Година след искрата на арабските бунтове

печат
…гората гори,

народът гори

в сърцата ни –

огън гори…

съвременен български

рап изпълнител

Международното анархистко движение, при всичката си аморфност, може да се окаже в позиция да играе решителна роля в бъдещото олевяване на арабските революции. Протестиращите на Уол Стрийт се сравняват с Тахрир, а протестиращите на Тахрир се гордеят с влиянието си в САЩ. Ако анархистите успеят да разработят стратегия за подкопаване на държавническите устои, мобилизиране на масите и зараждане на паралелно анархистко общество, тя може да намери своите реализатори нейде между Мавритания и Оман. Ако един подход днес успешно се приложи сред „анархистите“ на Синтагма, утре може да го видим сред „ислямистите“ на Тахрир. Стига само да се намерят хора, които знаят къде са тръгнали.

Едва ли Мохамед Буазизи е очаквал, че ще подпали Тунис. Но месец след неговата смърт президентът Бен Али си беше взел златото (дадено му на съхранение от целокупния народ или спечелено с тежък труд на свободния пазар – кой както предпочита) и беше удобно настанен при колегите си в Саудитска Арабия. Искрите от огъня прескочиха в Алжир, Бахрейн, Египет, Ирак, Израел, Йордания, Кувейт, Ливан, Либия, Мароко, Оман, Саудитска Арабия, Судан, Сирия, Тунис, Западна Сахара, Йемен. Смело можем да кажем, че стигнаха страни като Испания, Англия, Гърция, САЩ и дори съседна Румъния. За Казахстан и Китай не можем да кажем нищо – медиите не считат за нужно да ни обясняват полицейските мародерства там.

В Либия се делят на племена. В Египет и Тунис врагът е диктатурата. В Бахрейн и Саудитска Арабия противопоставянето е на верска основа. В Йемен са недоволни от президента, който се грижи повече за интересите на Саудитската кралска фамилия, отколкото за народа си. В Саудитска Арабия протестите са малобройни, но в Тунис и Египет управляващите се огъват под натиска на улицата. В Сирия срещу правителствената армия воюват редовни войски, а в Йемен правителството коли хората по улиците съвсем безпрепятствено.

Зад тези сериозни на пръв поглед различия обаче прозират общи тенденции.

В Египет нивата на неравенство и бедност са сравними например с тези в България, където никой не се сеща да протестира. Египетската полиция и служби за сигурност обаче са пословични със своята жестокост – те избиват и измъчват както радетелите за „демократични“ реформи, така и радетелите за ислямска държава по законите на шариата. Нещо повече – младежите в Египет са значителен процент от населението. Към 2010 година повече от 10% от хората в Египет са на възраст между 20 и 24 години. 43% от безработните в Египет са с висше образование.

Още преди „арабската пролет“, при първата „световна хранителна криза“ през 2008 г. Египет е сред 30-те страни, в които избухват бунтове и протести. Трудно можеш да убедиш няколко милиона безработни младежи, че няма лошо в това да ги управляваш, докато остареят, когато цял свят следи цирка, наречен „президентски избори в САЩ“. Още по-трудно е да ги контролираш, когато няма нужда да се събират физически на едно място, за да си направят страница в интернет, в която хиляди хора взаимно си вдъхват кураж. Комбинацията от редовни политически репресии, множество млади, образовани и активни хора, още по-голямо множество гневни, гладни и бедни хора и съвременни комуникационни технологии е взривоопасна. Буазизи и неговите сънародници драсват фитила. И Египет пламва.

Противопожарните операции в околните тирании не закъсняват. В началото на 2011 г. за няколко седмици кралят на Саудитска Арабия раздава 214 милиарда долара на поданиците, а до края на годината отваря 60 000 работни места в полицейското министерство. Изпитаният похват на тоягата и моркова обаче не успява да му спести най-горещата година на протести през последните десетилетия. Протестните прояви (от няколко десетки до хиляди души, демонстриращи за политически свободи пред дулата на полицаите), арестите и стрелбата по площадите не спират и до днес. На 16 януари 2012 г., на погребението на последната (засега) жертва на режима се събират 70 000 души. Не знаем колко са бедните в тази страна, но при размера на „социалните програми“ едва ли можем да очакваме много хора да са гладни. За сметка на това процентът на висшистите сред безработните нараства стремглаво от 18% през 2000 г. до 44% през 2009 г.

Една революция има нужда от множество хора, които да осъществят промяната, и от идеи, които да мобилизират хората. Хората, които правят „арабската пролет“ не са просто „бедните“. Много по-бедни хора от египтяните и тунизийците (да не говорим за саудитците и бахрейнците) кротуват под камшика на диктаторите си. В сравнение с тях бунтуващите се са сравнително образовани, нахранени и „развити“. В „индекса на човешкото развитие“ България стои до Саудитска Арабия, а Либия, дори след „революцията“, е само малко под тях. Разбира се, по доход на човек от населението и двете страни изпреварват България значително.

Според много анализатори именно натрупването на критична маса от млади, образовани и безработни хора е различният фактор, който прави „пролетта“ възможна. Освен статистиката за образованието и безработицата, характерът на протестите също говори за това. Те са почти винаги мирни, организирани и популяризирани главно в Интернет, с предимно политически искания за повече права и демократизация.

На пръв поглед подобни искания няма как да не бъдат изпълнени. Видно е, че авторитарното управление не издържа на пред предизвикателствата на Интернет, глобализираната икономика и по-изтънчените методи за контрол на населението. Политическите промени в близките години изглеждат неизбежни, дори в бастиони на авторитаризма като Саудитска Арабия.

Те обаче няма да бъдат придружени с промени в икономическото статукво. Дори в страните, в които „революцията победи“, свързаните с властта групировки запазват привилегиите си под нова форма. Институциите на представителната демокрация не са достатъчни, за да блокират осребряването на властта, както показва историята на нашия преход. Протестите в Тунис изхвърлят диктатора, управлявал 24 години, и неговото правителство. Държавата е оглавена от министър в правителството на предишния диктатор, управлявал 30 години. На 23 октомври 2011 се провеждат избори за конституционно събрание, безапелационно спечелени от „ислямисткото движение Нахда“. При избирателна активност от около 52%, „Нахда“ печели 37% от гласовете. Партиите, откровено свързани с доскорошния режим, събират около 20%. 31% от гласовете са подадени за кандидати, които няма да влязат в парламента.

Сред 365-те точки в програмата на „Нахда“ са повишаване на БВП, създаване на работни места, увеличаване на инвестициите, намаляване на инфлацията – все добри пожелания, които не се различават съществено от пожеланията, срещани у всяка предизборна програма в „развитите демокрации“. Предвид местните условия, са включени пълна амнистия за политическите затворници и създаване на ислямски банки. Подобна икономическа програма е обречена в условията на глобализирания капитализъм, но едва ли избирателите на „Нахда“ си дават сметка за това. Напредъкът на Тунис като че ли се изразява единствено в избутването на членовете на доскорошната управляваща клика встрани от властта, поне засега.

Същото не може да се каже за Египет. Хосни Мубарак „се оттегля“ на 11 февруари, но оттогава протестите не спират. Само на годишнината от смъртта на Буазизи площад Тахрир даде поредните 9 жертви. Управляващата (не само страната, но и значителна част от икономиката) военна хунта провежда „демократични избори“, спечелени от „Мюсюлмански братя“ – движение, удобно за нея и близко по идеи до тунизийската „Нахда“. Няколко дни след изборите, командващият хунтата Хюсеин Тантауи бърза да обяви края на 30-годишното извънредно положение, но не пропуска да отбележи, че това не важи за случаите на „разбойничество“. BBC отбелязва, че в речника на военните, протестиращите също са „разбойници“. „Разбойниците“ обаче нямат намерение да се предават. На 25 януари военните са принудени да обявят „заговор за насърчаване на хаос по повод първата годишнина на революцията“, при който на Тахрир има поне 100 ранени. Лозунгът, който кънти от Египет, е „Революцията продължава!“

„Успешните революции“ разчупват политическата система. В Тунис доскорошни политически затворници управляват страната. Египет никога няма да бъде същият. Либия е на път да се върне към колониалното си минало. Никъде обаче доскорошните управляващи не са напълно изгонени от властта, а бедните не са станали по-богати. Не би могло да бъде иначе, при стратегията, която са възприели протестите.

Въпреки че безработицата и бедността са основните причини, които водят хората на площадите, политическите искания, поддържани там, се изчерпват с реформи в посока към представителна демокрация. Няма стройна организация, която да изнесе на плещите си радикална – ако трябва дори въоръжена – промяна. Комунистическите партии нямат изгледи за завземане на властта и, верни на опортюнизма си, се ограничават с парламентарна борба. Безвластническата идеология не е популярна, въпреки естествения афинитет към принципите ѝ, който се проявява сред младежите, демонстриращи по площадите и разполагащи с време и средства за информиране. На този етап няма изгледи протестите да постигнат нещо по-различно от това, което се случи в „прехода“ по нашите земи – пропускане на нови хора в средите на управляващата класа за сметка на морално и формално узаконяване на откраднатите от народа богатства.

От друга страна във всяка революция тече процес на олевяване. Египетските младежи имат повече от година време, за да се убедят, че могат да се организират сами. В повечето страни протестите не успяват да постигнат политически промени и въпросът за алтернативни пътища е отворен. В Либия Западът се намесва, за да си осигури контрол над населението чрез контрол върху властта. Йеменският президент вече половин година „се оттегля от камерите и шума“, докато войниците му избиват хора по улиците. Дори в Тунис, където Буазизи е превърнат в национален герой, ислямистите са алтернатива със съмнителна стойност. Пукването на „пролетта“ поставя пред арабските народи нови въпроси, чиито отговори няма да се намерят в глобализирания капитализъм. Те обаче вече знаят нещо, което тук сме забравили – че държавата е просто грабителска банда. •

Златко

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *