Документален очерк за анархиста Манол Васев

печат

Manol-Vasev(продължава от миналия брой)

„Болшевизмът се роди в мерзост, живя в престъпление и ще умре с лъжа на устата!“

Броени дни, преди да излезе от затвора – на 12 март 1958 г. – непреклонният анархист „издъхна мъчително от внезапни, силни стомашни болки след хранене, на 59 годишна възраст“, според официалното съобщение на затворническата управа. (Държавен архив – Хасково, ф. 1646, оп. 1, а. е. 3, л. 100-105). Всички обаче, а те бяха и са безброй люде от Хасково и цяла България, които малко или много познаваха Манол Васев, са безрезервно убедени, че е най-мръснишки, вероломно отровен! Защото живият Манол Васев, най-меко казано, щеше да бъде постоянен трън в петата на тоталитарния, болшевишко-комунистически режим, обяздил башибозушки България. Неволният виновник, стимулирал, без да иска, подлото убийство на анархисткия поборник, може би се оказва не кой да е, а отдавнашният му приятел Асен Митев – бившият пръв началник на Хасковската отечественофронтовска Държавна сигурност (ДС), отстранен дисциплинарно от длъжност през месец септември 1945 г. заради системни „анархистки забежки в житейското си и служебно поведение“. Та именно този „анархиствуващ извейпрах“, както го дамгосал саркастично при уволнението му от Народната милиция министърът на вътрешните работи Антон Югов, пет месеца преди свършека на манолвасевата присъда, идва на свиждане с него в Сливенския хапуз и надълго и нашироко, вероятно с цел да го разсее от затворническото му униние, му разправя с пикантни подробности как цялата Хасковска партийна върхушка до ден днешен се състояла от бивши агенти на царската тайна полиция – факт, който той и неговият заместник в ДС Делчо Шопов лично констатират в агентурните им досиета в спецархива на Хасковското околийско управление – месец, преди да бъдат целенасочено унищожени на 20 януари 1945 г. от първия секретар на БРП (к) Марко Лозанов, отговарящ по партийна линия за работата в ДС. Манол Васев, чиято природна нагласа на народен трибун, който никога не си държи езика зад зъбите, особено пред властимащите, не преглъща току-тъй чутото от бившия ръководен кадър на ДС и, минути подир свиждането, ентусиазирано запретва ръкави и съставя писмо до първия секретар на ЦК на БКП Тодор Живков. В писмото си, втори екземпляр от което предоставя „за сведение“ на посетилия го през месец февруари 1958 г. хасковски анархист Панайот Манахилов, саркастично нарича ръководителя на БКП „партиен вожд на Гешевата, хасковска, полицейска агентура“ и завършва епистоларното си творение с пророческите думи: БОЛШЕВИЗМЪТ СЕ РОДИ В МЕРЗОСТ, ЖИВЯ В ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И ЩЕ УМРЕ С ЛЪЖА НА УСТАТА! – съждение, което преди това изрича на 20 декември 1956 г. пред съдещите го магистрати в Старозагорския областен съд след прочитане на присъдата му. Не могъл обаче да знае завалията, че самият Тодор Живков също е бил агент на суперполицая Никола Гешев. Правешкият хиперхитряга-простак, който по онова време още съвсем не се е утвърдил като недосегаем вожд на БКП, несъмнено е осведомил хасковските болшевишки хуманоиди-гешевисти за изобличителното писание на анархиста. Точно по това време на речовития, неустрашим анархокомунист оставали броени дни до излизането от затвора. Навън той несъмнено щял да разтръби публично мръсната тайна за гешевата агентура в Хасково, така че дори и глухите да чуят колко продажна е върхушката на местната БКП в тютюноработническия град. Ето защо хасковските овластени друзья единодушно решават, че устата на вулканично-устатия Манол Васев само с черна пръст може да бъде затворена и, ден преди изтичане на присъдата му, със съдействието на Сливенското партийно-държавно ръководство и, разбира се, посредством машинациите на тамошната ДС, е инсценирано неговото смъртоносно отравяне в Сливенската тюрма – на 12 март 1958 г. Достатъчно интелигентен, за да предугади откъде духа вятърът, а и вече многократно „гърмян заек“, до края на живота си бившият пръв началник на Хасковската ДС Асен Митев млъква като глухоням по въпросната щекотлива манолвасева тема и не се вясва повече никъде извън високите дувари на двора си. Ех, все пак имаше син и две внучки, на които не искаше да омрачава и съсипва „светлото бъдеще“. Друг е въпросът, че синът му Руен Митев – безспорно една извънредно деликатна, ранима натура, раняван тежко и през прословутата Отечествена война на българския народ, постепенно се превръща, заедно с Димко Оцев – племенник на баща му, в неизменен персонаж на хасковските кръчмарски заведения и твърде често огласят пустите градски улици с „Интернационалът“ и със Стамболовата песен „Не щеме ний богатство…“ Впрочем и двамата едва ли случайно са хронично безработни, макар че членуват в БКП отпреди и след Девети септември 1944 г., а Димко Оцев дори е и пръв учредител на Настоятелството на дружеството на Българския комунистически младежки съюз „Пролетарски борец“, основано още на 1 май 1920 година…

След мъченическата смърт на Манол Васев – българските болшевики-людоеди ограждат с китайска стена от гробовно мълчание неговото име и анархистка дейност. Сякаш такъв човек никога не е съществувал… А всъщност в живота и дейността на Манол Васев се преплитат в едно неразделно цяло, както революционното, национално-освободителното кредо на Васил Левски, така и огнедишащият, интуитивен анархизъм на Христо Ботев – предтеча на българското безвластническо движение. Ама анархизмът е утопия! – ще реагират безброй учени глави, които забравят, че Левски увисна на бесилото заради магнетичната си идея за „Чиста и свята Република!“, а в живия живот чиста и свята република практически едва ли е възможна, защото републиката всъщност е една от формите на държавното устройство, тоест на държавата, която, уви, не е нито чиста, нито свята, щом от само себе си не е нищо повече от един фарисейски, прагматично-демагогски, корумпиран, социален инструмент за перманентна икономическа експлоатация на преобладаващото човешко мнозинство от малцинствения, притежаващ частни или одържавени средства за производство хомо сапиенс. Не трябва да се забравя също така, че анархистката дейност на Манол Васев се осъществява по време, когато в България господстват три тоталитарни идеологии: дружбашкият, съсловен алабализъм – 1919-1923 г., монархо-фашисткият тоталитаризъм – 9 юни 1923 г.-2 септември 1944 г. (с тригодишно прекъсване между юни 1931 г.-15 май 1934 г., когато управляват земеделци и демократи, и едноседмичен интервал 3-8 септември 1944 г. – с властта на земеделци, демократи, народняци), както впоследствие и от 45-годишното абсолютно тиранично властване на болшевикокомунизма – 9 септември 1944 г.-10 ноември 1989 г. През целия този свиреп период от 39 години на тиранични режими той не отстъпва нито на йота от своя анархокомунистически идеал и накрая жертва и живота си за безвластническата идея. Гибелта на Манол Васев обаче аксиоматично потвърждава писаното от руският ботевед Евгений Волков за Христо Ботев: „…може би щастие е за него (Ботев), че е умрял, без да дочака времето, когато по думите на самия Стефан Стамболов, той би могъл в родна България да бъде обесен за крайните (анархистките – б. а.) си убеждения и за своята (безумна – б. а.) революционна смелост“. •

Марин Караиванов-МАКАР

 

 

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *