Френският май 1968

печат
40 ГОДИНИ ОТ БУНТОВЕТЕ ВЪВ ФРАНЦИЯ

Непубликувани досега спомени по случай 40-годишнината от майските събития във Франция

„Усложняването на международната обстановка” автоматично предизвикваше активиране на шпионите на
ДС в затворите и засилване на репресалиите срещу нас. Едва ли имаше причини да бъде по-различно „на свобода”. Затова посещението на полковника от тайната полиция през размирната 1968 г. свързах със събитията в ред „многообещаващи огнища по света”. Едно от тях, маркирало историята през втората половина на XX век, което прикова вниманието ни и остави своя отпечатък върху съзнанието на цяла една генерация, беше разразилата се през пролетта на същата година социална буря във Франция.
Събитията там породиха очаквания, че тя може отново да се превърне в люлка на революцията, както през 18 век. Но аналогията се оказа неоправдана. Информацията с която разполагахме беше ограничена. За да я разширя, започнах да слушам отново западните „гласове” и най-вече 45-минутната емисия на радио Париж, която не бях чувал от юношеството си. Четях внимателно българската и руска
преса, търсейки с лупа частици от истината между редовете. През месец май френските журналисти създадоха впечатление за връхлитаща ни революционна лавина. На моменти въображението ми, импулсирано от долитащите парижки новини, раждаше луди надежди. За да се разбере тогавашното състояние на духовете ни, трябва да напомня по-важните моменти от влезлите в историята „майски събития” (по името на месеца, през който те достигнаха кулминационната си точка).

Всичко започна с брожения сред студентството, при това в момент, в който на хоризонта не се очертаваше никаква икономическа криза (Франция все още живееше в „30-те славни следвоенни години”, през които стандартът на живот на средния французин се беше повишил четирикратно в
сравнение с 1939 г.) Очевидно този път не се касаеше за обичайните бакалски пазарлъци на синдикалната бюрокрация с капитала и държавата за процентно увеличение на заплатите или подобряване на трудовите условия. Студентите, а след тях и младите работници заявиха волята си за едно тотално отхвърляне на капиталистическото общество и неговата държавна организация. Събитията, които едни наричаха криза, а други – революция, започнаха с дискусии, с вълнения и демонстрации на студентите в парижките университети, които бързо обхванаха цяла Франция. В челото на движението бяха университетът в Нантер (предградие на голям Париж), а малко по късно и Сорбоната.

„Мозъкът на нацията” се бунтуваше, не приемаше стария ред и въстана. Власт та отговори със затварянето на университета в Нантер, който я изненада с появата на анархисткото „Движение 22 март”, което стана инициатор на студентските преки акции. (Един от основателите му беше Даниел Конбендит). Демонстрациите в повечето университетски центрове на Франция – в Лион, Бордо, Стразбург, Гренобъл
и Тулуза – бяха последвани от полицейски ексцесии. В отговор студентските организации и работническите синдикати призоваха за 24-часова обща стачка на 13 май, а дошлите от предградията „плебеи и лумпени” предизвикаха ръкопашни боеве с полицията в Латинския квартал. Студентите окупираха Сорбоната. Те бяха окачествени от медиите и голисткото правителство на Жорж Помпиду като „безредици”. Някои журналисти и политици твърдяха, че „провокациите и безредиците
са дело на евреите” (Даниел Конбендит е от германско-френско-еврейски произход). Имаше и такива, които ги „обясняваха” със сексуалната разпуснатост на буржоазните дамички в скъпи кожени палта с безработните „хулигани и лумпени” от Париж и пояса на работническите общини около него. Срещу
клеветите и дезинформацията студентите организираха протести пред радиото и телевизията.

Студентските вълнения бяха придружени от спонтанни окупационни стачки на младите работници в
някои промишлени предприятия. Стачниците растяха лавинообразно. В началото от няколкостотин хиляди те станаха 4 милиона на 13 май, за да достигнат седмица по-късно 10 милиона. Стачката наистина се превърна в генерална (всеобща) и безсрочна. Кризата на френското общество наближаваше стремително своя апогей. В този момент, докато младите – студенти и работници – искаха да поставят на дневен ред Социалната революция, ФКП, СЖТ (френската компартия и намиращата се под изключителното ґ влияние всеобща конфедерация на труда) с останалите партии от „левицата” и реформистките синдикати положиха всички усилия, за да установят контрол над работниците
и потушат разгарящия се социален пожар. Те се мобилизираха, за да попречат на опитите за побратимяване между студенти и работници… Затвориха тежките железни врати и организираха
пикети около окупираните стачкуващи предприятия, за да не позволят на студентите да влязат в тях. Тогава последните се обявявиха едновременно против управляващите голисти и „комунисти”. В отговор СЖТ барикадира входа на заводите „Рено” и други предприятия, в които имаше доминиращо
влияние, за да попречи на общите акции, като предпази работническата класа от социалния „екстремизъм” и съхрани себе си от надигащата се революционна вълна. ФКП и СЖТ се противопоставиха на искането за генерализирано самоуправление и спуснаха желязна завеса между работници и студенти. В добавка започнаха тристранни преговори с властта и капитала в
министерството на „Труда” на улица Grenelle в Париж. В хода на тези преговори, с които дезорганизираха и разцепиха движението, бяха постигнати споразумения за увеличение на заплатите
с 35%, на пенсиите и помощите за безработни с 15% и на семейните надбавки с 5%, докато „екстремистите” издигаха плакати с лозунга: „Долу работата!”, тоест долу наемния труд и заплатите! Опортюнистите се оправдаваха с това, че „самоуправлението не фигурирало в договора за
единодействие между студентите и СЖТ”. Колкото и жалка да беше тази им роля, те успяха да разрушат общия революционен фронт. Стреснати от размаха на движението, което ги отмина, и както винаги през
изминалия половин век, когато масите заплашват да се изтръгнат от контрола на Москва, те предпочитаха колаборационизма с правителствата и капиталистите, съхранението на статуквото и дори победата на най-реакционните и контрареволюционни сили пред тази на действителната Социална революция, защото щяха да загубят всички основания за съществуването си. Затова, вкупом, се обявиха срещу генерализираното самоуправление и пряката демокрация, известни и с другото си име –
анархия, които ставаха идея-мотор на разрастващото се движение, увличащо студенти, работници,
ученици, служащи и дори висококвалифицирани кадри – слоеве и професии дотогава оставали неутрални, ако не и враждебни на революционните промени. Зад бунта, окупационните стачки и самоуправлението прозираше призракът на Комуната и Съветите, който плашеше еднакво буржоазията, бюрократите на ФКП и стоящите зад гърба им задгранични центрове.

Движението свали всички маски от властта, партиите, медиите и техните ежедневно повтаряни твърдения, че социалните проблеми и класовата борба не съществуват, че революционните решения са остаряло средство в едно „цивилизовано и модерно общество”. Мнозина видяха в полицейските репресии за пръв път истинското лице на пазарната демокрация и „социалната държава”, на „свещенната и неприкосновена частна собственост”. Тези събития показаха и страха на властта (и на НАТО) от кръвопролитията, защото това можеше да разгори пожара и да го прехвърли отвъд границите на петата
република. Събитията разкриха окончателно опортюнизма на ФКП и предопределиха превръщането ґ в партийка, чиято главна цел е да съхрани парламентарното си присъствие. Майските събития доведоха и до залеза на авторитетите и вождовете. Макар споразуменията между власт, капитал и синдикалните им лакеи да не бяха подписани, защото работниците от базата ги отхвърлиха, те посяха духа на съмнението и на пораженчеството и прекършиха революционния устрем на масите. Те позволиха на
президента Де Гол да се появи отново на сцената. (Той изчезна и както се разбра договарял с генерал Масю, командир на френските парашутисти в ГФР, кървавото потушаване на движението. Беше очевидно, че „силите на реда” във Франция не искат и не могат да се справят с ролята на палач. Това разкри още по-отвратителното лице на предателството на компартията срещу работническата класа, чийто „авангард” тя имаше претенции да бъде.)

Още на втория месец след класовото примирие на Grenelle постигнатите „увеличения и завоевания” бяха
стопени, но те позволиха на изплашената десница да се съвземе, на властта да премине в контранастъпление, а на разтрепераните френски буржоа, купили си самолетни билети за САЩ, да си отдъхнат и да ги върнат.

(следва)

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *