Френската традиция на саботажа

Когато се събудих на следващата сутрин и слязох на долния етаж, Антоан седеше до масата и довършваше скромна закуска от еспресо и багета с мед и масло местно производство. Поговорихме си малко на кафе. Когато попитах Антоан как определя себе си в политически план, той заговори с привична мъглявост:

„Един мой приятел все се представя за анархист, когато е сред комунисти, а когато е сред анархисти, казва, че е комунист.“ Показа ми фотокопие на флайър, който приятелката му беше изпратила от Лондон. На него имаше снимка от различни полезни уреди: мобилен телефон, кола, цифров фотоапарат, компютър. Текстът над изображенията гласеше: „Тероризъм: ако забележите нещо, подайте сигнал.“ Той заяви, че трябва да пише цял ден, като отказа да обясни какво точно, и ми предложи да се разходя из селото. Навън тънък сняг покриваше пустите улици на Тарнак. Някъде лаеше куче. От каменните комини излизаше пушек, а в тесните селски улички мъждукаха газени фенери. От всяко място в малкото селце се виждаха полузабулените в облаци планини. Отправих се към центъра на селото, привлечен от единственото оживено място тук, но кооперативната кръчма беше празна, с изключение на двама жилави на вид старци, които пиеха сутрешните си чаши вино и играеха на карти. Звънецът на вратата прозвуча, когато влязох в смесения магазин един вход по-нататък. Също както и кръчмата, магазинът с нищо не издаваше своята радикална ориентация – никакви червено-черни знамена, никой с пънкарски гребен зад щанда. Вместо това имаше приятна жена на средна възраст. Асортиментът беше подобен на обикновена бакалия в Бруклин: консерви кренвирши, желирани мечета, макарони със сирене и известен брой вина плюс местни сирена, пушени месни деликатеси и ловни принадлежности. Единственото нещо в магазина, което показваше, че той се управлява от млади хора, които пишат лозунги като „Пацифизъм без възможност за изстрел е чисто и просто импотентност“, беше стойка с лъскави картички, призоваващи „Подкрепете деветимата от Тарнак“, разположена в ъгъла, за туристи като мен, дошли да видят колхоза. На една от картичките имаше снимка на плакат, на който пишеше: „Съпротивлявай се. Престъпвай. Заселвай.“ На друга имаше графити, обозначаващи „Непреклонното плато“. Купих целия комплект за три евро.

В последната част на Идващият бунт Невидимия комитет пише: „Целта на комуната е да освободи най-много време за най-голям брой хора.“ С какво наистина се занимават хората в Тарнак, си остава загадка. Повечето, с които се запознах, нямаха редовна работа и се възползваха от френските социални помощи, но не забелязах никой от тях да се е посветил на най-времеемките от всички занимания за безработни – висенето в кръчмата или в бакалията и шляенето по улиците. Атмосферата на селото е пропита с осезаемо безпокойство, едно упорито чувство, че тарнакската група пази някаква тайна – укрива престъпници, търгува с човешки органи или съхранява останки от извънземен космически кораб. Кой може да каже? Това безпокойство прониква всичко и прави историята за идеалистите от Тарнак, търсещи живот далече от западния капитализъм, малко съмнителна. Тъй като в селото не се случваше нищо, реших да се разходя до кооперативното стопанство на групата, намиращо се в малка махала на три километра. С изключение на кучетата, лаещи в далечината, атмосферата на еднолентовия път извън селото излъчваше пълно спокойствие. Горите и планините около Тарнак бяха мистични и странни, изпълнени с ромолящи потоци и каменни постройки, покрити с мъх. Мястото излъчваше живот, сякаш някой пасторален бог бдеше над него, сякаш това беше последното убежище за магия от древно време. Нямаше никакви коли и вървях по средата на пътя. Дългокосмести коне подаваха глава през оградата, за да ги погаля. Малко преди къщата един голдън ретривър изтича към мен и започна да ме води нагоре по хълма към старата каменна ферма. Блееха няколко дузини агнета. Раиран котак се присъедини към ретривъра и животинският антураж ме поведе към голяма дървена плевня, където двама души, мъж и жена над 30 години, работеха по постройката. Мускулестият красив французин пристъпи напред, избърса потта от челото си и ми предложи да се разходя и да разгледам наоколо. Фермата приличаше на обикновена селскостопанска база, каквато човек може да види навсякъде в Съединените щати, но постройките бяха няколко века по-стари. В двора имаше счупени коли и ремаркета. Терасирани насаждения, компост и малка дървена врата оформяха красива зеленчукова леха, но поради някаква неясна причина този малък рай внушаваше умора.

Когато се върнах в къщата, Антоан ми обясни, че съм направил посещението си в „много странен“ момент. „Сега всичко е много странно – въздъхна той. – Начинът, по който разговаряме, начинът, по който се срещаме. Трябва да си поемем дъх. Вероятно, ако беше дошъл по друго време, щеше да е по-добре.“ Приятелката на Антоан, Марион – слабичка, любезна френска девойка, се появи и двамата се оттеглиха в другата стая с лаптопа, като, изглежда, им предстоеше тайно обсъждане на някаква статия. Когато се върнаха, отидохме в кръчмата. Марион обясни защо хората се обличат по този начин в Тарнак. „Идентичността е като конфекцията. Отиваш и взимаш от стоката. Да си веган или пънк, или да се обличаш странно е само причина да останеш неактивен и да вършиш каквото и да е. Веганите и пънковете просто се изтягат и си казват „окей съм“ и са напълно доволни от себе си. Това е начин да класифицираш хората в групи по това с кого си струва да общуваш и с кого не, това са един вид повърхностни връзки. Пънкът, с всичките му шипове и гребени е просто начин да бъдеш забелязан от полицията. Нищо не може да ти се размине, ако си пънк.“

Марион обясни, че по отношение на обществени и политически признаци тя била привърженик на безличното и се свързвала с хората така, както й харесва, а не по идеологичен, идентификационен или социален признак. Твърдо странеше от всякакви идеологии, основани от мъртъвци: марксизъм, бакунинизъм, ленинизъм. Заяви, че иска да основе жива идеология между приятели.

„Според мен политиката трябва да е кръвна завера. А не нещо, от което можеш да се откажеш, когато си поискаш.“

След още няколко питиета напазарувахме продукти и няколко бутилки вино от смесения магазин, преди да затвори, и се отправихме в голяма група към къщата на Антоан да сготвим вечеря. Двамата с Марион продължихме разговора си, докато кълцахме чесън за пастата. Заговорихме за Сартр, когото тя просто отмахна като досадна муха.

„Сартр ли? Сартр просто е бил един човек, към когото бойците са се обръщали, когато са искали да публикуват комюнике във вестниците. Никой не би арестувал Сартр, а всички вестници били склонни да публикуват негови текстове, но не и техни, защото те били престъпници. Все пак той допринесъл за делото на радикалите. Но сам никога не извършил нищо истинско. Никога не се е борил.“

Когато я попитах какво е трябвало да върши Сартр, Марион ми се ухили, сякаш бях идиот: „Подривна дейност.“

На следващата сутрин Антоан ми беше оставил бележка, в която обясняваше, че е излязъл рано, за да отиде на ски поход. Марион предложи да ме вземе от къщата на Антоан следобед и да ме закара до Лимож. Тя пристигна и се качихме в раздрънканото ѝ комби. Задната седалка беше затрупана от празни бутилки и пачки овлажнели черно-бели пропагандни вестници. Марион пушеше като комин, гасейки цигарите си в планина от фасове в пепелника. Не ми каза защо отива в Лимож. Попитах я дали работи. „Да работя ли? – изсмя се тя. – Не и за пари.“

Каза, че се облича като „богата дама“, за да поддържа имиджа си на нормален, културен индивид при седмичните си посещения на бюрото за безработни.

„Администрацията е по-гадна от полиция – каза тя. – Превръщат това да си безработен в един вид работа. Срещи, семинари, глупости, които трябва да вършиш всяка седмица. А ако ми намерят някоя скапана работа, аз съм длъжна да я приема.“

По време на главозамайващото пътуване надолу по планинския път от Тарнак, Марион ми обясни всички неща, които исках да знам, но ме беше страх да попитам.

„Гледай – каза тя, – ние сме просто група приятели, а не истински колектив. В този район няма развита икономика, няма работа и бизнес. Повечето къщи са изоставени, а земята е бедна. Повечето хора напускат района да си търсят препитание, а по-късно се връщат. Районът има комунистически корени, защото хората получават образованието си другаде, а по-късно се прибират. Единственият бизнес, за който си струва да се говори тук, е туризъм. След историята с Тарнак започнаха да идват много хора. Първо полицията, после медиите. После сеирджиите, които искаха да дойдат, да пият едно кафе и да видят „терористите“. След това се появиха „гъзарите туристи“, които са по-лоши от обикновените туристи. Те обикалят Европа, за да посещават скуотърски бази и колективи, след което се прибират обратно при нормалната си работа и нормалните си съпруги, без да са постигнали нищо. Ние се опитваме да се обвържем с местните хора. Преди пет години някакви пънкари се установили в едно местно село. Кметът бил млад комунист и безплатно им предоставил къща. Те имали сини коси, открито говорели за революция и често организирали шумни пънк концерти, с което дразнели селото. Не установили връзка с местните хора и къщата им изгоряла. Тръгнали си, без да постигнат нищо. Не искаме да бъдем като тях. Опитваме се да правим нещо ново по свой собствен начин.“

(следва)

Аарън Лейк Смит

публикувано в сп. Vice