужава реанимация.

Що за дата е Девети септември? По времето на „социализЪма“ след нея многозначително следваше Денят на МВР и Държавна сигурност, което подсказва част от отговора на въпроса.
Някои държат да наричат 9.IX.1944 „народно въстание“, но са липсвали масови стачки, улиците не са били задръстени от гневни работници и селяни, не са се водели престрелки с полиция и поддръжници на режима. Властта в онзи ден е превзета от полковник Марин Диков, командир на танковата бригада, участник в зверствата от 1923. Правителството оглавява професионалният превратаджия Кимон Георгиев, който си доживява старините без особени грижи, докато Диков за благодарност попада в затвора и през 1953 г. пере там насраните гащи на надзирателите си.
Значи, преврат е! Всъщност, дори и истински преврат не е. Правителството на Муравиев вече се е помъчило да умилостиви силите от антихитлеристката коалиция – възстановило е забранените политически партии, скъсало е с Германия, дори война й е обявило, издало е нареждане за разпускане на пронацистките организации. Само позабравило да освободи политическите затворници. Съдбата на страната обаче вече е решена в Москва. Правителството, чиито пратеници в Кайро да молят за мир са върнати от американски лейтенант, няма никакъв полезен ход, след като и СССР обявява война на България. Затова действат онези, които знаят какво да правят – да подкрепят предстоящата окупация от Червената армия. Точно така, не преврат, а създаване на колаборационистка администрация, подчинена на съветските военни комендатури, които още даже не са пристигнали на място.
Формално на Девети септември на власт идва Отечественият фронт. Комунистите получават едва 4 министерства, но като цяло правителството е достатъчно послушно пред БКП, а тя – пред баш шефа в Кремъл. В страната се развихря умело дирижирано насилие, отнесло десетки хиляди – кой виновен, кой просто ядосал съседа, а съседът се досетил да се пише партизанин. После идва Народният съд, осъжда 11 хиляди души, от тях 2700 на смърт, поне половината от които всяка революция би ликвидирала за делата им на изедници.
Реалната власт обаче е в ръцете на руските военни. През следващите 3-4 години те предават властта на местните туземни „комунисти“, като запазват надзорните функции на Москва в качеството ѝ на висша власт над камуфлажната българска. Това продължава 45 години. След което… пак продължава под друга форма и в конкуренция с т. нар. представители на „западното влияние“, но това е друга история.
Няма значение, ще се запънат по магарешки носталгиците на „светлото минало“, властта все пак беше по-народна от монархофашизма!
Хубаво, но по какво съдим за „народността“? Че са премахнати „враговете на народа“ ли? Други ще рекат, че бил избит „цветът на нацията“. Нима царските жандарми са били „приятели на народа“? От 6-те хиляди полицаи на служба на Царството, до декември 1944 г. 4000 стават партийци, чистките започват едва след 1948 г. Фабрикантите ли са били „цвят на нацията“? Тия, дето изстискват работниците си до пълна сиромашия? Че и тях до национализацията през 1947 г. не ги закачат – обявяват ги за „патриотични“. Мнозина отървават кожата, даже правят кариера, а през 1990-те искат да си реституират едрата градска собственост. Онези, които са имали заслуги пред болшевишкия режим, си я получават
Царската държава има 3 концентрационни лагера, „народната власт“ ги закрива… и отваря 86 други, условията в които не могат да се сравнят и с най-лошите зандани на „монархофашизма“. Напълва ги с недоволни от народната власт представители на народа.
Народна ли е тази власт, която с бой и убийства подхваща колективизацията на селяните през 1950-53 г., завършена през 1956-та г.? Народна власт означава пряк контрол на народа над избираеми на всички нива администратори. Означава работническо самоуправление по предприятията, свободно кооперативно земеделие, означава справедливо разпределение на храна, жилища, облекло. Означава много още неща, които липсват в действителността на „Първата република“.
Народна власт нима се нуждае от доносници и провокатори? Царската полиция използва същите похвати, но „органите“ на деветосептемврийците я надминават. Според здравия смисъл една наистина народна власт притежава широка социална база, което ще рече огромни маси от хора, от сърце готови да я защитават с оръжие в ръка, без заградителни отряди с картечници зад гърба им. От доносници в такъв случай няма никаква нужда. Селяните обаче, още преди да ги озлобят с отнемането на напоените с потта им ниви, чакат да дойдат англо-американците и не ламтят да защитават държавата. Затова социалната база на „народната власт“, начело с Димитров, Червенков и Живков, са именно доносниците, много, много доносници, официалните ченгета, партийната номенклатура и военните. Само че, години по-късно, никой от тях не рипна да защитава „социалистическата родина“ от реставрацията на частния капитализъм. Значи и тяхната лоялност е била насила.
Носталгиците не се предават и изтъкват индустриализацията, относителното охолство от 1980-те години. Вярно е. Имало е сигурност, нелоши доходи тогава, всеобщо образование, достъпно здравеопазване с що-годе приемливо качество, немалка промишленост, прилично селско стопанство, задоволителна инфраструктура. На фона на Западна Европа, изпепелена от сраженията на Втората световна, а и на огромна част от все по-индустриализиращия се свят, „постиженията“ са повече от скромни. През „30-те славни“ следвоенни години западноевропейците увеличават реалните си доходи четири пъти. Съвсем закономерно населението у нас със завист гледа и Западна Европа, и даже съседите в Югославия, които от доста по-ниско от българското ниво преди войната скачат доста над нас. Затова се слуша и сръбска музика, затова Западът се издига в култ, а корекомите стават като храмове, в които сме ходили като на поклонение – не толкова да пазаруваме (с какво?!), колкото да зяпаме лъскавите стоки. Преситени от социалистическото си охолство може би?
И накрая, как завършват всички „постижения“ на Деветосептемврийския режим? Със съсипване на всичко построено, с приватизация в полза на партократите и техните любимци. От държавен капитализъм с властови монопол на една партия – към частен капитализъм с предимство за мутрите в него и електорална въртележка на партии с потекло от БКП и ДС.
Затова е по-добре някои да забравят датата Девети септември като повод за жалейки. Нито царщината е била „добро старо време“, нито „народната власт“ заслужава реанимация. Ако знаем истината за Девети септември, за последвалия го период и превръщането му в Десети ноември – ще можем да различаваме народовластието като идея от имитациите на народовластие. Само така уроците на Историята ще бъдат усвоени, само така ще има полза за настоящето и бъдещето. •

Николай Теллалов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *