Френската традиция на саботажа

печат
Марион продължи да пуши и да псува, когато влязохме в центъра на Лимож и се опитахме да намерим място за паркиране около богато украсената и прочута местна жп гара.

„Французите обичат да се ядосват – каза тя. – Ние предпочитаме да изберем фашист като Саркози, за да го псуваме и да искаме да го свалим, отколкото умерен социалист като Митеран. Когато избраха Митеран, всички социалисти бяха страшно щастливи и казаха: „Уха, най-после постигнахме социализъм и сега можем да работим, да спим или да правим каквото пожелаем.“ Всички социални движения замряха по времето на Митеран. Народът задряма. Със Саркози поне имаме ясен враг, макар доста дълго нищо да не се случваше. Хората се страхуват от него, защото е луд. И преди е имало демонстрации и стачки с насилие. Полицията беше груба, затова и хората бяха груби. Предпочитам лош президент, защото с него хората поне са нащрек.“

Макар комунистите в Тарнак постоянно да се подиграваха с „мъртвешката инертност“ на метрополиса и „бездушните обществени отношения“, които доминират в големия град, всъщност тъкмо Тарнак изглеждаше мъртъв и инертен. По улиците нямаше почти никакви признаци на живот, с изключение на мотаещите се бездомни кучета. На последния ден от престоя си в Тарнак станах рано, минах покрай селската кръчма и смесения магазин (отворени, но празни) и извървях пътя до гробището, разположено на един неприветлив хълм на края на селото. Сивото небе тегнеше над оградените, спретнати гробници, а наоколо владееше тишина. Идеализираното, просто битие на селския комунизъм ми се струваше извънредно потискащо.

Идеята да основеш комуна отначало звучи секси и вълнуващо. В действителност става дума за бавен, изолиран живот, в който се изграждат отношения, правила и порядки. Колкото и радикална и революционна да е доктрината на селските комунисти, в крайна сметка те стигат до едно удобно ежедневие. Антоан описа преселването на групата в Тарнак като „лабораторен тест по утопия“, като нещо, което не е опитвано никога преди, но и маоисти, и провалени хипита са се опитвали да се завърнат към земята в продължение на десетилетия, дори на векове. И също както при техните опити, и в Тарнак предвидимият живот успява да вземе връх – комунистите стават рано, хранят кокошките, махат за поздрав на съседа и отглеждат децата си. Невроза, неувереност и ревност, чувства древни като света, се движат под основите на града като подземна река. Не че някой в Тарнак смята, че утопията е на една ръка разстояние или дори в обозрима близост. За тях най-важен е самият процес и експериментирането, заявката „Поне се опитваме да направим нещо“. Когато попитах защо е всичко и накъде води, Антоан сви рамене: „Може да живееш в комуна с приятелите си и всичко да е перфектно, и изведнъж на 50 км да се взриви неутронна бомба.“ Той разпери ръце и имитира звука на експлозия. После отпи от кафето си и се усмихна.

Аарън Лейк Смит

публикувано в сп. Vice

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *