Един спомен от 1946 г.

печат
Болшевиките не побеждават фашистите. Те ги наследяват.

Описах този случай, за да го знаят младите анархисти, някои от които все още мислят, че фашиз­мът е по-голямата злина от болшевизма.

По случай 10 години от революцията в Испания, на 19 юли 1946 г., нашите другари организираха внушителен митинг в открития голям киносалон на Топалови в гр. Радомир. Вечерта салонът беше така препълнен, че хората, които бяха закъснели, не можеха да се поберат и някои се бяха покачили на оградата.

Като оратори на митинга бяха обявени един болшевик, един земеделец и трима анархисти: Петър Михайлов – учител от гр. Радомир, Петър Димитров – студент от София и големият трибун Манол Васев. Той говори последен и така омая публиката, че когато привърши речта си, от нея се разнесоха масови възгласи: „Още, още“!

Наистина бай Манол очерта много добре, на разбран за хората език, събитията от 1936-1939 г. Разказа за важните моменти в тази революция, за масовото участие в нея не само на работниците, но и на селяните, описа сраженията на фронта и масовото създаване на колективи в селата. Митингът приключи с много овации от страна на радомирските граждани.

Въодушевени от този успех, решихме да проведем митинг и в Перник. За целта свикахме събрание на младежката ни организация „Елизе Реклю“ и помолихме двама по-възрастни наши приятели Димитър Василев Стоянов и Боян Александров (БабІта) да отидат при големците на БКП и да опитат да уговорят провеждането на общ митинг срещу Франко и фалангата. Пернишките болшевишки вождове обаче отказали всякакви преговори и заявили: „Тук не ви е Радомир, няма да има никакъв митинг срещу франкизма нито от нас, нито от вас!“ Веднага бяхме уведомени за този резултат. Болшевиките обаче бяха излъгали, че няма да има митинг. На следващия ден, с големи афиши те приканваха пернишките граждани да посетят организирания от партията митинг, на който щял да говори изтъкнатият им деец Боян Българанов. Митингът беше обявен за 20 часа на площада пред минната дирекция.

Като разбрахме измамата, ние – част от организацията – се събрахме преди митинга и набързо се разбрахме да разпространим наши позиви. Измислихме лозунгите, които ще скандираме, разпределихме кой къде ще застане сред публиката и когато градският часовник удари 20:30 часа, позивите да се хвърлят в публиката, която щеше да слуша речта на болшевишкото величие.

Акцията ни мина успешно – така, както се бяхме уговорили. Разхвърлихме позивите и хората се юрнаха да си вземат от тях, ораторът спря да говори и цивилни и униформени ченгета се впуснаха да ги изземват от ръцете им. Някои не ги даваха и на площада започна боричкане между ченгета и граждани.

След като духовете се поуспокоиха, ораторът продължи да говори за Испания по сталински маниер. Вечерта след митинга никой не беше задържан, но на сутринта прибраха Мария Доганова (съпругата на Жак Петков от Копривщица). Видяла я нейна съученичка-съседка, когато разхвърляла позиви, и разказала на баща си. Той като правоверен партиец побързал да направи доноса си в партията и в милицията. Тъй като не се бяхме уговаряли да отричаме участието си в акцията, Мария разказала за някои от участниците. Арестували Илия Здравков – строителен техник в мина Перник. Той имал неблагоразумието да отрича, поради което го бяха пребили до смърт. На другия ден арестуваха Боян Алексов Стефанов – работник в машинната служба – и моя милост Александър Наков. При разпита не отрекохме участието си в акцията, като отстоявахме правото си на протест срещу Франко и че с нито една дума не сме засегнали техния режим и власт. Тогава следователят-бияч Георги…(?) обърна разпита в друга посока: „Вие двамата сте били преди 9-ти във фашистките затвори, анархистите ви имат доверие и вие сигурно знаете кой от пернишката организация поддържа връзките със София, Дупница, Радомир, Брезник и Кюстендил?“ Ние отрекохме да знаем нещо от интересуващото го и започна един побой с палки и с юмруци срещу двама ни. Накараха ни да си свалим обувките, но аз се съпротивлявах и докато те ги сваляха, започнах да ги наричам „фашисти“ и каквото ми дойде на устата. Боян обаче мълчеше като пън. След като краката посиняха и се подуха, донесоха тенекии със студена вода в които ги натопихме. Когато отоците спаднаха, боят продължи отново и тъй като не даде желания резултат, завързаха малките ни пръсти с оголения кабел на един индуктор от рудника и завъртяха дръжката му. След като и токът не помогна – ние отричахме всичко, от което се интересуваха, – разпитите и инквизициите продължиха 24 часа, след което ни освободиха, без да са постигнали целта си, макар че новите ченгета се оказаха по-настървени в опазване на „народната власт“ от старите.

Описах този случай, за да го знаят младите анархисти, някои от които все още мислят, че фашизмът е по-голямата злина от болшевизма. •

Перник, юли 2012 г.

Александър Наков

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *