Докато българските ученици и учители печелят златни медали по математика, българските политици и техните клакьори реформират таблицата за умножение

печат

Всеки път, когато хората поискат по-високи заплати, кретените по „високите етажи на властта” почват да говорят за „реформи” и си сядат на ръцете. Тоя тип Орешарски много ми прилича на един фатмак от казармата, чийто прякор беше „старшината Няма Няма”. Зорко бдеше над някакво склад­че с партенки, кундури, манерки, лъжици и прочее армейска утвар и знаеше, че никой няма да иде при него за друго, освен да го помоли да му даде нещо да си попълни липсата. Десетилетната служба на фелдфебела го беше докарала дотам, че само да ти срещне погледа на плаца, без дори да изчака да му кажеш „добър ден”, викаше „няма, няма”. Вярно е, че фатмак и министър на финансите е все тая, като фатмакът е доста по-важен, защото все пак работи с младежта, ама тия хубостници министрите и техният тартор Станишчето се оляха ужасно покрай стачката, че имаше и прост народ, дето им се връзваше на глупостите и умуваше какво да ги правим „тия прости и лакоми даскали”.

„Пари срещу реформа” беше коронният лаф на правителството при разправиите с учителите още от миналата стачка. Добре, ама на мен ми се чини, че ако някой сектор в тая страна най-малко има нужда от реформа, то е началното и средното образование и че ако все пак опрем да го реформираме и него, трябва да почнем от заплатите, а не от методиката и щатните разписания.

Няма нужда да бъдем умни и добре образовани като български гимназисти, които пак обраха златните медали на поредната математическа олимпиада в Индия и то на последния ден от учителската стачка, да докажем, че това е така. Всеки един сектор би следвало да може лесно да се прецени по това какви индивидуални и колективни резултати дава. Българското средно образование безспорно ражда млади математици на световно ниво и това се вижда от класациите в математическите олимпиади от последните десет години – от над 90 страни българският отбор е почти винаги в челната петица, като неведнъж обира златото. Ако това беше футбол, ние щяхме да сме нещо като Италия. Но да речем, че това са мутации някакви и не са „представителни” за цялостното ниво на средното образование (бележка за Орешарски: викни децата от НМГ да ти вържат бюджета при 5% за образование на база румънския с 6% – би трябвало да им отнеме около 7 минути) и да видим къде се намираме в света като цяло. Може би най-авторитетната „класация” (колкото и условно да е това, но така е представена) е така нареченият „Индекс за човешко развитие” на ООН. Докладът се прави всяка година и класира страните по куп показатели, като се почне от най-грубите като брутен вътрешен продукт на човек от населението и се стигне до такива неща като достъп до питейна вода и средна продължителност на живота. Той се ползва, за да се определи дали една страна е развита, развиваща се или недоразвита. България вече няколко години поред е „развита” страна, макар и в дъното на тази група – 54-то място. По показател грамотност над 15-годишна възраст обаче българите сме на 98,2% или точно между Италия (98,4%) и Испания (98,0%). По този важен показател за качеството и достъпността на средното образование според доклада на ООН минаваме страни като Южна Корея, Израел и Гърция и колкото и условности да има при данните и да ни съветват да не правим прибързани сравнения, е ясно, че нашето средно образование си е изпълнило задачите много по-добре от десетки други сектори, за които можем само насън да се класираме между Испания и Италия и пред Южна Корея и Израел по каквито и да било показатели, даже ако Батето е купил журито.

Освен умниците, които плюят по нашите учители и училища, че не били „на ниво”, хората, които са пътували по света, ще кажат, че картината от доклада на ООН е правдива – много високоразвити страни имат същите проблеми в училищата като у нас по отношение на учението, „мотивацията” и материала, но това, което твърдо нямат, е толкова мизерно заплатени учители – това е единственото очевидно „ниво”, на което определено не сме и то не сме заникъде. Сигурно други философи ще издърпат ред аргументи, че не можем да сравняваме нашите учители с испанските или италианските (аз твърдо смятам, че можем) и затова не могат да искат високи доходи, но какво тогава да сравняваме? Най-високите доходи в България по официалната статистика са в сектор „финансово посредничество”, което по тази логика би трябвало да означава, че нашите брокерски фирми са на нивото на онези от Уол Стрийт, така ли? Ако сегашната кредитна криза не бастиса нюйоркската борса, смехът при това твърдение със сигурност ще я гътне.

Така че това е положението – ако учителите искат по-високи доходи, то явно е за нещо, което отдавна са заслужили, и свободно мислещият – но най-вече мислещият – свят няма нужда да бъде убеждаван в това. Вълчев стигна дотам в щуротията си да обяви, че ако учителите получели исканите увеличения, щели да получават повече от директор на дирекция в министерство. Чудно, бих казал аз – тогава тия толкова способни директори на дирекции в министерства ще идат да станат учители и ще вършат много по-важна работа от това да си преместват папките от едната кантонерка в другата. Истината е, че излишните са именно в министерствата, а не в училищата. Да помислим само какво би се отразило по-благотворно на образованието в нашата страна – ако една учебна година бъде изгубена поради стачка или ако се закрие цялото министерство на образованието, целият бюджет за образование, барабар с парите за издръжка на съкратените бюрократи, се насочи директно към общинските бюджети за образование и общините си плащат заплатите на учителите и си поддържат училищата? Не мисля, че без министерство на образованието апокалипсисът ни е сигурен. По-скоро обратното.

Урок по демокрация

Вълчев се скита немил-недраг и плаче, че нямал подписано споразумение със синдикатите за края на стачката. Горкичкият бюрократ знае, че за всяко нещо трябва да има бумага. Обаче така е в бюрокрацията, а не и в демокрацията. Няма каквото и да било задължение за синдикатите, които изкараха 40 дни без заплати и не се огънаха, да подписват каквото и да било. От тях се искаше да заставят правителството да промени определени цифри в бюджета и то просто трябва да ги промени, да гласува новия бюджет и да чака следващата стачка. Няма нужда от никакви подписи – той иска от синдикатите да се „задължат”, че няма да стачкуват догодина сигурно, ама много иска. Да бяха приели първоначалните искания, та да спинкат спокойно сега. Майната им, какво го мислим Вълчев – да се оправя, не е малък.

Сигурно много читатели ще ни се сърдят, но мисля, че синдикатите няма смисъл да ги критикуваме точно сега и то пак по същите причини като за реформата в образованието – те помогнаха за най-голямата стачка в нашата история, дадоха много добър пример за другите работници и е по-добре да мислят за следващата, вместо да се карат кой бил „на ниво” и кой не бил. Смело можем да кажем, че това е началото на новата история на трудовите борби в България и солидарността трябва да бъде водещата тема, а не „реформата” в синдикалното движение. Видяхме, че и в „утрепаните” синдикати има достатъчно недоволни и радикално настроени хора и е най-добре те сами да станат носители на новото, защото вече имат и опита, и желанието. Ние можем само да бъдем солидарни с тях и да напомняме, че силите на работниците никога няма да стигнат за борба с държавата, ако ги пилеят в боричкания помежду си.

Гилотината на площада

Икономическите аргументи редовно се използват за манипулиране на хората у нас, за оправдаване на ограбването и за замазването на очите им. Има цели институти, в които хората получават по десетина учителски заплати, за да ни обясняват, че „няма алтернатива”. Влизането в ЕС се очакваше с нетърпение от много хора, защото елементарната логика показва, че след като ни поставят при приблизително същите условия, трябва да заживеем приблизително като хората там. Логиката на капитализма обаче показа друго.

Цените тръгнаха сигурно нагоре, най-стръмният растеж започна в края на лятото. Това уплаши хората, но от тях никой не се интересува. След цените заплатите – бавно и несигурно – също започнаха да растат. Това уплаши работодателите и техните писъци веднага бяха подети от медиите.

Асоциация на индустриалния капитал в България, Българска стопанска камара – съюз на българския бизнес, Българска търговско-промишлена палата, Български съюз на частните предприемачи „Възраждане”, Конфедерация на работодателите и индустриалците в България, Съюз за стопанска инициатива и прочие наследници на „диктатурата на пролетариата” излязоха с декларация, в която изразиха своето безпокойство от увеличаващите се искания от страна на различни сектори за повишаване на заплащането на труда. Тези искания не били реалистични, не било реалистично да се иска заплатите да се доближават до средноевропейските равнища. В същото време цените на стоките са сравнително близки, дори понякога по-високи от средноевропейските равнища, но уважаемите работодатели не считат за нужно да отбележат това.

Разбира се, търтеите изтъкват и факти, които трябва да коментираме. Единият факт е, че цените на потребителските стоки и услуги за последните 12 месеца скочили с 12%, а средната работна заплата – с 18%. Следователно заплатата растяла по-бързо от цените. Тук ще посочим само, че не знаем дали цените на яхтите и хотелите са скочили, но млякото и сиренето за 12 месеца скочиха с 50%.

Другият факт е, че производителността на труда у нас била само 33% от средната за ЕС. Това значи, че когато един нашенец мие български тоалетни, той ги мие три пъти по-бавно от другия нашенец, който мие европейски тоалетни. Не бива да се учудваме – този факт се изнася от хора, които живеят, за да оправдават експлоатацията – експертите на Световната Банка. Според тях ние не работим, щом БВП на страната ни е нисък. А няма как да има висок БВП в страна, която е експлоатирана от останалите. Когато оттук се изнесе една риза за 10 евро, опакова се в Германия и се продаде за 50 евро, излиза, че немският работник изработва 40 евро за едно опаковане, докато нашите земеделци, шивачи и митничари вкупом са изработили 10 евро. Дотук са сметките на въпросните експерти и дотук са оправданията на експлоатацията. Като стана дума за наглост, може би най-нагло беше изказването на другаря Сергей, че, видиш ли, на хората им било омръзнало да са бедни. Ами по „експертната логика”, вместо да си стоят бедни, тези хора трябва да почнат да шият три пъти по-бързо ризи и ще станат изведнъж богати. Поне колкото онези от ЕС. А на другаря Сергей като му омръзне да говори простотии с висока производителност, сам ще спре, ако не се намери някой да му запуши устата дотогава.

Една шивачка в „западноевропейските” (поне по гражданството на техните собственици) фабрики в южна България – работи по 12 часа на ден, 7 дни в седмицата. Как може тя да повиши своята производителност три пъти? Като пусне шевната машина на 660 волта? И дори да я повиши три пъти, нейното „утроено” заплащане ще стане някъде 600 евро на месец – ходи хвани някой в Италия да превива гръб за толкова, успех ти желаем. Истината е, че производителността на труда днес не зависи и много рядко е зависела от човешкия фактор. Тя зависи от организацията на производството и автоматизацията, но това не е отговорност на шивачките. Следователно ниската производителност е вина на шефовете и тяхната заплата трябва да се реже, но това ще стане точно никога, защото проблемът не е икономически и технологичен, а властови.

Е, на учителите явно наистина им омръзна. Не да са бедни – това на тях отдавна им омръзна, – а да бъдат разигравани от ей-такива управляващи и експерти. Може би защото не могат да вдигнат производителността си, като утроят децата в училищата или като им набиват знанията с чук в главите за норматив. А може би защото вече толкова години изпитват на гърба си факта, че така наречените „икономически съображения” не са логически теореми, а простички лъжи, с които „богопомазаните” от телевизията ни залъгват, докато ни ограбват. Разбира се, специалистите по защита на експлоатацията веднага изскочиха и обясниха, че не можело да се вдигат учителските заплати, защото това щяло да доведе до срив на икономиката. Описаният механизъм е направо трогателен – след като министерството се съгласяло на 100% увеличение под натиска на тълпата мързеливци (защото според тяхната логика, ако някой взима малко пари, значи малко работи), останалите мързеливци в държавния сектор също ще поискат увеличение, след което мързеливците в частния сектор също ще поискат и резултатът ще бъде скачане на заплатите в национален мащаб, което би било трагедия за работливите и кадърните, при което те щели да си вземат инвестициите и да си ги заврат в чужди икономики.

Да си припомним един сходен случай с капиталиста Хенри Форд I, на когото е кръстена нашата гимназия по транспорт – също активно стачкуваща. През 1914, няма и година след въвеждането на поточните линии и стандартизираните части, Форд има проблем. Вярно, че производителността на хартия расте и то много, обаче текучеството сред работниците е между 40% и 60% – хората не издържат на монотонния труд и постоянно растящите норми (спомнете си „Модерни времена” на Чаплин). Съответно печалбата се изяжда от постоянните престои и проблеми. Форд обаче не се допитва до Орешарски и веднага увеличава дневната надница със 100% (на 5,00 долара от средната за отрасъла 2,50). Ако питаме Станишев и Орешарски, Форд ще да е фалирал от това безразсъдство, а американската икономика ще да е колабирала през следващите две-три години от лавинообразното скачане на заплатите. Ако не ги питаме обаче, ще видим, че става точно обратното (бележка за Вълчев: да се смени името на гимназия „Хенри Форд” на „Адолф Хитлер” и да се отчете като сближаване с европейските ценности). Така че хайде леко с тия икономически катастрофи – не говорите на финансови фатмаци.

Търтеите на правителството излязоха с „разумното” предложение да уволнят 25-30% от учителите, щото те и без това били много. Така се изказа председателят на Конфедерацията на работодателите и индустриалците в България Иво Прокопиев, който явно си мисли, че най-добре знае колко точно трябва да са учителите. Това, което със сигурност знае – и което си каза в прав текст – е, че за капиталистите в България трудно се намирали нови работници, в името на което правителството трябвало да остави без хляб някаква част от работещите в обществения сектор. Гротескното в случая е, че тези, които призовават за ненамеса на държавата в икономиката и за това всеки да се бори за себе си, твърдят, че учителите искали да забият нож в гъба на цялата българска икономика и че правителството трябва да се погрижи за частния сектор. Значи учителите могат да се погрижат за себе си, работниците могат да се грижат за себе си, а работните и кадърните, които уж сами, едва ли не с двете си ръце, били спечелили богатството си, искат от държавата да се погрижи за тях. В същото време министрите припяват на втори глас, че „икономистите” и „експертите” били казали. Ясно е кого защитава държавата. Ясно е и защо – защото си пие с него кафето. Въпросът е защо нашият народ още се оставя да го манипулират с подобни обяснения? Не е ли време да се събуди и да потърси алтернатива на ограбването? Не отговорим ли овреме на тези въпроси, ще се наложи пак да търсим отговор на въпроса защо децата си стягат куфара.

Златко и Сашо

Остави коментар

  • Здравейте!

    Искам да Ви представя извадка от Испанския вестник EL PAIS, който е с един от най-високите тиражи.

    В публикуваната статия става въпрос за състоянието на учениците и класификацията на учителите. Публикуваната графика е с данни на OCDE.

    Ето и превод на графиката за хората, които не разбират испански, с извинение за допуснати неточности:

    ГРАФИКА 1
    Необходимо време за организиране на класа за работа в проценти:
    Първи цвят (най-светъл) – предаване на материала
    Втори цвят – административна работа
    Трети цвят (най-тъмен) – време за запазване на реда в час

    Подредба на страните, според времето за въвеждане на реда в час:
    1. България
    2. Естония
    3. Унгария
    4. Словакия
    5. Латвия
    6. Словения
    7. Полша
    8. Ирландия
    9. Дания
    10. Норвегия
    11. Австрия
    12. Турция
    13. Белгия
    14. Южна Корея
    15. Малта
    16. Италия
    17. Испания
    18. Австралия
    19. Португалия
    20. Исландия
    21. Малайзия
    22. Мексико
    23. Бразилия

    ГРАФИКА 2
    Оценка на клалификацията на професорите в училищата:
    Тъмен цвят – неуточнена класификация на професори
    Светъл цвят – неуточнена класификация на училища

    1. Италия
    2. Испания
    3. Португалия
    4. Ирландия
    5. Бразилия
    6. Исландия
    7. Норвегия
    8. Австрия
    9. Австралия
    10. Белгия
    11. Малта
    12. Турция
    13. Мексико
    14. Дания
    15. Полша
    16. Южна Корея
    17. Словения
    18. Унгария
    19. Естония
    20. Словакия
    21. Литва
    22. Малайзия
    23. България

    Краткото ми резюме от публикуваните данни :

    – Нашите ученици са най-дисциплинираните от посочените страни. Отделеното време за въвеждане на ред е най-малко.
    – Нашите учители и училища са на последно място по класификация спрямо колегите си от приложените страни.
    Без да влизам в популистични изводи очаквам вашите мнения по следните въпроси:

    1. Каква е дисциплината на учeниците в час?
    2. Каква е класификацията на учителите ни?
    3. Какво е нивото на БГ училището?
    4. Защо статистиките в БГ се разминават с тези, които се публикуват в чуждите медии?
    5. Заслужава ли си да си учител за 350 лева заплата?
    6. Защо на контрол се подлагат само учениците и трябва ли да се въведе такъв за преподавателите?
    7. “Най-добрата учебна програма е българската” – Мит или истина?

    Очаквам отговори на тези и всякакви други въпроси, свързани с милата ни образователна система.

  • На тези математически и други „олимпиади“ обикновено 50 процента (и даже повече) от участниците получават „медали“.С тези „медали“ много умело се манипулира общественото мнение у нас от години насам

  • jassen, ще ме прощаваш, но на тези олимпиади има много медали, но обикновено ги взимат 5-6 човека/отбора. И манипулацията, за която говориш е плод на ядно черногледство, защото от край време никой не обръща внимание на математик върнал се само с един златен медал.

  • извода е че професорантуранта не прави училището или учебния процес. в момента тече един спор за това как трябва да се дават звания на професорите – от БАН или от университетите – същата тема е.
    нека попитаме и за другите „звания“ от сорта на „скулптор“, „художник“ или „архитект“….или „инженер“  нужни ли са и кой ги „раздава“
    🙂

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *