„Гео“ на Добчев

печат

Защо да заведем приятеля си

Постановката „Гео“ в Народният театър беше отразена в „Свободна мисъл“ неласкаво (тук и тук), но справедливо. Тук обаче искам да кажа няколко добри думи за нея и по-важно – да ви посъветвам да заведете приятелите си да я видят.

Преди всичко, текстът на пиесата е в огромната си част компилация от книгата на Христо Карастоянов, гарнирана с текстове от Гео Милев и тънки режисьорски подправки. Тя обаче е изпуснала най-силната страна на книгата – неусетният паралел между трагедията, разразила се преди близо век, и днешното, изпълнено с тиха безчовечност време. Карастоянов постига това с приземяването на героите, с превръщането на портретите от стената в живи образи на хора, всеки със своите обикновени човешки недостатъци, чиято значимост се корени в забележителната им човечност. У Добчев, напротив, този паралел с миналото, с реалните събития, е отнет, може би съзнателно. Характерите на героите са поставени в съвременен контекст, може да се каже, че са откъснати от историчността дори фактологически. Те безспорно пасват на съвремието ни. Олекват обаче откъм аргументи, остават да висят във времето както всяко лишено от историчност разбиране – като едно „може би“.

Без да съм специалист по изкуството, ми се струва, че модернизмът няма много общо с истерията. Не намирам обяснение на режисьорското решение за „истеризиране“ на голяма част от героите. Ако това е начинът да стане Гео Милев смилаем днес, струва ми се, че жертвата е прекалено голяма. Съмнителното решение обаче не прави режисурата по-малко майсторска – несъмнено Добчев е майстор в разговора със зрителя, във внушаването на впечатления. Вероятно изборът му на похвати, понякога граничещи с фарс, е сам по себе си експеримент в своего рода… постмодерен модернизъм.
В книгата на Карастоянов анархизмът е невидимият движещ мотив, творческата сила, която разгръща сюжета. Без да представя или тълкува анархистическото учение, той разкрива поривите и мощта му чрез действията на героите си. Без да е заявено изрично, идеите, носени от тях, създаващи фабулата, имат своето въплъщение в учението на анархистите. В пиесата анархизмът е бледа част от фона на човешката драма. От всички въпроси на това богато учение е представен само конфликтът между човеколюбието и нуждата от самозащита.

Всъщност Добчев не познава нито анархизма, нито анархистите. Вероятно за това го е превърнал от двигател, в трансмисия на действието. Това не пречи да постигне целта си – да постави пред зрителите въпроса за натиска на властта върху твореца. Доколкото този въпрос е актуален и днес, доколкото анархистите могат да представят своя позиция по него, пиесата може да ни помогне да достигнем до хората. Малко са средствата, с които да свалиш гарда на съвременния човек пред подобен въпрос. Пиесата е аргументирано и въздействащо обвинение в терор срещу властта. Не фашистката или комунистическата, а държавната власт. Ако искаме да отправим това обвинение пред свой приятел, тази пиеса е добро средство да достигнем до сърцето му.

Златко

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *