Философията на Макс Щирнер

печат
» » » продължение от миналия брой

4. Диалектическото изграждане на философската система на Щирнер
Социологическият номинализъм, етическият релативизъм и учението за класите и класовата борба, които разгледахме в предишната част от статията (вж. “Свободна мисъл”, май, 2006 г., бр. 5), са моменти от една философска система, която разкриваме в “Единственият и неговата собственост”. Тя е изградена като непосредствено противопоставяща се на идеалистичската философска система на Хегел, но с инструмента, изобретен от самия Хегел за нейното построяване – диалектическия метод, основаващ се на принципа на отрицание на отрицанието. Затова, както в “Енциклопедията” на Хегел, така и в “Единственият” на Щирнер, структурата на изложението на философската теория се характеризира с триадичност от типа “тезис-антитезис-синтез”, която е отражение на триадичния характер на принципа на отрицание на отрицанието, чрез който тя се изгражда.
Първата част на “Единственият”, озаглавена “Човек”, е посветена на процесуалното третиране на човешкия индивид, т.е. на разглеждането му като процес на развитие, в съответствие с едно от основните изискваня на диалектическия метод: всяко нещо да се разглежда в неговата динамика, в процеса на неговото развитие, като “ставане”. Вследствие разграничаването на две форми на процесуална трактовка на индивида – (1) като процес на психичеко развитие на човешкия индивид от люлката до формирането му като зряла личност и (2) като процес на неговото историческо развитие, т.е. на развитието на индивида в хода и на фона на човешката история – първата част от труда на Щирнер се разпада на два подраздела, озаглавени съответно “Човешки живот” и “Хора от древния и новия светове”.
В “Човешки живот” Щирнер разграничава три етапа в процеса на формирането на зряла личност:
1) Детство – детето не се самосъзнава като дух, т.е. като духовно, интелектуално същество, в поведението си то се проявява главно като телесно същество с първични емоции и вниманието му е насочено предимно към познание на материалния свят чрез опита, понякога придобиващ даже твърде груба форма: детето чупи играчките си в стремежа да разбере какво има вътре в тях, шари по затаени ъгли, оглежда всичко прикрито и забранено,… Разбира се, детето мисли, значи у него наред с емоциите, наред с подбудите на тялото му за различни действия има също мисли, но това са мисли за конкретни вещи, с които то се сблъсква, мисли, свързани с нещо предметно, а съвсем не отвлечени, безплътни, чисти, абсолютни мисли, това съвсем не са абсолютни идеи, каквито доминират в спекулативната идеалистическа философска система на Хегел. Този първи етап от процеса на формиране на личността се полага в “Единственият” като тезис.
2) Юношеска възраст – този втори етап от процеса на формиране на личността е диалектическо отрицание, антитезис на детството. Мислите, отличаващи се в детската възраст с конкретен, предметен характер, с растежа на детето не само във физическо, но и в психическо отношение, постепенно се усложняват и в резултат у юношата те придобиват нова качествена определеност – превръщат се в чисти мисли, в абстрактни идеи, в отвлечени идеали. Щирнер с възторг описва това духовно състояние на човешкия индивид през втория етап от развитието му: “Да се разкрие чистата мисъл или да се отдаде на нея – в това е радостта на юношеската възраст, и всички светли образи от света на мислите, като истина, свобода, човечност, човек и т.н. освещават и вдъхновяват младата душа.”
3) Зряла възраст или “възмъжалият човек” – този трети етап от процеса на формиране на личността е диалектическо отрицание на етапа на юношеската възраст, който, както видяхме, от своя страна е отрицание на детството и така, като е отрицание на отрицанието на детството в известна степен се възвръща към неговата определеност, но същевременно я обогатява с противоположни елементи от юношеската възраст. Така се получава диалектически синтез на противоположни моменти от определеността на детството и юношеската възраст: възмъжалият човек се самосъзнава не само като дух, като мислещо същество, което е характерно за юношеската възраст, но и, подобно на детето, също като плът, като същество с първични емоции, чиито корени са в неговото тяло, като единство на противоположностите дух и плът (материя) – дух в плът. В резултат на това, той е реалист, приема света такъв, какъвто е, а не се увлича в неговото осъждане и не си поставя илюзорната цел да го преустройва според своя идеал. Той осъзнава своя личен, или егоистичен интерес и в него “укрепва схващането, че той трябва да се ръководи от своите интереси, а не от своите идеали.”
Тази психологическа теория за процеса на формиране на личността се полага в архитектониката на “Единственият” като тезис. Негов антитезис е съдържанието на втория подраздел “Хора от древния и новия светове”, в който процесът на развитие на човешкия индивид се третира не в неговата обособеност, както бе в първия подраздел, а на фона на историята на човечеството, т.е. в рамките на динамиката на цялостта. Тук по същество се разкриват два етапа, в които исторически са се формирали съответно два типа индивиди, отговарящи на първите два етапа от психическото развитие на личността:
1) Първият етап – това е етапът на древните, т.е. на нашите дохристиянски прадеди – има се предвид главно епохата на древногръцката философия. Той съответства на детската възраст
от психическото развитие на индивида: вниманието на индивида е било насочено към познанието и въздействието на реалния свят. “Древните служили…на естествения световен ред…Всичките им действия са били само житейска мъдрост, стремеж да познаят света и да се издигнат над него.”
2) Вторият етап – това е етапът на доминиране на християнската религия. Той отговаря на етапа на юношеската възраст от процеса на психическото развитие на личността. Човешкият индивид е подчинен на Бога, т.е. на Духа – той живее не за себе си, а за да служи на Бога, на Духа. Опирайки се на цитата от Новия завет “И така, който живее в името на Христос, той е нова твар; древното е преминало, сега всичко е ново”, Щирнер нарича индивидите от тази епоха “новите”.
В допълнение към това, той говори и за “по-нови”, или, не без ирония, за “свободни”. Към тях той включва три идеологически направления от неговата съвременност, терминологично обединени чрез думата “либерализъм”, употребена в извънредно разширен смисъл: (1) “политически либерализъм” – има се предвид либерализмът в точния смисъл на думата, представляващ една от формите на буржоазна политическа платформа; (2) “социален либерализъм” – имат се предвид социализмът и комунизмът като идейно-политически течения, свързани главно с работническата класа; и (3) “хуманитарен либерализъм” – има се предвид социално-политическата платформа на младохегелианците, особено на Бруно Бауер. И трите направления са подложени на критика, главно от позициите на социономинализма.
От споменатата по-горе аналогия между двете форми на развитие на човешкия индивид, разгледани в първата част на “Единственият”, читателят се навежда на мисълта за трети исторически етап в неговото развитие, който да съответствува на третия етап от психическото му развитие и който следва да замени трите идеологически направления на “свободните”. Естествено, осъществяването на този етап може да се мисли само като въпрос на бъдеще.
От съдържанието на втората част, озаглавена “Аз”, могат да се обособят два тезиса за трактовката на човешкия индивид, които имат принципно значение за решаването на различните проблеми на етиката и социалната философия, засегнати в труда на Щирнер. Те могат да бъдат изразени в качеството на принципи по следния начин:
1) Номиналистически принцип за трактовка на индивида:
Индивидите имат самостоятелно битие. Те са първичните елементи на обществото – впрочем, обществото не е нищо друго освен множество, агрегат от различни индивиди, всеки от които действува съобразно своите разбирания и желания. Отделните индивиди влизат в определени взаимоотношения и взаимодействия помежду си – между двама души възниква симпатия или антипатия, интересите им могат да ги обединят за съвместни деиности или да ги поставят в състояние на остри стълкновения и даже на ожесточена борба между тях, завършваща с победа на единия над другия. Различните обществени явления, съставляващи историята на човечеството, са резултат от взаимодействието на различните индивиди.
Това е модел на обществото, еднотипен със създадения няколко десетилетия по-късно от гениалния физик Лудвиг Болцман статистически модел на идеалния газ. Съгласно последния, газът в един съд, например въздухът в една бутилка, разглеждан с точност до определени подходящи идеализации, е съвкупност от корпускули, респективно молекули, намиращи се в хаотично движение, при което в някои моменти от времето се срещат, сблъскват се, отново се разделят и така нататък. Тези хаотични движения на молекулите на дадения газ и техните взаимодействия, взети в тяхната съвкупност, определят количествените значения на онези негови величини, като налягането и температурата му, които представляват негови цялостни характеристики, т.е. които го характеризират като една цялост. По такъв начин можем нагледно да си представим обществото, в духа на философията на Щирнер, като мястото на корпускулите, респективно молекулите, се заема от човешки индивиди.
Този модел е в противоположност на модела на обществото, съдържащ се във философията на духа на Хегел, според който, в духа на един краен социологически реализъм (в смисъла на направление в средновековната логика) представя диалектическото саморазвитие на Абсолютния Дух като демиург на различните обществени явления, при което човешкият индивид се оказва в подчинено положение.
2) Психологически принцип за трактовка на индивида:
Между трите форми на човешката психика – познание, емоция и воля, основно значение за живота на индивида имат емоциите. При това се имат в предвид първични емоции, неосъзнати, подсъзнателни и неовладяни от разни идеи и идеологии, необуздани от какъвто и да е социален фактор. “Какво съм аз? … Бездна от безпорядъчни и незаконни влечения, похоти, желания, страсти, хаос без светлина и пътеводна звезда!” Този подсъзнателен елемент на човешката психика е основен за характеристиката на индивида в неговата самостоятелност, обособеност, в неговото своеобразие като единствено Аз. Той е първичен по отношение на интелекта, на познавателните процеси, които в конкретна форма се пораждат и мотивират тъкмо от него, както в плана на процеса на психическото развитие на личността и както в плана на процеса на историческото развитие на типовете индивид, които са разгледани в първата част на “Единственият”, така и в плана на структурата на индивида: главното в живота на човека е не неговото мислене, а емоциите; преди всичко човек живее не за да мисли, а за да изпитва приятни емоции, които го подбуждат към различни видове действия, в частност към мислене.
Тази психологическа трактовка на човешкия индивид от Щирнер е в рязък контраст с неговата трактовка в класическата немска философия преди всичко като интелект, като мислещо и познаващо същество и е ярък предшественик на психоанализата на Фройд, чието разработване ще започне около половин век по-късно.
Чужд на всякяква сантименталност, с безпристрастна, желязна логика, стъпка по стъпка, Щирнер прави изводи от тези два принципа при разглеждането на многообразие от проблеми на етиката и социалната философия, както и по редица актуални, злободневни теми на своето време. •

Ст.н.с. I ст. д.ф.н. Борис Чендов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *