Двата синдиката CNT и UGT

печат
Националната конфедерация на труда и Всеобщият съюз на труда
Единственият съюз, който може да засили съпротивата срещу Франко, без да застраши Социалната революция, е този между CNT и UGT. Постигането му не е лека задача. Самият факт, че работниците са групирани в две отделни организации, е доказателство за наличието на дълбоко идеологическо разделение; макар че всички предишни опити пропадат, героичната борба на народа от 19 юли 1936 г., която не държи сметка за партийните различия, създава безспорната възможност за коопериране между двете организации, най-малкото отдолу, между работниците.
Както не всички са анархисти сред милионите членове на CNT, така е грешка да се говори за хомогенност в редовете на социалистическата UGT. Ако проучим причините за бурния растеж на броя на членовете ? след падането на диктатурата на Примо де Ривера, когато от 300 хиляди преди 1934 г., тя наброява вече 1 250 000 души, ние ще видим какви възможности има през 1936 г. за работниците от CNT и UGT да намерят една обща цел в гражданската война и Социалната революция. Увеличението на броя на членовете на последната преди 1936 г. не се дължи на миньорите, фабричните работници или служителите в железниците и пощите, които вече членуват в двата синдиката, а на ратаите, дребните селяни и търговци, които се надяват, че новото законодателство и присъствието на социалисти в правителството ще подобри техните условия на труд и на живот. Имайки близо половината от селскостопанските работници в своите редове, ръководителите на UGT, поради очевидни причини, имат най-голям интерес от провеждането на аграрна реформа.
CNT, чиято програма предвижда окупация на земите, има подкрепата на безимотните селяни, които се борят в редовете на UGT. Друг фактор, който не може да се подценява, е моралната сила на CNT отпреди юли 1936 г. Тази сила се прибавя към неспособността на социалистите да приключат каквото и да е от исканията в аграрната реформа през трите години власт. Това създава революционно крило в редовете на UGT, която в течение на 50 години се придържа твърдо към реформизма. Нейният председател Ларго Кабалеро декларира през февруари 1934 г.: “Единствената надежда на масите сега е в Социалната революция. Само тя може да спаси Испания от фашизма.“ Източникът на разочарованието на социалистите от Републиката е отказът на републиканските партии от аграрната реформа. То е най-силно сред членовете от базата, младите и новите попълнения. Фактът, че тяхното революционизиране е особено силно в Мадрид, се дължи на съществуването там на едно немногобройно, но активно и отлично организирано ядро от анархисти, което принуждава социалистите, дори в тяхната мадридска крепост да еволюират наляво, докато в регионите, където мнозинството е анархистическо, социалистите се отличават със своя реформизъм.
Бариерите пред общото действие и сливането на CNT и UGT не са от скоро. На Втория конгрес на CNT в Мадрид през 1919 г., делегатите се противопоставят твърдо на предложението за съюз с UGT и предлагат да абсорбират членовете ?, поради несъстоятелния аргумент, че членовете на CNT били три пъти по-многобройни от тези на UGT; представителите на последната отказват поканата да присъстват на конгреса и не приемат позицията на CNT и желанието ? за обединение. Тогава конгресът предлага да бъде редактиран манифест, адресиран към испанския пролетариат, според който се дава тримесечен срок на всеки работник да влезе в Конфедерацията, като се допълва, че онези, които не да го сторят, ще бъдат считани за „жълти“ и изключени от работническото движение. (Реалният мотив на испанските анархосиндикалисти да откажат пакта е тяхното съмнение, че социалистите могат да се обновят толкова бързо и да придобият революционни инстинкти, след като 50 години са били „опитомявани“. Те се съмняват и в Ларго Кабалеро, който винаги е бил враждебно настроен към тях…) Правителствените репресии в тази епоха обаче са в такива размери, че въпреки това решение, секретарят на Конфедерацията Салвадор Сеги, убит по-късно по заповед на шефа на правителството в Барселона Мартинец Анидо, договаря пакт с UGT, който е отхвърлен единодушно от пленума на CNT в края на 1920 г. Понеже Пактът е „свършен факт“ обаче, CNT решава да провери добрата воля на социалистическите ръководители. Когато избухва стачката на миньорите в Рио Тинто, UGT отказва да участва в една обща стачка, предлагайки вместо това пазарлъци с работодателите, което обрича стачката на неуспех. По-късно, тя отказва участие в протестна обща стачка срещу вълната от убийства на ръководители на CNT, сред които и Салвадор Сеги. След това доказателство на пълно отсъствие на революционност в UGT, пактът е скъсан. През следващите години въпросът за работническото единство е дискутиран безуспешно, освен частично в Астурия, където през март 1934 г. е подписан революционен пакт между CNT и UGT, които декларират, че „единственото възможно действие на работниците в настоящата политическа и икономическа ситуация е това, чиято изключителна цел е да предизвика и реализира Социалната революция“.
Този пакт е поставен на изпитание след няколко месеца, на 6 октомври 1934 г., по време на бунта на работниците в Астурия. Резултатите не са задоволителни по много причини, но това не го лишава от неговото революционно значение.
На Конгреса в Сарагоса през май 1936 г. решенията по отношение на революционния съюз са твърде радикални и непримирими, за да бъдат приети от UGT. Възникват въпроси, които се нуждаят от отговор. Защо CNT, която прави толкова компромиси с политическите партии и с правителството още в първите дни на борбата срещу Франко, възприема толкова непримиримо поведение спрямо UGT, поради което никакъв официален пакт за единство не е подписан чак до 1938 г., когато борбата дегенерира в братоубийствена война и окончателното поражение е въпрос на време? Също така, в каква степен съществува единство между работниците от промишлеността и селата, когато фабриките и земите са окупирани от трудещите се? Възможно ли е за двете работнически организации да контролират заедно революционната икономика и въоръжената борба срещу Франко?
Ние считаме, че решимостта и инициативата, съществуващи сред трудовите маси през юли 1936 г., биха могли да направят възможен революционния съюз между CNT и UGT, с цената на компромиси и отстъпки, не по-големи от тези, които бяха направени на политическите партии; и че такъв съюз би позволил ефикасен контрол на синдикатите, неутрализирайки всеки опит на политиците да овладеят положението, а след това да централизират и да концентрират властта в ръцете на неколцина.
Ако приемем, че в CNT и UGT членува мнозинството на трудовите класи, без да забравяме служещите и свободните професии, тогава е недопустимо те да стигнат до там, че да станат част от правителството, което няма нито реална власт, нито ефективно влияние. Под контрола на CNT и UGT, тези политически партии, които имаха своята база в трудовите класи, щяха също да бъдат представлявани в съюза от своите членове, които също участваха в CNT и в UGT, и тогава само професионалните политици щяха да бъдат изолирани и оставени без глас във воденето на гражданската война и в решаването на социалноикономическите проблеми на испанското общество. А това ни дава основание да вярваме в един благоприятен изход от борбата.
Идейното объркване и противоречията, които царят сред „отговорните фактори“ на CNT-FAI, очевадни в много от техните твърдения, манифести и решения, се дължат на множество причини, самите те също противоречиви. Те считат, че съюзът с всички партии и организации, които се противопоставят на Франко, върху основата на лоялността, е съществен за победата; но в същото време, дълбоко в себе си, мислят, че тази лоялност ще бъде едностранна, само от тяхна страна. Те считат, че за да се провежда една международна политика и да се поддържат икономически отношения с другите страни, е необходима една централна власт и същевременно изпитват органично недоверие към всяко правителство. Те се изкушават от мисълта, че за да победят една дисциплинирана и добре въоръжена армия като франковата, ще им трябва една също толкова организирана и дисциплинирана армия, но въпреки това признават превъзходството на въоръжения народ.
На 10 август 1936 г., Гарсия Оливер заявява: „Правителството в Мадрид вярва, че може да се върви към формиране на армия, за да бъде бит фашизмът, без тя да има революционен дух. Армията няма да има друг глас, освен този, който се чува от народа, и трябва да бъде 100% пролетарска.“
Те разчитат на солидарността на международния пролетариат, но в същото време са обсебени от възможната интервенция на английското и френското правителство и от невъзможността да закупят оръжия от чужбина, въпреки поддържаната фикция за борба между легалното правителство и метежническа хунта. Те съзнават и приемат, че не могат да наложат анархизма насила на испанския народ, но се съгласяват да създадат „Национален съвет на отбраната“, основан върху задължителната военна служба, и да принудят същия този народ да се бие срещу Франко в полза на правителството. Те са против това да наложат „анархистическа диктатура“, но са благосклонно настроени към милитаризацията. Те декларират, че войната трябва да бъде спечелена, дори за сметка на революцията, макар в сърцата си да знаят, че войната и революцията са неделими.
Това идейно объркване пред една жестока реалност според нас е следствие от смесването на принципите с идеалите. Никой от анархистическите „критици“ от CNT-FAI никога не е защитавал тезата, че е възможно през 1936 година да се създаде анархистическото общество от днес за утре или че поради тази невъзможност анархистите трябва да се оттеглят от борбата. Срещу един могъщ враг ние считаме, че е необходимо да се положат всички усилия и направят всички компромиси с нашия идеал, за да се сключи неотложно един ефикасен съюз на двете испански работнически организации, защото те и само те представляват реалните сили и единствените ефективни бази за водене на войната срещу Франко, за да реорганизират испанската икономика и в същото време да имат контрол над средствата за производство и оръжията за борбата.
Обратно, да се въвлекат двете организации като малцинство в правителствата в Мадрид и в Барселона, в „Антифашисткия“ комитет или в „Националния съвет на отбраната“, не означава нищо друго, освен предаване на управлението на синдикатите на един централизиран орган, където политиците имат мнозинство, което им позволява да възстановят правителствените институции с казионните въоръжени сили, закони, трибунали, съдии, затвори, тъмничари и т. н. CNT-FAI не трябва да участват в подобна конспирация, тъй като Революцията тогава ще има двама врагове: Франко и едно по-мощно републиканско правителство, както и става. Резултатът от тази политика са всички директни или индиректни, насилствени и жестоки мерки на властта (милитаризацията; Майските дни през 1937 г.; въоръжените нападения срещу работническите и селски колективи; карт бланш на малката бакалска компартия да контролира армията и да избива синдикалните дейци, изфабрикуваният процес срещу POUM и т .н., и т. н.), неща, които, в „нормално време“, CNT-FAI би посрещнала с общи стачки и дори с оръжие в ръка, защото, постъпвайки другояче, това значи „да се отворят границите пред франкистките армии“.
Можем да резюмираме всичко казано дотук с две изречения:
Съюзът между двете работнически организации, които са в авангарда на борбата, оправдава отстъпките по отношение на крайните цели (идеалите), но не и изоставянето на принципите (например работническия контрол).
Съюзът с политическите партии в правителството означава не само изоставяне на идеалите, но също така на принципите и на неотложната цел (победата над Франко).
Тъй като това, както тогава, така и сега не е мнението на някои от ръководителите на CNT-FAI, ние трябва да подложим на проверка причините, които мотивираха това приемане на министерските портфейли от страна на CNT, получените резултати и платената цена. •
(Следва)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *