Грешките на Парижката комуна

печат
На 2 април 1871 въоръжените отряди на Комуната встъпват в първия бой със силите на Версайските контрареволюционери. Сблъсъкът е изключително жесток, пленените федералисти са малтретирани и разстреляни. Комуната предприема ответни действия – „око за око“.
Парижката комуна съществува 72 дни – от 18 март до 28 май 1871. Френско-пруската война завършва плачевно за Франция, обсадата на столицата предизвиква мизерия и глад, които подпалват бунта на 4 септември 1870. Въстаналите маси принуждават Законодателното събрание да приеме декрет, с който се обявява Третата френска република. В началото на 1871 г. е съставено ново правителство „на националната отбрана“, оглавено от Луи Адолф Тиер, направил политическа кариера по време на Реставрацията на монархията и „еволюирал“ до консервативен републиканец, последователен противник на социалистическите идеи и особено нетърпим към идеологията на Прудон. Управлението на Тиер влошава положението на трудещите се и на 18 март избухва същинска революция, останала в историята като Парижка комуна. Тиер бяга във Версай. Париж остава под контрола на Централен комитет, който провежда радикални мероприятия като разпускане на армията и полицията, замяната на държавните служители с изборни делегати, отмяна на наема за жилища и анулиране на дълговете към заложните къщи. Предават се предприятия на работниците, експроприират се църковните имоти, извършват се и много други преобразования.
Характерът на тези действия рязко се различава от марксистките доктрини, преобладават други схващания за организиране на социално-икономическите отношения – тези на Бланки и на Прудон. Поради това Комуната често е непоследователна, колебаеща се между якобинска революционна диктатура и широка демократична автономия на общините. Съставът на Съвета на Централния комитет след изборите от 26 март е показателен: по социален критерий – 31 работници, 28 представители на интелигенцията (журналисти, лекари, учители и т. н.), 18 чиновници, 2 офицери и 2 дребни търговци; по политическа принадлежност – 32 якобинци (революционни демократи), 16 прудонисти, 12 бланкисти, 7 революционни социалисти (симпатизиращи както на марксизма, така и на идеите на Бакунин), 4 твърди бакунисти, 10 безпартийни демократи и социалисти.
30 души са били членове на I Интернационал, по време на съществуването на който анархизмът решително къса с марксизма заради непримирими идейни противоречия.
За Парижката комуна вестникът ни е писал неведнъж – самите събития, хронологията им, цитирали сме изказвания на световно известни мислители, преброявали сме скъпите ? жертви. Тук обаче искаме да подчертаем грешките на този смел опит да се построи общество без потисничество, без насилие и принуда. Актуалността на този акцент е във връзка със случващото се сега в Арабския свят, където се повтарят в този или онзи вид същите грешки, заради които реакцията взема надмощие, краде от народите скъпо платения порив към свобода и справедливост.
Преди всичко грешката на Комуната е в нейната недостатъчна решителност и настъпателност. Париж протака да се обърне към провинцията директно, затова стихийно възникващите в страната комуни са смазани, без да успеят да се подкрепят взаимно.
Другата грешка е липсата на ясно единно виждане за модела на бъдещото общество, от която липса следва тъпчене на едно място. Такава колебливост е проявена например по отношение на институцията на частната собственост – Централният комитет не посяга на трезорите на Националната банка, не се възползва от наличните там средства. От друга страна, вероятно при повече инициативност по въпросите на активната защита на революцията, антиавторитарният дух на Комуната би превърнал тази съдбоносна тактическа слабост в стратегическо предимство при самото изграждане на новия живот.
Уви, комунарите-федералисти не предприемат военно настъпление срещу реакционните сили, докато имат време, и пропускат шанса 1871 г. да даде началото на втора европейска революционна вълна след 1848, която да омаломощи окончателно реакционните сили. Същото се случва по-късно и с Кронщадското въстание от 1921 г., когато моряците отказват да превземат крепостите във Финския залив и преминават в отбрана, която се оказва гибелна за тях.
Самоорганизацията, социално-икономическите промени, и то такива, които радикално късат със старите модели и практики, ако не вървят успоредно с мерки за офанзивна самозащита, позволяват на контрареволюцията да се окопити, което е не по-малко фатална грешка от това да хвърлиш огромна енергия за свалянето на един диктатор, за да го смениш с неговото обкръжение – точно това, което наблюдаваме в Тунис, Египет, до голяма степен и в Либия сега, както и което помним от събитията в Източна Европа преди двайсетина години.
Христо Николов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *