Гео Милев и Георги Шейтанов

печат

Според нашите професори авторите от годините на модернизма са били неграмотни, та затуй са ги оправяли. И като я изчегърташ, тя просто умира. Тогава как сме го изучавали този модернизъм ние? Собствено, какво въобще сме изучавали? А уж ни надуваха главите с единството на форма и съдържание!

Като назначен да отговаря за Гео Милев и неговото литературно наследство, професор Георги Марков по скромното ми мнение на историк-наивист или не си е свършил работата, или абсолютно съзнателно е извършвал покушение върху списание „Пламък“. Издание след издание той го е пренаписвал: друга дума просто няма. Намирам неговата работа за литературна история с хладен ум и горещо сърце. Пак в задължаващото качество на историк-наивист съм длъжен да кажа тук нещо, което намирам за важно: никой досега, а най-малко професор Георги Марков, не е посочил поне един разумен документ за авторството на „Свет во тме светится“. Предупредително размаханият пръст в предговорите и в коравите бележки в апаратите на томовете, разбира се, не са такъв документ. И никога няма да бъдат. А пък се приемат като документ – много чудно. И се повтарят, и се цитират, и се цитират от цитати, и тъй си върви тя, и накрая излиза, че си е точно така. Значи ние сме длъжни да се съмняваме в думите на Кирил Кръстев, а в думите на Георги Марков – не! После: според мен няма достоверно доказателство, че Гео Милев е писал и „Полицейска критика“ – това великолепно и язвително есе от прочутата книжка 7-8. Но според съставителите той е авторът и въобще няма съмнение в това. Докато в думите на Шейтановия брат, че Шейтанов е повлиял на Гео Милев за написването на „Септември“ сме длъжни да се съмняваме не, ами направо да ги отхвърлим като нонсенс. Те може и да са нонсенс за професорите, но изглежда не са били такива за самата Мила Гео Милева. В онова свое писмо до д-р Кантарев тя просто не оставя място за двусмислени тълкувания. „…защото (пише там) прав сте и в това, че и аз ценях Г. Ш. като една изключителна личност, която блестеше с всестранна ерудиция и подчиняваща всеки дошъл в допир с него.“ Или ето това: „Вие сте прав: Гео клонеше вече към анархизма и за мене беше ясно, че това става под Шейтаново влияние.“ Дори само тия две изречения ще накарат безпристрастния литературен историк да се умисли. И като се умисли, няма начин да не открие странни за назначените отгоре редколегии неща. Например, че геомилевото „Ти мълчиш? Не знаеш? – Ний знаем!“ поразително прилича на Шейтановото „Гинат хора, гине народ; престъпно е мълчанието – и ние говорим.“ И тогава, ще не ще, ще види и може би дори ще отбележи в апарата на тома, как едното и другото се събират на същата страница в неподписаната „Полицейска критика“. „Ний не вярваме, че „началството“, нито пък градоначалството знае всичко най-добре и че може да изрича критическа присъда над литературните произведения. Ний не признаваме нито дори възможността да съществува полицейска критика.“

Само че аз мисля тъй: никой не бива да спи спокойно, докато нещо остава недоказано. Особено в литературната история, защото литературната история е история на духа на нацията. България вече достатъчно се е компютъризирала – не случайно по едно време се прочухме по света с хакерите си и с авторите на компютърни вируси. Нарочно ги споменавам тия последните, защото вирусът е програма, а писането на вирус си е писане на програма. Нали вече излязохме от епохата на готовите истини и на блаженото не-съмнение, та е време вече да се постъпва както постъпват хората? А какво правят хората? Като се съмняват – проверяват! Кому би навредило ако оставим компютъра да анализира неподписаните текстове в „Пламък“ и пак той да ги сравни с подписаните? И моля ви се, това вече си е баш професорска работа. И когато това бъде направено, дори и ние, историците-наивисти, ще можем да кажем: хубаво, добре, ние сме вече съгласни, защото вие ни убедихте! И няма да ни тревожат вече духовете на тия двама неразбрани от никого мъже, а ще е изяснено наследството им: нито единият ще бъде загърбен заради поредната нечестива конюнктура, нито пък поради същото другият ще бъде оставен самотен в литературното пространство и лишен от съмишленици.

А докато това стане, за мен остава простичкото убеждение, че „Пламък“, госпожи и господа, е изключителният резултат от страшното съмишленичество на двама наши еднакво големи предходници: Гео Милев и Георги Шейтанов. Когато те се срещат (и е все едно кой точно и как точно ги е събрал фактически), те и двамата са завършени за годините си интелектуалци, та е зловещо да си представяме как единият е бил пò за другия. Или трябва да приемем, че Гео Милев не е чел нито ред от Шейтанов преди това, ама просто от наивност е приел той своеволно за внася „идеи и постановки на анархизма“?!… Като се връщам пак на темата за идейните тенденции в „Пламък“ като общ текст (дето даже ги изброяваме до три), просто отричаме съществуването на единна концепция на това списание, каквато единна концепция непрекъснато търсим и обговаряме в „Златорог“ или „Хиперион“, примерно казано. И лесно забравяме, че „Пламък“ се ражда, ще ме прощавате за израза, готово. Завършено. А през краткото си съществуване е дотолкоз последователно в отстояването на намеренията, заявени в първа книжка, че си е трогателна неграмотност да говорим за ВНАСЯНЕ на едни или други постановки. Последвалото през годините (когато бъдещето беше светло, а съмишлениците, вместо в антологиите, попадаха в Белене) доктринерско местене и пренаместване на литературната ни история, разбира се, доведе до абсолютното прецеждане на „Пламък“, чиято крайна цел май беше да остане само поемата „Септември“. То беше полезно за още живите по онова време релефовци и техните наследници, но не и за самия Гео Милев. Страхувам се, че не е далеч времето, когато някой друг професор ще изброи поредните три тенденции и ще хукне да защитава Гео Милев от комунистическата. Тогава, разбира се, няма да остане и „Септември“. Искам да кажа, че дано само не се окажем орисани през всичките ни поколения споменаването на нечие име да се превръща в доказателство на неблагонадеждност, каквото доказателство за неблагонадеждност беше споменаването на името на Георги Шейтанов – съмишленикът на Гео Милев.

Послепис:

И при това тук – макар и с мъка на сърце – абсолютно си запушвам ушите и очите пред категоричността на някои от авторите на спомени, с която те твърдят, че именно Георги Шейтанов е платил гаранцията на Гео Милев. Историята се знае: заради поемата „Септември“ срещу автора е възбудено съдебно преследване; на 14 май 1925 година той ще бъде осъден по силата на идиотския член 5 на Закона за защита на държавата (и представете си, по минималните предвидени там наказания), но още преди това през януари някой внася парична гаранция в размер на 5000 лв. Глоба, с която го изкарва от първия арест. Та някои именно твърдят, че този някой е Георги Шейтанов. Лично на мен ми звучи съвсем логично, защото кажете ми кой от приятелите на поета е бил в състоятелност да го направи?

Но документ, естествено, не съм виждал, и в този смисъл историята с тия пет загадъчни хиляди лева може да бъде разгледана в друга записка по исторически наивизъм.

А и кой може да си представи касов ордер с подписа на Георги Шейтанов!

Христо КАРАСТОЯНОВ

3 коментара

  • Малка забележка: явно става дума за проф. Георги Митрев Марков от софийския университет, починал 1987г. Носеше се слух из кулоарите на СУ „Климент Охридски“, че бил на младини анархист. Дали беше ловушка на ДС, или почива на реални факти, все едно, но през 70-те години поне от руската научна периодика студентите филолози се бяха ограмотили и гледаха с насмешка бъбленията на въпросния професор, който не можеше да надскочи дори бал за килиен даскал. Колкото до сегашния жив ак. Георги Марков, чиято антична възраст така го е сгънала, че мнозина у нас са поне доволни да го зяпат как се чекне пред телевизионния екран и не им се налага да тичат чак до Монте Карло за поредния фестивал на световната циркова клоунада.
    Писателят Христо Карастоянов заслужава адмирации за творчеството си и специално за конкретния случай сега. Имам малка просба: до кого ли не се обърнах и с десетилетия търся словото, произнесено от Гео Милев при опелото на Христо Смирненски. Има ли го някъде напечатано. Другият ми въпрос е: четох в спомени на Крум Кюлявков, че лично е дал на Владимир Маяковский да прочете стихове от Гео Милев. Големият поет е бил във възторг и поискал подстрочници на руски, за да преведе тъкмо двете поеми „Септември “ и „Ад“. Знаен е свършекът на Маяковский. Поне днес може да се преактуализира тази тема. Броди

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *