Фашизъм = болшевизъм?

печат

Този въпрос е поставян многократно, включително на най-високо ниво – например в Европейската комисия (ЕК) или в Европейския парламент (ЕП). Правилният отговор е ЗАВИСИ…

Например, ако сравним италианския фашизъм с българския болшевизъм, както сме го правили неведнъж, базирайки се на книгата на бившия генсек на ИКП Луиджи Лонго: „Един народ в нелегалност“, утвърдителният отговор би бил оскърбителен за… съпартийците на Бенито Мусолини. Защото Лонго казва, че за 22-годишното съществувание на фашизма, броят на италианските затворници – врагове на режима – е бил 4600 и нещо. От тях 6 (шест) са лежали над 10 години и след „освобождението“ на Италия и обесването на Мусолини край Милано с главата надолу, заедно с последната му любовница Клара Петачи, шестимата герои са получили като обезщетение правото да бъдат пожизнени сенатори на Италия. България, която по това време е с 6-7 пъти по-малобройно население, за двойно по-краткия 11-годишен период от 9.9.1944 г. до края на 1955 г. е имала около двадесет хиляди затворници и толкова концлагеристи или общо 40 000 така наречени „репресирани“, ако изключим затворените и разстреляните с и без съд сътрудници и привърженици на фашизоидния български режим отпреди горната дата. Тоест, без последните, съотношението на броя е 1:120 или на един фашистки репресиран са се „падали“ по 120 български – тоест ние, българските тюрмаджии, трябваше да снабдим със сенатори всички републики и монархии с двукамарна парламентарна демокрация на петте континента, а диктаторът от Правец с любовниците и обкръжението му трябваше да бъдат обесени по 120 пъти…

Това е положението при численото сравнение между жертвите или „обектите“ на „НРБ-пролетарската“ с „рициновата“ диктатура на Дуче. Затова, от тук надолу, ще се занимаем с по-“интересното“ съпоставяне на избиванията от хитлеристките и сталинските палачи в Третия Райх и в т. нар. СССР.

В своята книга „Фашизмът“, „първият демократично избран“ (с гласовете на болшевишките депутати) български президент на НРБ – д-р Желю Желев, „на едро“, без статистики и по андрешковски приравни структурата, партиите, институциите и функционирането на двете диктатури – нещо, което мнозина у нас и в чужбина са правили хиляди пъти преди него. Например, по време на съществувалата едва две години и кусур след началната дата 9.9.1944 г. ОФ-полудемокрация, земеделците на обесения Никола Петков и напъханите в затворите социалисти на Пастухов и Коста Лулчев наричаха по-простичко и без научни претенции „червени фашисти“ назначените на власт от Сталин членове на БКП.

Преди да потърсим обяснение за „мотивировката“ на отрицателния отговор на европейските и еврейски институции на поставения в заглавието въпрос, чрез цифрите и фактите, си струва да разгледаме по същество техните „аргументи“ и „възражения“, с които преди, в края на 2010 година и до днес, отхвърлят приемането на така наречения закон за ДВОЙНИЯ ГЕНОЦИД, съобразно който престъпленията на двата диктаторски режима – хитлеристкия и сталинисткия – трябва да бъдат приравнени и като следствие – да се премахне давността, за да се уеднаквят преследванията и наказанията на извършилите ги престъпници, независимо от партийната им оцветка.

adolf_hitler_and_mussolini_fmtЕто какво е казал по повод въпросния проектозакон Матю Нюман, говорител на еврокомисарката по правосъдието Вивиан Рединг:

   1. „Няма никакъв консенсус по този въпрос. Различните държави членки на ЕС имат много различни подходи“.

  2. „Комисията не вижда нито един юридически инструмент, в който да се споменава тоталитаризмът и на това правно основание отхвърля идеята за двойния геноцид“.

  3. „Комунистическите режими са вършили кошмарни неща, но те не са били насочени срещу етнически малцинства“. (Тоест, според европейските правни инструменти и ценности „своите“ могат да бъдат избивани като насекоми!)

  4. Но, „ЕК се отнася много сериозно по въпроса, обаче на този етап условията за внасяне на законодателно предложение не са изпълнени. Комисията ще продължи да разглежда този въпрос“. (Така че вярващите в „европейските ценности“ не трябва да губят напълно надеждите си – идва нов тираж!)

407429_original_fmtКъм матювите „тезиси“, директорът на „Центъра Симон Визентал“ – Ефраим Зурофф – след като е обещал на латвийците награда от 10 000 щатски долара за всяка информация, която ще помогне да се привлекат към отговорност виновниците за нацистките престъпления срещу евреите – е заявил, че „престъпленията на хитлеризма и сталинизма се различават като ябълките от портокалите и те не трябва да се изравняват. От сталинската диктатура са пострадали милиони хора, които са заслужили съчувствие и признание, но срещу тях не е осъществяван холокост… Освен това, защо соц.-страните нямат свои визенталовци и зуроффци, които да се опитат да намерят виновниците за престъпленията и да ги привлекат да отговарят?“ И накрая Зурофф заявява, че съветските палачи „са се борили против фашизма, разгромили са най-злия режим в историята на човечеството и затова им се полага признателност…“

Тази аргументация звучи цинично-шейлоковски и предизвиква циничен отговор на въпроса за изравняването и уеднаквяването. По-горе казах, че той „зависи“ – от това дали става дума за фашизма на Мусолини, или за нацизма на Хитлер. За да се елиминира „зависимостта“, ще трябва отново да се обърнем към цифрите, отнасящи се до „портокалите“ и „ябълките“.

Според британските официални източници, броят на избитите от хитлеристите чрез екзекуции и концлагери възлиза на 12 милиона души, от които половината, според визенталовци и зуроффци са „портокали“. От останалата половина „ябълки“, около половин милион са немци, сред които 300 хиляди войници на вермахта, разстреляни от есесовците като дезертьори, пораженци или врагове на нацизма.

Досега никаква официална институция – руска или международна – не се е заела да изчисли, макар и с приближение, умъртвените от сталинските палачи. Твърденията за броя на жертвите на болшевизма в Русия, според различните източници, варират от 20 до 100 милиона души. Последната цифра се базира на косвени изчисления, вземащи под внимание несъответствието между данните от преброяванията на „съветското“ население и теоретичния му брой при едно нормално протичане на демографските процеси. Средно аритметичното между долната и горна граница на броя на труповете е 60 000 000 души. Вярно е, че хитлеровите касапи са „работили“ само 12 години, но в замяна на това те са упражнявали занаята си върху населението на цялата окупирана Европа, което е надхвърляло поне два и половина пъти „съветското“. Така, че GROSSO MODO, ако не се „циганим на дребно“, вземайки под внимание горните „обстоятелства“, в най-благоприятното за „комунизма“ приближение, можем да твърдим, че престъпността на двата режима е била поне еднаква.

Макар че изтреблението на циганите се е извършвало на основа на същите „принципи“, до днес никой не говори за цигански холокост. Освен това, в процентно отношение избитите евреи представляват по-малко от 20% от броя на евреите по света. Доколкото ми е известно, досега никой юрист или „учен“ не се е заел да определи при какъв процент на унищожените от дадена човешка общност имаме „право“ да говорим за ГЕНОЦИД. Повече от сигурно обаче е, че процентът на избитите, депортирани и унищожени в сталинските концлагери латвийци, татари или чеченци, широко надхвърля горната еврейска „норма“ по проценти, без да говорим за избитите индианци в Северна Америка, от които след системното „етническо прочистване“, продължило повече от век, са останали най-много от 5 до 10%, при сегашната средна продължителност на живота им от 31,5 години…

Но да не се увличаме и да се върнем на темата си. Горепосочените факти и данни, доказват недвусмислено цялата несъстоятелност на европейските и еврейски тези, с които е бил отхвърлен „законът за Двойния геноцид“.

Що се отнася до упрека на Зурофф – защо нямало визенталовци, мога да му съобщя от личен опит: няма нищо по-безнадеждно от „привличането към отговорност“ пред българския или европейски съд на „отечествените“ болшевишки престъпници, независимо от това, че в пространни изложения до Военно-апелативната Прокуратура на БГ-република и Европейския съд „по правата на човека“ в Страсбург съм открил, изложил и документирал доста от извършените от тях убийства на следствени, на затворници, на концлагеристи или бегълци от Рая, за които престъпления дори по собствения им наказателен кодекс НЯМА ДАВНОСТ. (Справка: Глава 14, Престъпления против човечеството, мира и човечността). От изброените поименно 217 престъпници от ДС с искане за завеждане на досъдебно производство, получих отговор от „нашата“ военна прокуратура за проверката само на двама генерали и един полковник от резерва, които били… „неадекватни“ и поради това неподсъдни, а от страсбургския съд – отказ на правосъдие без мотивировка и обяснение, тъй като съобразно техните правила и ценности, те нямали такова задължение.

Това е така поради няколко причини, сред които:

  1) Втората световна война, независимо от прилагателните „антифашистка“ или „отечествена“, е империалистическа – тя завършва с анексии, контрибуции и подялбата на Европа между освободителите ѝ. В тази война САЩ използват атомната бомба срещу мирно население в Япония. От „обикновените“ бомбардировки в Германия са избити 6 000 000 цивилни. Като съюзници на т. нар. СССР, „великите демокрации“ са съучастници в престъпленията на Сталин и това важи не само за „тримата големи“, които са покойници, но и за наследниците им като укриватели.

  2) Съобразно договореностите за капитулацията на Москва в края на Студената война, „комунистите“ се превръщат в демократи, капиталисти и… агенти на западните шпионски служби, а войниците – в наемници и пушечно месо за интересите на победителите, вследствие на което с тяхна помощ, те съхраняват господството си във всички сфери, включително в съдебната, а за Нюрнбергски съд и дума не може да става.

  3) Ще напомним за незнаещите, че много съотечественици на евреите-жертви на Холокоста са палачи при болшевизма, още от времето на Ленин.

  4) В книгата си „Хитлер ми каза“, нацисткият водач в Данциг (днешния Гданск) Херман Раушнинг свидетелства, че фюрерът откровеничел в тесния кръг на хитлеристките величия: „от германските марксисти – социалдемократи или комунисти – стават най-добрите национал-социалисти“. Както знаем, вярно се оказа и обратното в ГДР и в ГФР, „когато палачинката се обърна“.

При тези и още ред други обстоятелства би трябвало да е станало понятно защо най-висшите институции на Европейския съюз са против равенството между нацистите и болшевиките. Вдигането на давността срещу престъпленията на последните би отворило, ако не Кутията на Пандора, поне вратите на съдилищата за собствените им престъпления и за съучастничеството им в сталинските. •

Георги Константинов

Остави коментар

  • статия, която трябва да се препрочита поне веднъж на 3 месеца, особено когато някой рипне и се обяви за „антифашист“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *