Естественото за човека

печат

Конкуренцията е борба за използване на ресурси, когато те са в недостиг. Поне така постъпват животните. Повечето животни обаче не могат да влияят върху ресурсите така, както умеят – поне теоретично – хората. Освен това, само една наистина жестока оскъдица налага сблъсък вътре във вида, в популацията, в отделното стадо. Обратно – човешките общества са в състояние да управляват ресурсите, да ги използват рационално, да ги обновяват, да създават нови, като прилагат възможностите на основния си ресурс – своят разум. Разумът е могъщ инструмент, възникнал като продължение на тясното взаимодействие между членовете на първобитните стада, носи в себе си инстинктите за взаимопомощ и съгласуване на потребностите, оттам родом е и чувството за справедливост. Тези инстинкти, когато се съчетаят с въображението, водят до събиране на личното творчество и личната воля в общ разум и обща воля.
Да, човешките общества имат възможност да постъпват така. Но не би. Моментната оскъдица на даден ресурс подмамва към решения, уж по-лесни за разбиране и по-бързи за изпълнение, но със самоубийствени последици. Липсва съгласуване, вместо него царува натрапване на малцинство над мнозинство – в това се състои неравенството. Даже когато привидно мнозинството „простолюдие“ се налага над творческото революционно малцинство, което е част от простолюдието, това не е упражняване на колективната воля на мнозинството. Резултат е от умело дирижиране „отгоре“. Доминиращото малцинство, властническо и богато, при всякаква оскъдица разполага с достатъчно ресурси да притисне, да излъже, да корумпира простолюдното мнозинство. В крайна сметка подведените от властниците народи не печелят почти нищо за съучастието си в борбата на големците за власт, освен благосклонно подхвърлени огризки от трапезата на богатите, при това трапеза, осигурена от труда на мнозинството (безплатният обяд за властта). Познатата, но всеки път успешна схема „разделяй и владей“. Оскъдният ресурс пък нарочно остава оскъден – защото тъкмо оскъдността е полезният за властта ресурс, благодарение на него тя успява да контролира населението.
Затова причината за „трудния живот“ е в съществуването на власт, тя пречи на рационалното използване на ресурсите, тя експлоатира недоимъка, насъсква поданиците един срещу друг.
„Но винаги ще има хора, които ще искат да бъдат на власт или да се подчиняват на властта!“ – най-честото възражение, пробутвано за „истина“, едва ли не „природен закон“, или природен факт, както е предпочитал да казва Кропоткин.
В действителност е отражение на ЧАСТЕН СЛУЧАЙ на един наистина природен факт, че при отворена възможност за подобряване на комфорта (емоционалното усещане, материалното положение), човек най-вероятно ще се възползва, без оглед на лошите последици. Така например никой кариерист не е напълно готов да понесе честно спечелените омраза и презрение, задето се подмазва на началството и мачка нисшестоящите. Искрено засегнат, кариеристът смята, че му „завиждат“, без да проумява, че завистта е уродливото отроче на потъпканата справедливост.
Властта като явление създава възможности за бързо и сравнително лесно постигане на „по-добър живот“. Тя дава избор: приобщаване към нея или подчинение. При първото опашката е голяма, в нея работят остри лакти и всеки всекиму подлага крак, но е начин за гарантирано замогване; второто спестява повечето неприятности, макар да е сигурно – белята сполита и покорните. Тези възможности не изникват „естествено“, те са конструирани, изкуствени. Ако биха били „спонтанни“ този вид обществени отношения, решаваща дума в които имат тъкмо богатите и овластените, системата би съществувала без полиция и мутри.
Следователно, ако системата би била друга, тя ще предоставя друг тип възможности, ще поощрява друг тип поведение, ще възпитава друг начин на мислене, ще лишава от смисъл своите противоположности.
Ако другият тип система се образува по пътя на общото пряко участие във вземането на решения, съгласуване на интереси при стремеж към справедливост, в дух на солидарност, при липса на привилегии и дискриминации, тогава и възможностите за задоволяване на физически, битови, интелектуални и каквито още се сетите потребности НЕ МИНАВА като валяк през хората от общността.
Да, винаги ще има лакомници за признание, те са влюбени в идеите си и държат нещата да се случват според тях. Нищо не им пречи. Самоизявата не изисква непременно странични жертви, платена от другиго цена. Творците винаги намират публика, защото вкусовете ѝ са разнообразни – и то без печелене благоволението на меценати и чиновници, които да тиражират творбите им за сметка на други таланти, предизвиквайки раздразнение и сред пренебрегнатите, и сред публиката, на която грижливо управляваният бизнес „мода“ натрапва едно и също „духовно меню“ до повръщане. Оправните организатори ще имат последователи, при това мотивирани от привлекателността на идеята – и не е нужно търсене на средства за щатни последователи, излишна е жестоката конкуренция за „електорат“, ресурсите се разпределят според броя активни реализатори. Животът ще показва чия осъществена идея е донесла максимално добро на максимум широк кръг хора, без пряко ощетяване на останалите. Всяка „по-добра“ практика, технология и инициатива остават отворени за подобрения и промени. Образува се грамадно, мъчно за пренаселване поле за самоизява. Докато насила пренаселеното ражда недопустими компромиси, „победа на всяка цена“, разделение на враждуващи групи – пилеене на ресурси. Пред природните факти няма място за процедурни измами – пред фактите и боговете мълчат. Споровете за истината имат ясни критерии, а препирните кой е прав или крив зависят единствено от самомнението на спорещите.
Затова имаме основание да твърдим, че т. нар. човешка природа не страда от непреодолими пречки за живот в безвластен свят. Щом няма власт – няма ни „потребност“ да я упражняват, ни „потребност“ да ѝ слугуват, секва абсурдното прахосване на ресурси. На преден план излизат естествените потребности на разумното същество, както и възможности за задоволяване, далеч по-богати и необятни от жалките варианти за избор, предоставян от коя да е властническа система. •

Васил Арапов

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *