Добре дошли в Евросъюза

печат
ДА ЖИВЕЙ НОВИЯТ СВЕТОВЕН РЕД
Отново добре дошли. За кой ли път… Но този път с по-високи цени от очакваните. С по-ниски заплати от очакваните. С повече бетонирани паркове от очакваните. С повече бедни и по-богати богати от очакваните. С повече бити искащи зачитането на правата им на хора по улиците и то искане предявено към тези, на които са делегирали правото да решават. Но правата им бяха потъпкани и ще продължават да бъдат тъпкани от тези, на които плащаме и които трябваше да пазят нас от посегателство, а се оказа, че пазят тях от нас с цената на всичко. Дори и с цената да бъдат мразени и стъпкани следващият път, когато излезем на улицата. А поводи за това ще има много и това ще продължава, докато не ги изринем и не започнем сами да градим живота си с чувство за солидарност, за отговорност към самите нас, към другите, към бъдещето, към децата, към майката Земя, защото не тя принадлежи на нас а ние на нея, както гласи една стара индианска пословица.

Та за цените ми беше приказката. Как се оправдават високите цени в Европа и у нас (ама нали уж нямало вече разлика, нали сме „вече едно”, сега ще видите защо). Ами много просто, когато се вдигнат цените у Европата, там хората протестират с директни стачки и спират цели отрасли. Там няма КТ „Подкрепа”, КНСБ и прочие угоени бюрократи, там синдикатите са правени като хората – само от работници и само работниците решават дали да преговарят и поставят исканията си смело. Там хората получават три пенсии – държавна, професионална и синдикална. И защо полицията там внимава да не пообърка работата със стачкуващите и бие само демонстрантите? Защото в Западна Европа хората от 200-300 години вдигат революции, за да отстояват правата си и нищо, че много често отново са ги губили. Във Франция и на Де Гол, и на Ширак студентите излязоха на улиците, защото законът ги засягаше пряко и изискваше пряко действие, но политиците им май забравиха къде се намират – в страната на Волтер, Молиер, Юго, Прудон, Фурие и още много личности, с които френският народ се гордее и почита като герои от клетнишкия му роман, макар да не изповядва задължително идеите им. Там хората имат съзнанието да излязат на улицата, съзнание, дадено им от хора като Рабле и Зола, че правото е на тяхна страна и ако онези не го спазват, ще им се стъжни! Само че едно е химнът ти да е Марсилезата, а друго – нашият урок по география на Балканите.
Гърция е друг пример и може би най-добрият за нас, защото е наша съседка. Студентите там протестират за всичко, за което не са доволни и те, и техните близки, но протестират не само с мегафони и провиквания. Там на протест се отива маскиран и с палка или дървен кол и се пият само коктейли „Молотов”. Там няма ден, в който хората да спят, всички са нащрек за правото си. И как иначе – това е страната, за която се сещаме веднага щом чуем думата демокрация, но демокрация, както ние обикновените хора си я разбираме – да решаваме ние, а не някой друг вместо нас, да решаваме за себе си, за своите нужди, да обсъждаме проблемите в квартала, в който живеем, да взимаме отношение по проблемите на общината и града или селото или махалата си, без да имаме някой над главите си, освен съседите от горния етаж. Без мутри, мафиоти, политици, полицаи, военни, бюрократи, папи, патриарси, имами и всякаква там промиваща мозъка и смучеща кръвта ни, ядяща от плътта ни и гавреща се с децата ни паплач.
Ние, българите, няма ли какво да кажем? Забравихме ли преди 1878 година, че и след това – диктатор след диктатор, та и днес пак някакви незнайни масончета от Брюксел ни управляват понеже нашите търтеи не ни стигат. А къде в спомена на народа останаха богомилите, хайдутите, Раковски, Каравелов, Ботев, Левски, Гоце Делчев, Герджиков и цяла още плеяда знайни и незнайни поборници за „Чиста и свята република”, за „свобода и равенство без разлика на пол, вяра и народност”. Левски пише в „наредата”, че всеки, който създава политически партии за интриги и грабеж на народа ще се разстрелва на място. Ще кажете „ама за интриги и грабеж”. Че то за друго има ли партия (освен бирената)? Кога и ние ще се научим да излизаме на улицата, когато някой прави нещо по въпроса, но не само да протестираме, викайки един час пред парламента и после да си отидем спокойно на „по бира”. Протестът е израз на недоволство към нещо, а щом сме недоволни, нека влезем и да ги питаме защо им плащаме? За да ни се подиграват колко сме мързеливи и тъпи? Май е само за това. И май че ще видим увеличение на заплатите на куково лято – ама то няма да е скоро да знаете. Не си и помисляйте за нещо по-радикално от разрешен протест или стачка, че току виж на някое по-големичко такова събитие дойде и армията.
Докога ще чакаме да ни дават и разрешават? Да си вземем нашия къс от баницата, след като сме я изпекли цялата, а фурната е строена с потта на дедите ни? Къде остана онова чувство за непримиримост, свободолюбие, справедливост, гостоприемство и солидарност, с което уж се славехме по целия „стар” свят?
То си е в нас – само трябва да го пуснем навън от затвора, който сами сме му направили под вещите напътствия на всевъзможни „възпитатели” и „консултанти”, които ни промиват мозъците с глупости още от малки, учат ни на някои важни неща, разбира се, премълчават други (маловажни) неща и така до смъртта. После се чудим защо по-голяма част от днешните малки пакостници растат без морала, на който нашите баби и дядовци (макар и глезейки ни до немай къде) ни учеха. Ами няма как да го имат, след като поколението растящо след 1989 година остана с излъгани мечти и надежди за светъл живот. След като пред него се срина всичко, което му обещаваха, то беше принудено да оцелява сред безконтролна инфлация, мутри, наркодилъри, сутеньори и неподготвени за всичко това родители. Без никакъв поглед към бъдещето освен мисълта за „чужбината”, където парите растат по дърветата. Друг е въпросът, че болшевишките лекетa успяха да опетнят една идея като комунизма, представяйки го като държавно учреждение с хиляда джоба за пълнене и нито една глава за мислене.
Но това време отмина. Сега е времето на гвардейците, новия неолиберализъм, неофашизъм, неонацизъм и на каквито си щеш изрезки от старите вестници. Нали сме чели история и знаем, че щом почнат да се появяват такива, идва глад, мизерията става като в „Жерминал”, а нас ни чака война и диктатура, но не както Оруел опис­ва в „1984”, а по-лоша. Безправителствена, международна, корпоративна месомелачка – това е новият световен ред, към който вече вървим овчедушно и ако не се помъчим да ги спрем заедно, светлината в тунела ще угасне завинаги! •
mars_3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *