Френската традиция на саботажа
През 2009 шофьор на брониран банков автомобил на име Тони Мусулин се превърна в легенда, когато избяга с колата, превозваща инкасо в размер на 17 милиона долара. Групи от фенове изникнаха в интернет и цялата страна сякаш беше разочарована, когато в крайна сметка бе открит и заловен.
Всъщност саботажът и антиобществените акции във Франция процъфтяват. През 2007 разследване на в. Le Figaro разкри, че същата година френските железници са били атакувани 27 000 пъти от злонамерени вандали и саботьори. Ако някога сте се качвали на самолет или влак във Франция, сигурно сте разбрали, че всички основни клонове на икономиката периодично излизат в стачка. Някои агресивни синдикални представители често предприемат стачни операции без официалното съгласие на профсъюза, извършвайки вандалски действия в офисите на фирмените директори. И в такава именно социална и обществена действителност деветимата от Тарнак биват обвинени на базата на недостатъчни доказателства в тероризъм.
В едно интервю за вестник Le Monde Жулиен Купа (често определян като лидер на деветорката) отговаря на въпроса „Защо избрахте Тарнак?“ така: „Отидете там и ще разберете. Ако не разберете, никой не може да ви го обясни“. Затънтената гориста местност около Тарнак е френският еквивалент на мистериозната джунгла Лакандон за сапатистите. В тактическо отношение това място е идеално човек да се покрие и да забрави за капитализма. Не се стига лесно до Тарнак.
От ЖП гарата в Лимож се качих на влака с форма на куршум за Емутие, малко село на 48 км от Тарнак. Композицията от два вагона, облицовани от тавана до пода с бежова тапицерия и осветени от меки лампи, изглеждаше като частен вагон на железопътен магнат. Единствените други пътници във влака бяха две дами на библейска възраст, които слязоха в едно пусто планинско селце. Влакът препускаше през сняг и мраз, в гаснещата светлина навън се виждаше пуст пейзаж от реки, сковани в лед, планини, забулени в мъгла, вековни каменни постройки. Когато спря, бях единственият останал вътре освен кондуктора. Излязох навън в студа. Бледите коледни светлини на Емутие премигваха в полумрака. Стръмна каменна стълба ме изведе на пуст площад. Една старица на главната улица ми показа посоката за Тарнак и аз се пробвах на автостоп, но вече беше тъмно и колите ме отминаваха, хвърляйки сива киша изпод гумите. Докато стоях пред двата единствени бара в Емутие и се чудех какво да правя, срещнах един французин на име Матийо. Като милиони други студенти по целия свят Матийо се беше прибрал за коледните празници. Той каза, че е свободен и, разбрал затруднението ми, предложи да ме закара до Тарнак с автомобила си. Пътуването, което последва, с лекота се нарежда сред най-ужасните автомобилни преживявания в живота ми. Матийо препускаше по еднолентовия път, покрит със сняг, който се виеше покрай пропасти, където едно погрешно движение можеше да ни запрати в бездната. Наоколо беше пълна тъмнина, с изключение на тънката ивица на залеза, чезнеща на хоризонта.
Матийо беше наясно с тарнакската афера.
„Повечето хора тук знаят, че тези младежи бяха нарочени“, каза ми той. Когато го попитах дали жителите на околните селища се чувстват застрашени от присъствието на революционери, Матийо поклати глава. „Никой няма особено отношение към тях, освен шепа крайно десни студенти.“ След една последна стръмна отсечка нагоре по планината пътят стана равен и навлезе в Тарнак покрай тъмни, запуснати каменни къщи по главната улица на селцето. Матийо ме остави пред слабо осветена кръчма с две стари бензинови колонки, които ръждясваха отпред. Вътре се виждаше идилична сцена – старци, пиещи вино, и млади родители, играещи с невръстните си деца в задименото помещение. Кръчмата беше гола, почти без никаква украса, освен спаружена коледна елха в ъгъла и препарирана глиганска глава на стената. Единствената културна особеност, която отличаваше мястото от обикновена френска кръчма, бяха два големи лъскави плаката, на които пишеше „Подкрепете деветимата от Тарнак!“ и които съобщаваха за протести в Париж и Лимож, както и една стена, на която бяха налепени фотокопия от черно-бели флайъри за вечери на радикалното кино и колективни хапвания на спагети. Повечето посетители в бара бяха хетеро двойки. Като в някаква карикатура на движението назад към природата, мъжете притежаваха груба красота от класически френски тип, със своите вълнени пуловери и цигари. Жените изглеждаха сурови и състарени, сякаш от биене на масло и отглеждане на деца, съобразно повелите на революционната дисциплина. Към мен се приближи строга жена на трийсет и няколко години с къдрава коса и стоманен поглед, която се представи като Габриел.
„По никое време идвате –заяви тя студено. – Едва вчера се завърнах.“
Габриел обясни, че е една от деветимата от Тарнак и последната година прекарала или в затвора, или под мярка за неотклонение.
След отмяната на съдебната мярка за неотклонение Габриел и останалите от деветимата инстинктивно се върнали в Тарнак, където били изградили скелета на местното комунистическо общество, преди да бъдат откъснати оттам. Когато я попитах какво е чувството да се прибере след отмяна на мярката за неотклонение, тя се намръщи и каза: „Доста е странно.“
Габриел се движеше между хората и си шепнеше с тях тайно, отнасяйки се с подозрение към моята визита.
„Полицията постоянно ни наблюдава – обясни тя. – И това поражда параноя.“
Някакъв мъж се намеси в разговора: „Ако полицията затвори десет твои приятели, наричайки ги терористи, естествено е да изпиташ параноя.“
През цялата вечер Габриел се люшкаше между любезност и революционна предизвикателност.
„Какво очаквате да намерите тук? – попита ме тя. – Ние не сме ви някакъв обект за етноложко изследване. Не става просто да дойдеш и да разбереш нещата, трябва да ги преживееш.“
Групата от Тарнак ясно изразява отношението си към журналистиката на страница втора от своята книга с анонимни автори, озаглавена Призив: „Журналистите са обречени на позор, всички онези, които се преструват, че откриват наново мизерията и корупцията, която са забелязвали и преди това.“
За разлика от революционните групи на 20. век, които използват медиите, за да утвърждават своята митология и да разпространяват посланията си, комунистите от Тарнак искат единствено да бъдат оставени на мира. Те съзнателно избягват представителите на медиите, освен когато ги използват с определена цел, като например да помогнат за освобождаването на техни другари от затвора. След арестуването на деветимата комитети в тяхна подкрепа възникват в страни като Гърция и Германия.
В нюйоркската книжарница Barnes &Noble на Юнион Скуеър се провежда неофициално публично четене на Идващият бунт, което прераства в безредна манифестация в луксозния козметичен магазин отсреща, където пазаруването е прекъснато с викове: „Да живеят комуните!“ Една от демонстрациите в подкрепа на деветимата в Лимож завършва пред централата на железопътната компания, където демонстрантите атакуват сградата и чупят прозорци. Макар деветимата от Тарнак да се радват на поддръжници по целия свят, част от тях предпочитат да живеят тихо и мирно. Една жена от селото ми каза: „Нямам търпение светът да забрави за съществуването на това място!“
За разлика от редица западни радикални активисти, които развяват политическите си възгледи, тарнакските комунисти се сливат напълно с живота в малкото селище и практически не се отличават по нищо от „нормалните“ селяни. В голяма част от случаите на запад радикалните течения притежават своя уникална и разпознаваема естетика – графити, фланелки, емблеми и знамена предлагат цял спектър от обществени послания: Освободете Мумиа! Не на генното инженерство! Карай велосипеда си! Долу патриархатът! В пълен контраст на гореизброените, човек може спокойно да заведе баба си в кръчмата в Тарнак. Заведението е тотално обикновено, напълно лишено от чара на нелегалната дейност или от предизвикателни знаци, но пък има общо с по-прости и по-революционни времена. Помещението е изпълнено с цигарен дим и предлага само два вида бира, без следа от реклама или телевизор с плосък екран. Прилича на място, на което през 19. век хората са се събирали да обсъждат държавен преврат. Съвременния европейски скуотър, този мутант на последния четвърт век, обсипан с пиърсинги и нашивки, го няма тук. Тарнакските комунисти решително са се откъснали от скуотърството, осъзнавайки, че радикалите, които сами се изолират в социални гета, организирайки се в клики и общности, не са на прав път към изграждането на сериозни, дългосрочни алтернативи.
Най-удачното историческо сравнение е с руските народници. През 70-те години на 19. век хиляди млади радикали от аристократични семейства в Москва се отказали от обществената класа, към която принадлежали, за да се заселят в селските райони, където да практикуват народничество, обличайки се в дрехи от овча кожа, за да се впишат в обстановката и да възбудят антицаристки настроения сред селячеството. Кулминацията на тази кратка тенденция е кампанията за „слизане в недрата на народа“ от 1874, когато хиляди народници вкупом напускат града, за да се преселят в селата. Младите антицаристи често са посрещани с подозрение, тъй като прекалено ясно личи, че те не са селяни. В крайна сметка движението е жестоко потушено от царя, чиято тайна полиция претърсва селата, като бие и затваря нихилистичните революционери и техните селски симпатизанти.
Народниците не успяват да се слеят със селячеството, понеже каквито и селски дрехи да облекат и каквито и селски танци да научат, не могат да скрият своя привилегирован, елитен произход. Пролетариатът отдалеч надушва богаташчетата. Дори някое богаташче да е облечено в дрипи и да зове за смърт на богатите, цялото му същество е пропито с непогрешимите признаци на доброто възпитание и богатството. Струваше ми се трудно, ако не и невъзможно местните оръфляци в Тарнак да приемат псевдоселските комунисти от Париж без известна неприязън.
(следва)
