Грядущата революционна буря

Пусть сильнее грянет буря!

„Буревестник“, Максим Горки

В статията ми от 1987 г. „СССР – РЕФОРМА ИЛИ РЕВОЛЮЦИЯ?“, публикувана в нашия емигрантски бюлетин „АНАРХОКОМУНИСТИЧЕСКА РЕВОЛЮЦИЯ“ (в навечерието на 70-годишнината от „навеждането на Ленин, за да вземе търкалящата се по улиците на Петроград власт“), писах че над „съветската“ империя се сгъстяват едновременно буреносни облаци на класическите конфликти: социални, колониални, империалистически, към които се прибавя необходимостта от радикални промени, фракционните борби всред господстващата партия и най-вече близките и по-далечни последици от роботронната революция.

Това допълних с цитат от нобеловия лауреат по химия за 1977 г. Иля Пригожин: „В подобни условия, една система загубва своето равновесие и започва да има ирационално поведение. Предишните закони, които са регулирали нейното съществувание и функциониране, губят силата си. В подобни революционни моменти е невъзможно да се предвиди теоретически посоката, която ще поеме промяната: дали системата ще се дезинтегрира в хаоса, или внезапно ще се изкачи на едно по-високо ниво на организация и революционни преобразования… Когато системата, вследствие бавните, но непрекъснати изменения, флуктуации и асинхронни осцилации на подсистемите си е доведена до дестабилизация и загуба на равновесие, тя става свръхчувствителна и уязвима за действието на вътрешни или външни сили, безпомощни до този момент в опитите си да я променят или разрушат. Действието на тези сили, подготвено от цялото предшестващо развитие, и мащабът на неговите резултати, изглеждат като случайност или „чудо“ за страничния наблюдател“. И заключих: „Седемдесетгодишният „цикъл“ на държавнокапиталистическото общество навлиза във фазата, която наричат крах“.

Описаният от Пригожин „механизъм“ или кризисен процес е известен в науката под името бифуркация. Още тогава твърдях, че теориите на бифуркацията и на хаоса, и свързаната с тях синергетика (теория на самоорганизацията), върху които няма да се спирам, заедно с математическото моделиране на социалните процеси, могат да станат солидни основи на Общата теория и практика на Социалната революция, но за съжаление и тогава не се намери колектив, годен и желаещ да „копае“ в тази посока…

Тогавашната революционна криза или ситуация, обхванала частта на Евразия от Владивосток до Берлин, беше локална. Затова, с общите усилия, компромиси и договорености между господстващите „висши“ класи на победени и победители в Студената война от Изтока и Запада, тя бе преодоляна.

Днешната социална система отново се приближава към такава точка на бифуркация, с тази разлика, че нейното пространство сега е глобално, т. е. тя ще обхване планетата.

Обективен критерий за приближаването ни към нея и настъпването на нейния „момент“ е нарушаването, дестабилизацията или разрушаването на социалното и интернационално статукво (status quo = съществуващо положение). Следователно, за да установим дали се придвижваме към точката на бифуркация, нашият системен анализ трябва да се насочи от една страна към количествените и качествените процеси и промени в социалната стратификация на населението в отделните страни и региони, особено в тези с най-голямо тегло в съвременния свят на капитала и държавността, към процентното съотношение, състоянието и поведението на „нисшите“, „средни“ и „висши“ социални класи, към условията на техния живот, към активността, борбите или сътрудничеството помежду им, тенденциите в еволюцията на политическата и социално-икономическа система и т. н., и от друга – към обзора на международното положение, на събитията и на търговските, финансовите, политическите, военните и други конфликти, към неравномерното развитие, разместването на „великите“ и свръхсилите, подредбата им по скалата на световната икономическа и военна мощ и към образуващите се коалиции между тях, защото съхранението или разрушаването на двойното статукво се извършва под влияние на комплекс от фактори, сред които, освен гореизброените, най-важен си остава новопоявилата се и непозната, наченала от няколко десетилетия роботронна революция, която, освен че е катализатор на социалната и интернационална дестабилизация, създава и материалната основа за изграждането на обществото, към което се стремим.

В незавършената още брошура „Апокалипсис – кога?“, която се публикува на части в „Свободна мисъл“, има множество от данни и изявления на политици и политолози за социалната стратификация, за поляризацията на обществото и за увеличението на дела на „нисшите“ класи или на Петото съсловие в него, както и за ликвидирането на „американската мечта за края на историята“ и за създаването на Империята на глобалния капитал, връх на чиято пирамида трябваше да бъдат САЩ. От нея ще цитирам Бжежински за разрушаването на социалното статукво в „страната на неограничените възможности“: „Съвременна Америка (а и целият Запад) се е променила (в сравнение с времето на „отците – основатели“). Тя се е превърнала в страна на поразителни социални контрасти. Независимо от демокрацията, американското общество се състои от свръхбогато малцинство, неделима част от което са държавните мъже и политици, и все по-увеличаващото се мнозинство на нямащите. Днес в Америка 1% най-богати фамилии владеят около 35% от националното богатство, докато нисшите 90% държат едва 25%. Очевидно ние се хлъзгаме към засилване на социалните конфликти, на класовата враждебност и на различни форми на радикализъм. Когато долният сегмент на средната класа пострада сериозно от икономическата разруха и от безработицата, могат да се очакват сериозни граждански вълнения… От друга страна, поляризацията се придружава от глобално политическо пробуждане, самосъзнание и стремежи на обществото, най-вече на младите хора в развиващите се страни (болезнено травмирани от спомените за многовековното колониално или имперско господство). В резултат на глобалната политическа активност, каквато не е имало никога в историята на човечеството, светът става неуправляем и това заплашва да разбие съществуващия международен ред“.

Комуникационните възможности и взаимната обвързаност в глобалния свят улесняват младото и често безработно население на развиващите се страни да се мобилизира заедно с неспокойното студентство от „първия свят“, създавайки предпоставки за общи протести и фронт срещу богатото и привилегировано от корумпираните правителства малцинство, което обрича 90% от човечеството на глад. „Възмущението от властта и привилегиите разгаря страстите, ражда и засилва протестите и недоволството, особено на младите – предупреждава Бжежински – и създава взривоопасен потенциал, който заплашва с международен хаос и безредици от голям мащаб… През следващите 10-25 години САЩ или ще си останат главната опора на стабилността (тоест на реакцията), или ще се превърнат в основен проблем на световния хаос“…

В „Апокалипсис – кога?“ има изобилие от данни за социалното неравенство и в Поднебесната „народна“ република на „китайския пазарен социализъм“ (по този показател КНР е надминала САЩ) и за породените от това неравенство масово недоволство, вълнения, стачки и бунтове на китайския пролетариат.

В книгата си „За Китай“, спирайки се върху окървавените студентски протести през 1989 г. на площад Тианънмън, бившият държавен секретар на САЩ и съветник по сигурността Кисинджър пише: „Вълненията обикновено развиват своя собствена инерция, докато събитията се изплъзват от контрола на главните актьори, които стават герои в пиеса, чийто сценарий вече не им е известен. Протестите разпалиха у Дън Сяопин и китайското ръководство историческия страх от хаоса и от Културната революция“. Той цитира красноречивото според него обобщение на американския изследовател Ендрю Нейтан за безизходното положение: „Студентите нямаха за цел да поставят под смъртна заплаха режима, който считаха опасен, нито пък режимът беше склонен да използва сила срещу тях. Поради липса на правилна комуникация и погрешни оценки, те се изтласкваха едни-други в позиции, на които възможностите за компромис ставаха все по-малки и по-малки. Няколко пъти решението изглеждаше на една ръка разстояние, но в последния момент то изчезваше. Плъзгането по наклонената плоскост към катастрофата първоначално изглеждаше бавно, но после се ускори, докато разногласията се задълбочаваха. Знаейки изхода, ние четем днес историята с чувство на ужас, който ни вдъхва истинската трагедия“.

Аналогично ускорено развитие търпи и дестабилизацията на международното положение, поради изпреварващото икономическо развитие на Китай, което го превръща в новата глобална свръхсила. Данни за темповете му през последните 30 години са групирани също в „Апокалипсиса“. Противоречивите имперски интереси между „китайския“ и „западния“ светове, чийто залог в перспектива е господството над света, засега се изразяват в дипломатически слаломи, а утре и салтоморталета във външната им политика, която поне според думите на предпоследния китайски „кормчия“ Дзян Дзъмин цели: „Да се избегнат бурите, създадени от динамизма на двете общества“. Той споделя общия страх, че могат да пропуснат шанса да го направят.

Американските „елити“ проявяват подобна „загриженост“. Същият Бжежински призовава всички държавни мъже – големи и малки – да създадат нов „Свещен съюз“ за съвместни политически, полицейски и военни „усилия“, защото е „възможно възникването на проблеми, които ще поставят под въпрос самото съществувание на цивилизацията. Те могат да бъдат решени само с общите ни усилия. Глобалната стабилност може да бъде постигната само с помощта на мащабно сътрудничество“, най-вече между двете или три свръхсили, за създаване на предсказания в „1984“ година Оруеловски свят.

„Миролюбивите“ изявления и уверения, че САЩ и Китай ще се ангажират в „щателни дебати за вътрешните им цели, за международната им роля и накрая, и – за отношенията им една с друга“ обаче не се отразяват ни най-малко върху военната им подготовка, чието мерило са непрекъснато растящите военни бюджети на двата мастодонта и политиката на създаване на мощни коалиции за обграждане на „партньора“ и задушаването му в смъртоносна прегръдка.

Кисинджър пише, че непосредственият проблем, който разделя старата и новата суперсила, е съдбата на Тайван – военен съюзник на САЩ, превърнат в техен „непотопим самолетоносач“, и в същото време – китайска територия, която Пекин иска да присъедини към „майката-родина“. •

(следва)

Георги Константинов

print

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *