Гражданският контрол

печат
Пресен пример за такъв е Майданът в Киев и майданите в другите градове на приковалата вниманието на света Украйна.
Нека си припомним някои основни понятия!
У нас, а и изобщо в либералния буржоазен свят се смята, че „будното гражданско общество“ трябва да „взаимодейства“ с държавната власт, да ѝ бъде „конструктивен опонент“ и „сътрудник“ в делото на защита правата на гражданите. С други думи – граждански контрол.
В нашите медии все повече се говори, че депутатите работят за себе си лично, за партийния интерес, за поръчките на бизнес групировките, които инвестират в партиите. Чак на трето или четвърто място стои т.нар. „обществен интерес“. Това е мисъл в правилна посока. Но медийното ѝ развитие не струва – сведено е до „равноправен диалог“ между властта и обществото. Пак верен проблясък – че обществото и държавата не са едно и също. Но и коварно премълчаване на естествения въпрос: след като гражданското общество уж представлява обществото, то кого представлява властта, освен самата себе си? Затова крайният извод от либералните разсъждения, че „трябва да съществува граждански контрол“ стои кухо.
Властта е обградена с кордон от закони, приемани в най-добрия случай при „консултации“ с обществото. Властта е защитена с полиция и жандармерия, но и с юристи и чиновници, които доста по-ефективно от палките и сълзотворния газ превръщат „гражданския контрол“ в камуфлаж, в притурка към държавата. Усещайки сила, захранвана от едрия бизнес, договорила се „зад кулисите“ с мафиотските структури, държавата единствено от куртоазия може да кокетничи с „гражданското общество“. И когато то предяви повече претенции, властта постъпва като съпруг, който с шамар праща жена си от леглото в кухнята – „където ѝ е мястото“, другото място. Или без шамари я залъгва да циркулира от едното помещение в другото, без да има думата за нищо – включително „кой ще е отгоре“ и „какво ще ядем“.
Но един ден тормозената жена може да грабне точилката.
Точно такъв вариант предложи Украйна. Майданът не е „партньор“ на правителството и парламента. Той налага своето мнение, изисква от властта определени действия. Вярно, прави го хаотично, нестройно, на приливи и отливи. И като гарант за това, че властта ще го чува, запазва въоръжените си отряди на Самоотбрана, държи и барикадите. „Демократите“ негодуват – било натиск на „тълпата“. Очевидно повече им харесва натискът на институциите върху обществото – то да приема с овации решенията на правителството, каквито и да са те. Затова властта, вече в лицето на доскоро опозиционните партии, се мъчи да отреже ноктите на Майдана, да му извади зъбите, прилъгвайки го да разтури барикадите и да предаде завзетото в хода на уличните боеве с жандармите оръжие. Опитва се и да го подкупи – предлага постове на някои подразделения на Самоотбраната в „новото“ МВР на Украйна.
Но основното е факт: Киев доказа, че гражданският контрол над държавата може да е само силов. Друг език държавата не разбира и не може да разбере, защото тя е силова система. Желанието на апологетите ѝ да я представят единствено като „средство за постигане на съгласие“ в обществото не издържа на никаква критика, защото лесно се закопава с простичкия въпрос: кого представлява властта, след като обществото може само да се управлява?

Васил Арапов

бел. ред. По технически причини забавихме публикуването на този материал. Но макар събитията в Украйна да продължават бързо хода си, той ще остане актуален и след като властта „установи ред“ на площадите.

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *