Единственият: Макс Щирнер

печат
продължава от миналия брой…

Етиката и социалната философия в “Единственият и неговата собственост”

Пристъпвайки към разглеждането на философията на Щирнер, представена в “Единственият и неговата собственост”, найнапред ще отбележим, че тя е трудна за разбиране – това намира израз в огромното многообразие от нейни интерпретации, характеристики и оценки, даже нерядко противоречащи си. При това, в случая тези затруднения се дължат не на сложния и абстрактен характер на системни философски построения на автора, както е при трудовете на Кант и Хегел, например, а преди всичко, на голямото своеобразие на философските схващания на Щирнер, както и на това, че в споменатата книга те не са изложени в чист вид, а върху тях се надслоява един значителен публицстичен пласт. Вследствие на последното, разглежданото съчинение ще третираме не като философски трактат, подобно на “Критика на чистия разум” на Кант и “Енциклопедия на философските науки” на Хегел, а като философско-публицистичен памфлет. От това следва важен логически извод за подхода ни към разглеждането на философската система в “Единственият и неговата собственост”, обхващаща проблеми на етиката и социалната философия: в началото ще се постараем да я разгледаме в чист вид, като се абстрахираме от публицистичния пласт в книгата, а след това ще вземем в предвид и последния…Споменатото по-горе своеобразие на философското учение на Щирнер и породените от него затруднения за разбирането му са свързани главно с две обстоятелства: 1) сложния му генезис – то се е формирало като синтез от влияния на твърде различни направления в историята на философията, при това не всички добре познати на неговите читатели, интерпретатори, критици, и 2) като третира фундаментални социални проблеми, всъщност то не може да се подведе еднозначно под един или друг познат тип идеология.

Философското учение на Щирнер е възникнало главно под влияние на следните четири направления, формирали се в процеса на историческото развитие на философската мисъл, като ги е снело и синтезирало в себе си по определен начин: 1) номинализма в средновековната философия и логика, 2) философията на Аз-а на Фихте, 3) диалектиката на Хегел и 4) съвременното на Щирнер критическо направление – младохегелианците и Фойербах.

Още древногръцките философи са се натъкнали на същественото различие между познанието на общото и единичното, съответно, между общите и единичните понятия в познавателния процес и са се формирали различни схващания по въпроса. Върху тяхната основа през средните векове са се образували две основни философски направления – реализъм, съгласно който общите понятия, като “къща”, “човек” и т.н. изразяват някакво обективно, реално съдържание и номинализъм, съгласно който обективно, реално съдържание имат само единичните понятия, като понятието за дадена конкретна къща, за даден конкретен човек и т.н., а думите изразяващи общи понятия като “къща”, “човек” и пр. са само имена, на които нищо не съответствува в действителността. В средновековната теология, философия и логика се разгоряла остра борба между тях, която продължила и в началото на Новото време. От ХVIII век насам, обаче, тя заглъхнала и в наше време за голяма част от философите термините “номинализъм” и “реализъм” просто напомнят нещо от историята на средновековната философия. Впрочем, от средата на ХIХ век насам проблемът за познавателното значение на общите и единичните понятия и стълкновението между реалистическата и номиналистическата позиции по него демонстрират своята значителност, като играят съществена роля в изследванията върху основите на математиката – теорията на множествата и математическата логика. Но, естествено, тези неща са познати на твърде тесен кръг от специалисти. Това, което искаме тук да подчертаем, е, че именно номинализмът, като философска позиция по този на пръв поглед съвсем отвлечен, но всъщност извънредно важен за логиката и методологията на научното познание проблем за познанието на общото и единичното, е изходната точка, от която тръгва Макс Щирнер за разработката на своята теория за Егоиста, като го пренася в областта на етиката и социалната философия.

В социалната си философия и етика, като отхвърля в духа на теоретико-познавателния номинализъм общите понятия, т.е. понятията изразяващи нещо общо за някакъв клас индивиди, като “държава”, “закон”, “общество”, „морал”, „религия” и други подобни, Щирнер има за действителен обект на разглеждане индивида в неговата единичност и своеобразие. Тук той довежда до крайност разграничението между абстрактната и конкретната трактовка на понятието “индивид”, което прави Хегел при обосноваване на твърдението си, че в определен смисъл хората съвсем не са равни пред законите в държавата (вж. бр. 4, април 2006 г.), като приема само последната. При своята трактовка на индивида, Щирнер, като последователен номиналист, подчертава своеобразното у него, това което го обособява и различава от другите индивиди, а не това, което е общо за различните индивиди, както би направил един реалист и в частност, както е у Годуин. Това той изразява с думата “Единственият” и още по-пълно с израза, поставен като заглавие на книгата му “Der Einzige und sein Eigentum”. Буквалният превод на български език – “Единственият и неговата собственост”, може да подведе читателя, че става дума за единствен и неговото имущество, като къща, дрехи и т.н. Думата “eigen” в немския език означава “собствен”, “свойствен”, “своеобразен”, “особен” и в съответствие с тези ґ значения Щирнер употребява думата “Eigentum” като всичко това, което може да се припише, или, по друг начин казано, принадлежи на субекта (в логическия смисъл на думата) “Единственият” в качеството на негов предикат (също в логически смисъл). Например, собствеността (в такъв разширен, логицизиран смисъл) на древногръцкия философ Сократ включва предикати, като “мъдър”, “честен”, “има дом”, “има жена” и др., като всички тези предикати, взети заедно, образуват неговото богатство (Eigentum). При това, като краен номиналист, Щирнер заявява, че нито едно понятие имащо общ характер, обозначаващо някой предикат на Единствения, не може да го изрази. Даже за него Единственият е нещо повече от съвкупността на всичките си предикати.

Като се солидаризира по принцип с философията на Фихте, съгласно която “Аз – това е всичко”, в редица случаи Щирнер употребява “Аз” вместо “Единственият”, като обаче подчертава, че в отличие от Фихте чрез думичката “Аз” той говори не за абсолютното Аз, а за себе си като нещо единично и единствено. За Аза, респективно Единственият, няма нищо над него, т.е. нищо, на което той да е длъжен да се подчинява, нищо, което да е свещено за него – цялата му собственост (в горепосочения смисъл на думата “Eigentum”), всичко, което му принадлежи като предикат и го характеризира, е в самия него и той може да го осъзнае като гледа само в себе си. Впрочем, като частен случай, Щирнер претендира цялата си философия за Единственият да извлича от себе си, т.е. той да я изгражда, без да тръгва от каквито и да е предварително приети общи постулати от религиозен, нравствен, политически и какъвто и да е друг характер, с които да е длъжен да се съобразява. Именно това той изразява със знаменития израз в началото и края на книгата си: “Нищото – ето върху какво аз построих своето дело”.

Така, “социологическият” номинализъм на Щирнер го довежда до етически релативизъм: няма обща система от нравствени ценности задължителна за всички хора в обществото, всеки конкретен човек, всеки Единствен е източник на своя собствена система от правила на поведение и оценки за това кое е добро и кое е зло. В този смисъл всеки Единствен, всеки Аз, е Егоист. Самият Щирнер третира своето философско учение именно като философия на егоизма и по този начин рязко се противопоставя на всички философско-нравствени учения, включително съдържащи се в различни религии и политически доктрини.

Добре разбирайки, че по времето, когато пише книгата си – а това е в навечерието на революционната вълна из Европа през 1848-1849 г. – особено актуално значение придобива противопоставянето между класата на капиталистите и други експлоататорски елементи, които Щирнер нарича “богатите”, от една страна, и класата на пролетариите и други експлоатирани елементи, които той нарича “бедните”, от друга страна, авторът на “Единственият” прави стъпка към конкретизиране на своята философия в тази насока. Но това той прави не като идеолог на едната или другата класа, не като борец за социална справедливост (това понятие за него е “призрак”), а като Философ-Егоист, който стои извън класите, над класите и просто от своята философия на егоизма прави възможни логически изводи, за поведението както на богатите, така и на бедните.

Собствеността в политико-икономически смисъл за Щирнер е въпрос на право – именно правото да владея нещо, да се разпореждам с него съобразно моите желания, а правото е въпрос на сила: у когото е силата, у него е правото. В този смисъл той се противопоставя на знаменития израз на Прудон “Собствеността – това е кражба”. “Как може да се краде, ако не съществува собственост?” – пита Щирнер и по-нататък заявява: “който умее да завладее една вещ и да се утвърди в нейното владение, на него тя и принадлежи до тогава, докато не му я отнемат; така е и със свободата: свободата принадлежи на този, който умее да я вземе”. И веднага добавя: „Въпросът за собствеността решава само силата…”. В съответствие с това, богатите, съзнавайки се като егоисти, са в пълното си право да присвояват плодовете на труда на бедните и да увеличават богатствата си по всякакъв възможен начин, стига да имат сила за това. От друга страна, смешно глупаво е бедните да се оплакват и негодуват, че било несправедливо, гдето богатите присвоявали плодовете на труда им: богатите не са виновни за бедността на бедните, а бедните са тези, които създават тяхното богатство. Прилагайки философията си на егоизма към социалните проблеми на бедните, Щирнер прави извода, че те като егоисти трябва не да се оплакват и апелират за някаква социална справедливост (която е само един “призрак”, като всяко общо понятие), а да се научат в края на краищата да си вземат това, което им е нужно: “…въпросът за собствеността не може да бъде така мирно разрешен, както мечтаят социалистите и даже комунистите. Той ще се реши само във война на всички против всички. Бедните само тогава ще станат свободни и собственици, когато те въстанат, когато се надигнат.” •

(следва)
Ст.н.с. I ст. д.ф.н. Борис Чендов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *