Екоселищата – самозаблуда или демагогия?

печат
Основният закон на бизнеса е извличане на възможно най-висока печалба от каква да е дейност, което изисква възможно най-ниски разходи. Оттук и разходите за опазване на околната среда се оказват последна грижа. Единствено общественият натиск, от който често се възползва държавата, за да се сдобие с повече лостове за регулиране на икономиката, с което си осигурява приходи за нуждите на чиновничеството и политиците, е причината да се налагат мерки по защита на природата от лакомията на капитализма. Там, където бизнесът развива „зелени технологии“, ситуацията наглед е различна. Например ползването на слънчеви електрически панели е безспорно екологична дейност. Уловката е, че производството на тези панели е свързано със замърсяване, и то немалко. В крайна сметка конкуренцията винаги води до жертване на природата за сметка на производството на стоки. Сама по себе си околната среда не може да протестира, а недоволството на мнозинството хора се потушава с отваряне на нови работни места. Изправени пред избора дали да опазят околната среда, или да останат без препитание, по-голямата част от населението предпочита да замълчи, а често заема страната на бизнеса и държавата, които разглеждат природата като бездънен кладенец, от който може да се черпи до безкрай, та дори и да се плюе в него.

Оттук следва, че капитализмът, въпреки усилията на природозащитниците, органично не е в състояние да се държи екологично, без да пожертва социалните придобивки.

Значи ли това, че всякаква природозащитна дейност е безсмислена? До голяма степен – да. Запушвайки една дупка в дъното на съвременната цивилизация, не ще спрем възникващите други течове. Целият „кораб“ се нуждае от смяна с нов модел, капиталните ремонти само увеличават броя шевове по корпуса, откъдето всеки момент ще бликне. Затова първостепенната задача е социалната революция, която, освен маса други проблеми, е в състояние да предложи правилните и трайните решения в отношение на използването на природните ресурси, а значи и съхранението на средата на обитаване на множеството видове, сред които и човека.

Въпреки това, всевъзможните екологични инициативи следва да се приветстват, стига те да не се стремят да сътрудничат с най-върлите врагове на природата, каквито са бизнесът и политико-административната власт. Природозащитните инициативи, тръгвайки от съпротива срещу варварската система за безогледно изплюскване на природните ресурси, естествено би трябвало да преминават в самоорганизирани общности и самоуправление по отношение на екологията, като се съобразяват единствено със своите знания и интересите на сегашните и бъдещите поколения да живеят в здравословна и разнообразна природна среда. Подобна нагласа неизбежно става част от процесите, които анархистите наричат социална революция, защото, за да се съобразяваш със своите знания и интересите на човечеството, означава да отхвърлиш натрапваното от бизнеса и държавата – то е техен интерес и изгода на малцинства, чийто реален лозунг е „след нас и потоп“.

Затова едно екоселище преди всичко би трябвало да се основава върху принципите на солидарността, справедливостта и равенството, да осигурява най-голяма възможна за конкретните условия свобода за своите жители, да има механизъм за колективно вземане на решения въз основа на най-пълно и доброволно съгласие.

Следователно, отношенията вътре в селището не бива да копират под никаква форма парично-стоковите, конкурентните и собственическите отношения на „външния“ свят на печалбарство и екоразбойничество.

Екоселищата трябва да образуват мрежа за взаимопомощ и взаимодействие, по модела на отношенията между жителите на всяко едно селище. И отново – без собственост, без търговия, без йерархия.

Една такава инициатива би привлякла загрижените за бъдещето на околната среда хора, би ги поставила в условия на практикуване на свобода и самоуправление, което върви ръка за ръка със „свободата на духа“, защото колкото и да е свободен нечий дух, ако в реалността е принуден да постъпва под натиска на външната принуда, неговата „свобода“ не струва повече от залъгалка.

Тази инициатива са самоорганизиране обаче не бива да привързва човек към избраната за селището територия с оковите на собствеността. Мрежата екоселища, ако не се разглежда като инструмент за въздействие върху цялото общество, върху „кораба“ на съвременната цивилизация, ще последва печалната участ на израелските кибуци и други комуни, интегрирани в капиталистическата система, превърнати в нейни съучастници, но и места за доброволно затворничество на недоволните, които всред обществото биха създавали неудобства.

Така скицираните екоселища не могат да бъдат място за бягство от господстващите обществени отношения. Не може да бъдат средство за намиране на „зона на здрача“, останала поради редица причини извън вниманието на властите и бизнесмените. Тя няма да остане задълго такава. Ако не легалният бизнес, то престъпните групировки, пак бизнесмени, просто без достатъчно дебели връзки с политическата класа, рано или късно ще прояви интерес към ресурсите на екоселището, след което ще наложи свой контрол над него, за да спазва основния закон на капитализма – извличането на печалба. Екоселищата не могат да останат като трайни островчета на свобода и чиста природа след океана несвобода и промишлени бунища. В най-добрия случай бляновете за това, че човек може да се „скрие от системата“, представляват тежка форма на наивност. Една крачка до глупостта, от която не са застраховани дори интелигентните и образованите. В най-лошия – имаме работа с демагози, които експлоатират една добра идея, за да остане от нея само красивата обвивка. •

Шаркан

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *