Френската традиция на саботажа

печат

В кръчмата се запознах със слабичка блондинка на име Мариел, която изглеждаше като героиня от Невероятната съдба на Амели Пулен. Тя ми разказа, че преди живеела като скуотър в Париж и се преселила в Тарнак през 2004, когато била на 26.

„В големия град е невъзможно човек да върши нещата, които може да върши тук – каза ми тя. – Тук всички ни подкрепят. Всички ни се радват, че сме се махнали от Париж.“ Постепенно тя потъна в размишления. „Дори докато живеех на пълна скорост в града, с непрекъснато ходене по купони и барове, не бях щастлива.“ Тя ми разказа, че осемдесетгодишният кмет комунист в селото помогнал на групата още с пристигането им, като им предоставил строителни материали и морална подкрепа. Било истинско нещастие, когато този кмет отстъпил длъжността си на по-млад и консервативен управник, първият некомунист от поколения насам. Мариел мрачно поклати глава.

„Новият кмет не ни обича. Изобщо не ни помага. Когато се срещнем, не го поглеждам.“

Мариел убедено разказа, че между комунистите кооператори и местните селяни не съществува празнота и двете общности се разбират идеално. Тя ме запозна с нейна приятелка, тъмнокоса, приятна жена около трийсетте.

„Тя е селянка. Аз съм парижанка. Виждаш ли? Няма разлика!“ Приятелката ѝ закима в знак на съгласие. „Ние си пасваме. Но хората понякога говорят… – каза тя и погледна към Мариел. – Но това са само слухове.“ Габриел дойде при мен и ме попита дали съм вегетарианец и, изглежда, остана доволна, когато отговорих, че не съм. „Добре – изсмя се тя. – Вегетарианството вирее само в града.“

Брадатият барман наряза една пушена наденица и раздаде едри парчета на хората на бара. Усещах периодични лъчи на враждебност от някакъв червенокос тип, който гледаше лошо изпод кожената си шапка с неиронично поставен на нея символ – съветски сърп и чук. Остатъкът от първата ми вечер в Тарнак премина в пресушаване на чаша след чаша водниста бира на бара. Смуглият синеок барман каза, че и той бил живял в Париж по-рано, но големият град му омръзнал. Той, изглежда, също вярваше в селския живот и повтаряше познатия рефрен: „Ние тук правим нещо сериозно.“

На стената зад мен висеше стар черно-бял портрет в рамка – единственият артефакт в иначе напълно безличното помещение. Попитах бармана кой е това и той важно отвърна: „Това е Жорж Гингуен. Местен герой.“ От портрета, правен през 30-те или 40-те години на 20-ти век, гледаше предизвикателно свадлив на вид младеж в работни дрехи, заел бунтарска поза. На главата си имаше шлем и очила с дебели черни рамки. Знаех името му от един пасаж в Идващият бунт: „През 1940 Жорж Гингуен, първият борец на френската съпротива, започва делото си с единствената мисъл, че не може да приеме нацистката окупация. По това време за Френската комунистическа партия той не е нищо повече от „луд, живеещ в гората“, преди в гората да се появят още 20 000 луди и Лимож да бъде освободен.“ Името на Гингуен се споменава и в писмото, с което деветимата от Тарнак отхвърлят мярката за неотклонение. Пишат: „Жорж Гингуен е казал: „Вместо като жертва, човек трябва да се чувства като боец.“ Гингуен е идеалният народен герой за група дезертирали френски революционери, които искат да възродят думата „комунизъм“ и да я освободят от асоциацията с Карл Маркс и Съветския съюз.

В началото на 1940 Гингуен бил секретар на Комунистическата партия в Емутие. Той списвал нелегален вестник на име Лимузенски труд. По време на немското нашествие във Франция Френската комунистическа партия решила да се поддаде и да последва примера на Сталин, който бил подписал пакта Молотов-Рибентроп за ненападение с Хитлер, и зовяла френските комунисти да приемат нацисткото нашествие. Гингуен отхвърлил партийната линия и решил да действа според съвестта си. Той се скрил в гората и неговите множащи се партизански отряди водели война срещу нацистките окупатори. Те използвали тактиката на унищожаване на всички потенциални ресурси на противника, като бомбардирали акведукти, разстрелвали немски войници от далечно разстояние, разрушавали железопътни линии и мостове, за да осуетят пристигането на доставки и подкрепления. През 1944 Гингуен и неговите отряди се сражавали с немската танкова дивизия Das Reich и убили нейния командир, генерал Хайнц Ламердинг. Това поражение забавило придвижването на Das Reich до Нормандия и било от голямо значение за победата на съюзниците над Германия през юни 1944. Въпреки това Гингуеновата война по съвест му спечелва място в черната книга на Комунистическата партия. През 1945 той става кмет на Лимож, но е подложен на толкова злостна компроматна кампания, че се превръща в парий. Напуска Лимож опозорен и прекарва остатъка от живота си в изгнание, работейки като учител. Всички, с които се запознах в Тарнак, говореха за него с почит. Саботажът през 2008, който предизвиква повдигането на обвинения в тероризъм срещу деветимата от Тарнак, е в известен смисъл символично повторение на действията, които Гингуен предприема в Лимож 60 години преди това. В смесения магазин открих пощенска картичка със снимка на следните графити: „Не Жулиен [Купа] спря влаковете. Това беше духът на Гингуен!“ Хората в Тарнак се стремят да възстановят славата на Гингуен. Една комунистка от Тарнак ми каза: „Гингуен беше добър човек, честен човек и защитаваше родината си. Благодарение на него Лимузен никога не е бил напълно завладян от нацистите. Сега е тъжна работа. Има само една улица на негово име в Лимож. И тя е малка, отдалечена, почти никой не минава по нея.“

Уредих се да пренощувам в къщата на приятен човек на около 35 години на име Антоан, който имаше свободна стая, тъй като квартирантите му се бяха върнали обратно в Париж. На пръв поглед Антоан приличаше на човек, когото можеш да срещнеш надрусан с гъби на някой концерт на Phish на открито, и леко се притесних. Страховете ми бързо се разсеяха, когато се оказа, че Антоан е абсолютен революционер. Беше израснал в Лимузен и след дълги години в Париж се бе прибрал в родното си място в търсене на по-надежден дом.

„В Париж обикновено завземахме сгради и настанявахме бездомници в тях – отдаде се на спомени той. – След това ние самите започнахме да живеем в окупирани жилища. По някое време ни изхвърляха, а ние намирахме друга сграда и така ден след ден. Търсехме предизвикателство.“

Средата на първото десетилетие от 21-ви век се оказва експлозивно време във Франция – напрежението, свързано с емигрантите и проявите на расизъм, прераства в широка вълна на недоволство след като двама тийнейджъри от марокански произход от покрайнините на Париж намират смъртта си по време на полицейско преследване. Президентът Жак Ширак връща закона от 1955 и обявява извънредно положение. Из цялата страна горят автомобили и опустошават магазини. Вътрешният министър Саркози нарича бунтовниците racailles (сган, паплач) и обявява политика на нулева толерантност към бунтарите. Вълненията не са само в Париж. Във Френските Алпи един фестивал на виното завършва с хвърляне на камъни и бутилки и подпалването на местното училище.

„Навсякъде се пишеха брошури – разказа ми Антоан. – Във всеки университет се работеше в колектив. Имаше толкова много брошури, че ние трябваше да преценяваме с кои си струва да се обвързваме. Някои бяха добри, други не струваха. Спомням си, че прочетох една много добра, която започваше с цитат от Тайлър Дърдън от Боен клуб: „Ти не си само работата си.“ Струва си да се отбележи, че европейците искрено се кефят на неща, които американците отдавна са изхвърлили на културното бунище с етикет „скапани“. Докато си говорехме, парчето на Rage Against the Machine „Killing in the Name“ прозвуча в кръчмата и Антоан въодушевено заклати глава, пеейки с подправена ярост: „Fuck you, I won’t do what you tell me!“

Антоан купи няколко питиета (на кредит) от местна напитка, горчив, подобен на кампари ликьор, наречен сальор, смесен с малинов сироп. Барманът вписа поръчките ни в оръфан тефтер. Антоан пожела лека нощ на всички и си тръгнахме от кръчмата. Навън, на павираната главна улица на Тарнак, въздухът беше студен и чист. Къщата на Антоан беше ветровита и гола като студентско общежитие. Съвсем неочаквано за радетели на радикалната свобода. Говорехме си, седнали в опърпан диван на долния етаж, като почти шепнехме, въпреки че в къщата нямаше никого. Попитах Антоан защо се е преместил в Тарнак.

„Комунизмът трябва да се живее. Когато живееш нещо, което не е правено преди, няма кой да ти покаже как се прави… Не искам да живея изолирано, но сега се опитвам да правя това.“

Той ме заведе в стая на втория етаж. „Отоплението не е включено, а одеяла нямам. Лека нощ.“ Изглежда човек трябва да се откаже от доста неща, ако реши да се захване с живота на селски комунист – трябва да съществуваш без работа и без пътеводна цел, освен мъглявата кауза да „подклаждаш революцията“. В началото, докато четеш литературата, това изглежда романтично, но в крайна сметка се свежда основно до доене на кози, спорове с другарите и организиране на кампании за освобождаване на приятели от затвора. И както винаги меланхолията и инерцията притискат малката ви група отвън и отвътре. Не си носех спален чувал във Франция и закрачих из своята стая без прозорци, напълно гола, ако изключим матрака в ъгъла. В дрешника открих разни пешкири и тънък чаршаф. Навлякох всичките си пуловери и якета, легнах на матрака, завих се с разните парцали, за да се топля, и бавно се унесох в неспокоен сън.

(следва)

Аарън Лейк Смит

публикувано в сп. Vice

Остави коментар

  • Трети брой вече продължава прекрасния пътепис на Американеца Аарън Лейк Смит за деветимата от Тарнак изправили на ноктички президента Саркози.През май я видях в другото списание и си казах ,че е точно за нашия вестник.Радвам се ,че е тук,и е взета под предвид като материал със интересно значение.Надявам се да съм аз тази ,по чието желание тоя готин пътепис е на страниците а вестника.
    Винаги когато съм тъжна и се чуствам обезкуражена от борбата си с институциите си припомням какво е казал Жорж Гингуен-„Вместо като жертва ,човек трябва да се чувства като боец!“.Сещам се и за тези 9-тима души ,които се опитват да изчистят думичката комунизъм от зловредното влияние на Маркс.Той със опорочаването на идеите на комунизма доведе до възникването на ужасните и мракобесни тоталитарни режими ,които са извращение на идеята.Човекът е предмет и нищо повече.Направи ли стъпка в страни го очакват затвор ,разстрел,и други ужасии…..
    Ето навремето Жорж Гингуен е напуснал партията и е действал по съвест и е спасил града от нашествието на нацистите.И както се постъпва със истински заслужилите герои,днес той е почти забравен.Властта навсякъде е еднаква.Популяризира герои ,които са удобни за нейните нужди.Тези ,които са се борили против нея ,гледа да стоят по далече от очите и сърцата на хората……
    Но вдъхновени от духа на Жорж Гингуен ,тези млади хора се противопоставят на системата по различен начин.И успяват…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *