[Френската революционна музика (1789 – 2009)]

печат

Историята на песните, музиката и революционната поетика на френския пролетариат от Революцията до Пънка

Френска резолюционна музика

Както други политически движения, анархистите виждат в музиката чудесно средство за агитация и образоване на обществото, тя става главно средство за пропагандна дейност в много страни.

Във Франция, политическата песен се развива поне от времето на Революцията през 1789, когато има експлозия в музикалното изразяване. Конкретната музикална форма на шансона служи като основен инструмент за разпространяване на политически идеи. Поддръжниците на революционера Гракх Бабьоф стигат толкова далеч в разпространението на думите на шансона, че ги пеят по улиците и кафенетата.

1815-1848

В периода 1815-1830, Пиер-Жан дьо Беранже е пионер на политическия, републикански шансон, със своя силен атеизъм, своя призив за обединение между хората, живот в мир и изправяне срещу тиранията. Въпреки това, той е основно либерал и не е нито революционер, нито социалист. Неговите песни са били популярни в гогетите – мрежа от музикални клубове, които се появяват в Париж през 20-те години на XIX век. Там се е пеело за любов, вино, както и политически и „патриотични“ песни.

Тези гогети скоро попадат под ударите на закона, защото полицията започва кампания на репресии срещу тях и затваря някои. Възстановената монархия обявява подмолна война срещу свободата на печата и шансоните. Във всеки един момент полицията може да забрани да се пее някоя песен в гогет. Гогетът на певеца Шарл Жил трябва да се мести няколко пъти на различни места, за да избегне подобно внимание, за което най-накрая получава присъда от 6 месеца затвор през 1847. Обикновено съдилищата избягват това, защото съдебните заседатели често оправдават обвиняемите в подобни процеси.

Гогетите са били места за работници и артисти, в които те ходели след работа, което обяснява преобладаващите там песни за пиене и любов. Но те играят важна роля в създаването на „социалния“ шансон – работническата класа и социалистките шансонери от XIX век имат своите изяви в гогетите.

Утопичният социалист Сен Симон призовава артистите да изпълнят своята социална роля като интерпретатори на идеи. Затова музиката и песента заемат главно място в идеите на Сен Симон. Всички срещи на сенсимонианците са акомпанирани от музика и песни, както и тези на утопичния социалист Шарл Фурие. Фурие обаче не налага строги норми на творците и заявява, че те трябва да създават това, което си пожелаят сами. Някои бивши сенсимонианци, както и последователите на Фурие организират уроци по пеене сред работниците, това става през 1839. Песента и поезията на тези работници са първите признаци за онова, което през 1930 г. Анри Полай нарича пролетарски писатели – писатели от народа, които продължават да живеят сред народа и които намират форма за пряко изразяване на емоциите на пролетариата.

1848

Революцията от 1848 носи нов разцвет на политическите песни. Появява се „Le Républicain“, месечно списание, което е подкрепяно от гогетниците, симпатизиращи на Републиката. Реакцията на Юнските дни и последвалата репресия води много хора до социално примирение. Само шансонери като Жил виждат новия и революционен характер на тези събития, което е прелюдия към бъдещ социален конфликт.

Йожен Потие е единственият гогетист от своето поколение, който еволюира от своята концепция за социализъм и в края на живота си се обявява за анархист-комунист. Роден в Париж през 1816, Потие произхожда от артистично семейство. Той е напредничав мислител, успял да направи прехода от авторитарните комунистически идеи на Бабьоф до безвластническия комунизъм на Прудон в края на своя живот. Повечето шансонери, с изключение на Жил и Потие, не успяват да скъсат с републиканските и националистични идеи за свободата. Пиер Прудон, мислителят, който успява да развие анархистките идеи, ни разказва по време на заточението си в затвора Сен Пелаж през 1849, че е виждал как политическите затворници се събират всяка вечер на голяма тълпа, за да пеят. “Всяка вечер, спомням си с вълнение, половин час преди да се затворят килиите, затворниците се събираха в двора и пееха „молитвата“; това беше химн за свобода, приписван на Арман Мараст. Един глас пееше главния куплет, а 80 затворника изпяваха рефрена в хор, който след това беше повтарян от 500 злощастни затворници от другия край на затвора. По-късно тези песни бяха забранени, което беше мъчително за затворниците. Това беше истинска музика, действена, практична форма на изкуство в ситуацията, като песен в църква, фанфари на парад, никоя друга музика не ме е радвала толкова много“.

Жозеф Дежак е човек, изпреварил своето време. Той пише поезия и песни, развива анархистките идеи още преди реалното раждане на анархисткото движение. Дружески критикува Прудон за неговия неуспех да доразвие своите мисли до техния краен резултат. Идеите на Дежак са изключително анархистки, революционни и в същото време се съсредоточават върху индивида. В много отношения той е предшественик както на анархокомунизма, така и на анархоиндивидуализма. Умира в Париж през 1864 в крайна бедност.

Културната съпротива чрез песни продължава и по времето на Наполеон III. Един от най-красивите френски политически шансони, а защо не и френски песни изобщо, все още популярен и сред обикновените хора във Франция и днес е „Le temps des cerises“ (Черешово време). Авторът Жан-Батист Клеман го пише през 1867, както пише и много други песни, които развиват идеите на социализма и привличат вниманието на полицията. Този период на репресия води до забраняването на гогетите. Друг важен фактор за края на гогетите е възникването на кафе-концертите (концерти в кафенетата), които стават много популярни. С развитието на кафе-концертите, а по-късно на водевила, певецът вече не работи на ръба на пазарната икономика, отваря се пътят му към бизнеса и шанса да се прехранва от своя певчески талант, дори да забогатее. В този процес шансонът губи своя пряк и спонтанен характер. Все още е средство за комуникация за масите, но по-скоро се насочва към тях, отколкото да се произвежда от тях, става все повече и повече работа за професионалисти.

Парижката комуна

Кървавият разгром на Парижката комуна през 1871, с десетките хиляди застреляни, затворени и депортирани, извежда политическата песен на нови нива. Потие, принуден да се укрива в Париж, създава най-известните си песни, „La terreur blanche“ (Белият терор) и разбира се – „Интернационала“. Наистина, в Интернационала се забелязват доста сериозни нотки на анархизъм – особено куплетът за войниците, които разстрелват своите генерали. Създаването на Първия Интернационал само по себе си води до развитие на политическата песен. Всъщност първите чисто анархистки песни във Франция датират от 70-те години на ХIХ век, създадени са от бежанците в Швейцарската област Юра. Първата такава песен, „Правото на работника“, е написана от елзасеца Шарл Келер, член както на Комуната, така и на Интернационала. Песента става доста популярна сред юрските работници.

Развитието на отделно анархистко движение означава, че анархистите се нуждаят от нови песни. На тях им е писнало да пеят старите песни, идентифициращи ги с революцията от 1789 и буржоазното републиканство. Сред анархистите, които започват да пишат песни за движението, е Констан Мари, ветеран от Комуната – колоритен, сърцат човек. Полицията го държи под наблюдение до смъртта му през 1910. Друг е сервитьорът Франсоа Брунел, който пише 32 песни между 1889 и 1893. Анархистките вестници публикуват песни и поезия, особено „Le Père Peinard“, редактиран от Емил Пуже, който е принципен подръжник на „пропагандата чрез шансон“. Най-много в историята на френското анархистко движение песни (и поеми) са написани в тези 10 години – между 1884 и 1894. Тези песни са използвани във всички анархистки събрания, благотворителни кампании, вечеринки за веселие на групите. Един полицейски шпионин донася за анархистка вечеринка: „Към 10 вечерта всички разговори свършват и е време за песните, които продължават до полунощ. Всяка песен е неизменно съпътствана с викове „Vive l’Anarchie!“ (Да живее Анархията). Всички тези песни имат ултра-революционен характер“. Поради скитническия живот на много анархисти, техните песни лесно добиват популярност извън техните кръгове и се пеят из цялата страна.

Сред главните теми в анархистките песни са антипатриотизмът, антимилитаризмът, антипарламентаризмът, възхвалата на съпротивата и живота. Шарл Фавие е арестуван, когато пее „Les antipatriots“ (Антипатриотите) на публично събрание през 1897 за „провокация към убийство“, но обвиненията са снети.

Пол Пейет е един от видните анархисти автори на песни по това време. Работник гравьор, той създава повече от 10 000 стиха, сред които „Heureux temps“ (Щастливи времена) – за бъдещото анархокомунистическо общество – песен, популярна и до днес сред анархистките кръгове. Пейет е поет на хармонията, на любовта и природата, често засягащ темите за анархията като общество на изобилието, в което нуждата е победена. По-късно става професионален, „щатен“ певец в кабаретата на Монтмартър в Париж, но остава верен на анархисткото движение. •

(следва)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *