Джеймс Грийн: „Смърт на Хеймаркет”

печат
НОВА КНИГА ЗА МАЙСКИТЕ СЪБИТИЯ ПРЕЗ 1886 Г. В ЧИКАГО

Не е възможно да прочетеш “Смърт на площад Хеймаркет”, вдъхновяващата версия на Джеймс Грийн относно взрива на Хеймаркет на 4 май 1886, чиято 120-годишнина ще се чества следващия месец, без да изпаднеш в дежа вю. Етикетирани от пресата като “чуждестранни диваци, …домъкнали в Америка динамитните си бомби”, анархистите, държани отговорни за трагичния инцидент, отварят язва в стомаха на осигуреното американско общество. Динамитната експлозия, която отнема живота на 7 полицаи и ранява още 50-тима присъстващи, е по думите на Чикагски пастор “първата вълна от дълбоко недоволство от страна на милиони бедни и онеправдани хора от цялата земя.”Десетилетия след Гражданската война, пише Грийн, въпреки бурните протести на анархисти и работници, заплашващи да срутят до основи капиталистическия палат, именно продължилата две десетилетия мирна битка за намаляване на работния ден довежда до кървавите последици на пазара в Чикаго.

Тревогите от гражданското недоволство на имигранските групи са силни по онова време в Чикаго. Парижката комуна през май, 1871, последвана от Големия пожар пeт месеца по-късно, поддържат тлеещия въглен на недоверието спрямо съмнителни чуждестранни групировки. Страховете на американските работодатели се засилват допълнително от неспирния поток имигранти от Европа по време на политическата и икономическа криза в средата 1870-те. Работническите движения бележат пиков ръст.

През 1880, повече от половината трудова сила на Чикаго се състои от работници-имигранти. Именно в този Чикаго на немски социалисти и бохеми, агитатори за 8-часов работен ден и неспирни протести на безработните, Алберт Парсънс намира своето призвание. По това време печатар, Парсънс се присъединява към работническата партия в Чигако и започва да прави това, което нарича “работа по освобождаването на обществото”. Той ораторства с еднакъв успех както пред американски работници, така и пред новодошлите имигранти. 12 години по-късно Парсънс ще умре на бесилото, след като е отрекъл американския бизнес елит със същата страст, с която преди десетилетие и половина отрича Ку Клукс Клана в Тексас.

В своята книга Грийн фокусира върху първата половина от историята на работническите действия в Чикаго и едновременно с това прави дисекция както на имигрантската класа, така и на радикалните действия на Парсънс, чиито схващания изминават пътя от умерен социализъм до тотален анархизъм. Опитът на Парсънс по реабилитацията на негърските права в Тексас му дава самочувствие на реформатор на Чикагската работническа класа, за “да събере сили да защити избирателните права на чикагските работници”. Парсънс се бори до края си за “пълното срутване на изборната политика”.

Дългата история на насилие, полицейски акции и брутални действия подготвя според Парсънс “готовността на работници-новобранци, решени да се борят за правата си”. Парсънс и неговите съратници от анархисткото движение твърдо отстояват идеята, че “гласът на динамита… е единственият глас, който тиранията е способна да разбере”, слова, които съпругата на Парсънс, Луси, първа произнася.

По времето, в което “милиони американци подлагат на съмнение моралната и социална легитимност на големите частни предприятия и техните собственици”, идеите на Парсънс намират подходяща почва. Грийн посвещава втората част на книгата на последвалия процес.

Въпреки че конкретният човек, хвърлил бомбата, не е открит, нито е идентифициран като някой от осмината обвиняеми, обвинителите, полицията и пресата настояват за екзекуцията, тъй като обвиняемите се считат за членове на опасна анархистка организация. Медиите допълнително изострят страховете на обществото от умишлен бунт, предвождан от “най-лошите екземпляри сред социалистическите, атеистични, алкохолизирани европейски прослойки”, както деликатно се изразява Чигако Трибюн.

Присъдата, основана на “безпрецедентно приложение на заговорническото право” смазва работническото движение в целия град. Грийн създава майсторска и автентична версия на събитията от 1886-1887. Той описва екзекуцията – или “цивилизованото убийство”, както горчиво го нарича писателят Уилям Дийн Хауелс – на Албърт Пърсънс, на журналиста Аугуст Спайс, на производителя на играчки Джордж Енгел и на печатаря Адолф Фишер в най-малки подробности. Енергичният Парсънс придобива героичен ореол. Трудно е да не му симпатизираш, когато заявява: „Ако аз трябва да бъда екзекутиран…това е заради нещата, които съм проповядвал и писал, а не заради хвърлянето на бомбата на Хеймаркет.”

След смъртта си, екзекутираните анархисти се превръщат в международен символ на съпротивата срещу капитализма и срещу държавната власт, като са особено известни в Латинска Америка. Впоследствие ознаменуван като “международен ден на работниците” на тяхното име, 1 май става “ритуал за всички честни хора по света”, а и за всички онези, които се стремят към равенство между хората, независимо от техния социален или етнически произход. Непокорните гласове на Парсънс и останалите “мъченици от Хеймаркет” не са заглушени и до днес. “Будилник”, списанието издавано от Луси и Албърт Парсънс, се издава и до ден днешен в Хюстън.

Историците все още се опитват да разгадаят истинските виновници за бомбата на Хеймаркет. Съдебна експертиза на останките от бомбата би могла да покаже вероятната принадлежност на атентатора към някаква организация. Мнението на губернатора на Илинойс Джон Алтгелд за освобождаване на другите трима заподозрени поради липса на всякакви доказателства, продължава да се поддържа от повечето историци. “Щом законът може да се изопачи, за да лиши имигранти от техните права, той също така може да се обърне срещу самите американци, отнемайки техните права по рождение”, твърди Алтгелд през 1893 – съждение особено валидно за съвременното американско общество.•

Алекс Лихтенщайн
преподавател по история на труда в САЩ

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *