Геноцидът в Газа: откъде започна

печат

През януари 2006 г. се провеждат първите избори в ивицата Газа като Палестинска автономия след изтеглянето на последните еврейски заселници от нейната територия. Изборите спечели Хамас, които с около 44% и избран от тях коалиционен партньор съставиха първото правителство на Палестинската автономия. Веднага след изборите Израел не пропусна да обяви, че Хамас е терористична организация, която няма право да се явява на избори, поради което не смята, че еврейската държава има партньор за мир в нейно лице и че практически се готви да я накаже, а покрай нея – и хората, гласували за нея на своите свободни избори.

На 24 юни 2006 г. при специална операция на израелските тайни служби от Газа са отвлечени двама братя, единият от които лекар, чиито имена и до днес не знаем. Тези хора днес се намират в някой израелски затвор, обвинени в тероризъм и хвърлени в килия без съд и без присъда.

На следващия ден, 25 юни 2006 г., Ислямски джихад отвлича ефрейтор Гилад Шалит, който все още е в плен в Газа. Следва отвличане на още двама войници, този път от Хизбула в южен Ливан, след което започва войната, която в Израел наричаме „Втора ливанска война“. Война, в която израелската „отбранителна“ армия си позволи да бомбардира ливанската столица Бейрут, намираща се в северен, а не в южен Ливан, където действат активистите на Хизбула. Ислямски джихад са близки с Хамас и плененият от тях израелски ефрейтор представлява единственият гарант на палестинските институции, представлявани от Хамас, за започване на преговори с израелските власти.

След „Втората ливанска война“ израелският премиер Ехуд Олмерт е обвинен не само от цялата израелска общественост, но и от медиите в САЩ, че не е постигнал нито една от целите, поставени преди започването на войната: Гилад Шалит все още е в плен, Хасан Насрала все още е лидер на Хизбула, а северен Израел не е бил изложен на такава опасност от войната „Йом Кипур“ насам. Това доведе до „разклащане на стола“ на премиера, като опасността за сигурността на неговия пост идваше отвън, а не отвътре. Ехуд Олмерт реши да даде всичко от себе си, за да запази властта, като започна преговори не с Хамас, а с палестинския президент Махмуд Абас (Абу Мазен).

Махмуд Абас е избран за президент на палестинската автономия с почти пълно единодушие от гражданите на ивицата Газа, а неговата партия (или както все още я наричат тук, „групировка“) не поставя под въпрос суверенитета на еврейската държава. Започвайки преговри с Махмуд Абас, Ехуд Олмерт обявява, че е склонен да освободи голям брой палестински затворници, намиращи се в израелски затвори, ако поне временно бъде подписано споразумение за прекратяване на огъня от двете страни. Палестинският президент се постарава да увери Хамас във важността на преговорите, след което такова споразумение е подписано. Това е в края на юни 2008 г., малко след което гръмва някакъв корупционен скандал, в който Олмерт бил забъркан. Така и не чухме версията за този случай от самия израелски президент, но за сметка на това чухме от него думите, че палестинците заслужават да има своя държава, както и че той – Ехуд Олмерт – е първият израелски премиер, казал това „на висок глас“.

Палестински затворници са освободени и макар че Махмуд Абас не отговаря нито за действията, нито за решенията на Хамас и Ислямски джихад, на израелската общественост е представена версията, че Израел очаква освобождението на Гилад Шалит в замяна на тези затворници. Когато това не се случва, израелските медии не пропускат да ни осведомят, че не можело от едната страна да се правят компромиси, а от другата – не. Наскоро обаче в обръщение на Хамас към израелското правителство (което дори не е споменато от нито една популярна израелска медия) се заявява, че Хамас имат свои искания, от които ако Израел се интересува, може да чуе, като бъдат насрочени преговори, за които Хамас са готови. Но представителите на множество институции в Палестинската автономия, наричани терористи от израелска страна, отново не са изслушани. Винаги, когато искат думата, Хамас проявяват агресия, което едва ли е тайна за израелските власти, а и за когото и да било. Така се стига до 24 декември, когато около 80 ракети Касам падат на територията на Израел за един ден. В отговор на това бившият вече премиер Ехуд Олмерт (заместван от външната си министърка и съпартийка Ципи Ливни до предстоящите през февруари избори) заявява, че ако атаките не престанат, Израел ще отговори подобаващо, защото „ние сме по-силни“ – това бяха точните му думи. На следващия ден са изстреляни буквално няколко „касами“ над Израел, но пък израелската телевизия всява страх, обръщайки внимание на това, че освен „касами“, Хамас вероятно разполагат и с по-далекобойни ракети, застрашаващи гражданите не само на близките до ивицата Газа градчета Сдерот и Нетивот, а и на жителите на големи градове като Ашкелон, Ашдод и Беер Шева.

На 27 декември израелската „отбранителна“ армия бомбардира ивицата Газа, като жертвите само за този ден са над 150 души. Не си спомням в мирно време някоя държава да е давала подобен брой жертви от военна операция на друга държава на собствената си територия. Но понеже държава Палестина все още не съществува, това някак би следвало да мине за нормално пред световната общественост. Да, държава Палестина няма и ако се вгледаме по-дълбоко в ситуацията, ще разберем, че дори и с тази си атака, държавата Израел си е поставила за цел именно това – да унищожи всичко, което дава признаци за образуване на държава Палестина. И именно заради това са бомбардирани полицейски участъци, полицейска школа, сграда на кметството и други институции, говорещи за някаква държавна рамка в тази палестинска автономия. Нещо като войната в Ирак, ама не съвсем. Защото докато в Ирак бяха унищожавани старите институции, за да бъдат изградени на тяхно място нови, „демократични“ и „свободни“ такива, то в ивицата Газа биват унищожавани институции просто, за да ги няма. Защото държавата Израел не може да има за съсед държава, която сама избира своя път и своето бъдеще. И която сама е отговорна както за бъдещето, така и за живота на своите граждани.

Около шест години вече, в Ирак не може да бъде установена „демокрация“ и десетки групировки се борят срещу това, което външни сили се опитват да наложат със сила, независимо колко „демократично“, миришещо на биг мак и имащо вкус на кока-кола е то. Дано израелските политици разбират какво правят и какво започват, използвайки подобна „демократична сила“!

На 27 декември вечерта се намирах в град Офаким, който е разположен недалеч от ивицата Газа и който влиза в списъка на застрашените от ракетно нападение градове. На 27-ми вечерта видях коли на общината, които обикаляха града и от мегафони ни обясняваха на иврит и на руски какво трябва да правим, ако има въздушна тревога (или както тук я наричаме – червен цвят): как трябва бързо да изтичаме до бункерите и какво трябва да носим със себе си. Реших, че сирените ще ме събудят през нощта и ще се наложи бързо да тичам към някой бункер, но вместо това се наспах прекрасно и като включих телевизора на следващата сутрин, разбрах, че нашата „отбранителна“ армия отново е извършила въздушна атака над Газа и отново е отнела живота на десетки хора.

Последните новини говорят за мобилизация за сухопътно нападение в Газа. Надявам се това да е само последният предизборен номер на отиващото си правителство. Надявам се, че палестинските жертви няма да се увеличават в геометрична прогресия, както досега. Надявам се, че чувствайки заплаха за живота си, израелските граждани ще се досетят откъде и от коя страна идва тя. Надявам се да се съберат повече будни израелци на протестите срещу атаките над Газа, които се организират. Надявам се всичко да свърши дотук.

Самуел

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *