Екологичният анархизъм

печат
Екоанархизмът не е някаква разновидност на анархизма, а мнението на анархическата идея за проблемите между човека и околната среда.

Ключов момент в анархическата практика е прякото действие: хората правят онова, което смятат за правилно, без да чакат някаква институция над тях „да вземе мерки“ или да им позволи да свършат нужното. Разбира се, прякото действие е съгласувано действие, сумирана воля на обществото. В противен случай прякото действие ще бъде конфликт на интереси между различни групи граждани.

Когато едните интереси са свързани с извличане на печалба, която не се разпределя било равномерно, било според потребностите на членовете на обществото, която е в ущърб на околната среда или даже със съмнения за такъв ущърб, говорим именно за интереси, не за ощетени възможности.

Ето, предприемачи и собственици на гори имат интерес от строеж на някакви съоръжения, туристически например. Това ще бъде сметка на природен резерват, който по определение принадлежи на всички. Принадлежи не в търговския смисъл – принадлежи като възможност за достъп и съвместна грижа в даден район природната среда да се развива според вътрешните си закономерности и потенциал.

Проектът на групата собственици ощетява останалите граждани – значи правото е на страната на протестиращите срещу проекта.

Доводите на собствениците обаче също не са лишени от основание, че „събира се шепа пишман еколози и налага своето мнение“. Аргументът е симптом, че активистите на природозащитната кауза не са си дали труда да убедят хората, живеещи в близост до мястото на „култивиране“, че туристическите обекти ще бъдат в тяхна вреда. Това наистина е сложно за обясняване, при положение, че местното население се надява на работни места в проектираните обекти на фона на нарастващата безработица.

От друга страна е редно да се запитаме: а що е „работно място“? Нещо за вършене винаги има. Липсват източници на заплащане за извършената работа. Чистосърдечните спонсори на чисто природозащитни проекти са малко. В системата на капитализма те са единствено благотворителни, но обикновено крият по-далечни намерения. Природозащитната кауза е обречена на загуба. В по-широк смисъл „работното място“ е място, където човек отива да го експлоатират. Колцина отиват на работа с желание и удоволствие? Отиват „да изкарат пари“, а ако успеят да ги „изкарат“, без да направят нищо, точно така ще постъпят. Да ви е сладко – това е капитализмът.

Ако повод за недоволство на еколозите е сеч на гора – при това даже от „органите“ обявена за „незаконна“, – какво правят недоволните? Днес е незаконна, но утре, с една подписана и подпечатана хартия, ще стане законна. Тоест не законът е критерий дали някакъв акт уврежда околната среда. Критерият може да бъде само научен пък и чисто волунтаристки – ако хората не желаят гората над селото им да изчезне – и тук няма нужда от голяма наука.

Какво обаче наистина правят природозащитниците срещу „незаконното“?

Реално – нищо. Вдигат шум по площади. Не отиват на място да спрат изсичането. Не повреждат бетоновози. Те само ПРОТЕСТИРАТ. Макар и в гневна опаковка, протестът, особено такъв, който се изпросва от бюрократите според приета от политиците процедура, е „прошение до височайшата особа“. Молба към държавата, поклон пред властта, па бил той и кресливо истеричен.

На анархист, бил той и „еко“, не му прилича да моли нещо властта – както от принципни, така и от практични съображения: именно властта е тази, която допуска сеч, застрояване, замърсяване. Властта не обича народът да ѝ посочва грешките, защото не са грешки в повечето случаи, а политика за изгода на определени лица. Глупаво е да се оплаквате на главатаря на разбойниците, задето неговите апапи са спретнали някаква лошотия.

Проблемите на взаимоотношенията на околната среда с човешката техносфера трябва да се изучават – от екипи специалисти и то независими както от държавата, така и от заинтересовани икономически групировки. Екипите да излизат с предложения за мерки и народът, населяващ изследвания район на особено остра проява на дадения екологичен проблем, да решава по механизма на пряката демокрация кой от предложените варианти да осъществи.

Следователно, за да започне човечеството – и цялото, и в локалните си частици – да се погажда с природата, да уважава дивото в нея, да не граби, а и да връща, да заличава вече нанесени рани, е нужно това човечество да промени начина си на действие.
Така задачите на „екоанархизма“ се свеждат до задачите на анархизма „изобщо“ – построяване на нов свят, в който хората не се експлоатират един друг. Само така няма да експлоатират и природата, сякаш утре ще е краят на света.

Добре, но докато не е победила революция на пряката демокрация, какво правим? Как да реагираме на посегателствата на печалбарите и на закъсалите, подмамени с обещание за „работни места“ (където ще им дерат кожите)?

Вече дадох отговор – пряко действие. Ако сте убедени в правотата си, защо не поемате отговорност да направите нужното, а настоявате някой друг, и то противникът ви в този конфликт, да прави нещата вместо вас?

Хасан Девринджи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *