Х. Х.

печат
Х. Х. е пенсионер, който тази зима ще бъде убит пред очите ни.  Ще бъде убит от държавата, за която е работил цял живот.
Държавният съд ще нареди на държавния осигурителен институт да осигури убийството на възрастния човек, като му наложи запор върху пенсията заради неплатени сметки, наложени от държавното дружество „Топлофикация“ по решение на държавата – тази същата, която с труда си е крепил толкова години, надявайки се, че тя ще му осигури нещо, когато вече не може да ѝ работи. Х. Х. разчита само на пенсията си, за да продължи да стиска живота зад изпопадалите си зъби. Няма близки и роднини, а дори да има – предпочита да си отиде, отколкото да се унижава като просяк, защото вярва, че не е блъскал цял живот в едно или друго държавно предприятие, за да дрънка на стари години с канчето. Пенсията му едва стига за храна, а камо ли за адвокати. Не може да пише по форуми и да търси съвети в Интернет, защото пенсията му едва стига за ток, а и отдавна не може да пише със скованите си от артрита пръсти. Не може да търси федерации на потребителите, защото отдавна е престанал да потребява, а просто оцелява от едната опашка пред гишето на пощата до следващата.
Х. Х. е пред очите ни всеки ден – няма нужда да го опис­вам, всички го познаваме. Той е пред очите ни, когато отидем да се „разправяме“ на касите на „Топлофикация“, защото още имаме сили и бяс. Х. Х. вече няма сили – той кротко чака на опашката, за да попита с треперещия си гласец, когато му дойде редът, защо му е дошъл редът… да умре по такъв нелеп начин. Защо не може да си вземе пенсията, защо не може да си купи лекарства, защо не може да си купи храна, защо държавата го убива? Днес Х. Х. е още пред очите ни. Утре няма да бъде, но днес е и трябва да има начин да спрем неговото и още много подобни убийства. Ако не от едната човещина, то поне защото неговото място на опашката след няколко години е запазено за нас.
Няма да е лесно, защото държавата има всичко – има комисии, които решават кое колко да струва. Има правила, според които ако не ползваш и капка от държавната топла вода, ще плащаш 120 лева на месец, а ако ползваш – ще плащаш 200. Има съдии, които те съдят, без да са те виждали, по една хартийка, написана от оня, който те съди. Има конституционен съд и омбудсман, които узаконяват твоето безсилие. Има право да ти блокира заплатата и банковите сметки, а ако нямаш такива, има държавни и частни копои, които ти блъскат по вратата и ти изнасят покъщнината.
„Добре дошли в моя кошмар“ казва чудовището Фреди Крюгер от американския филм на ужасите – то също излиза от котлите и тръбите на парното и убива заспалите хора. Неговият кошмар свършва с финалните надписи до поредното блудкаво продължение, а кошмарът на българските роби на топлофикацията няма да свърши, докато не се събудим и не ликвидираме гада веднъж завинаги. Няма да е лесно, разбира се, но не започнем ли, няма да свършим. Най-добре е да започнем, като видим какво сме опитали и за какво сме се убедили, че не върши работа. Това също не е толкова лесно, защото много ни баламосват. Баламосват ни първо, че ставало със съдилища и подаване на жалби. Добре, дори да осъдим вкупом „Топлофикация“ с някакви адвокатско-инженерски шашарми за килокалории и кубометри, откъде тя ще вземе пари да си плати отсъденото? От джобовете на директорите, общинарите и комисарите? Не, разбира се. Пак от нашите джобове. Те винаги намират начин да бръкнат там. Ако ги осъдим по единия закон, ще си гласуват втори, трети, четвърти, пети, докато не кандисаме, защото кошмарът от влаченето по съдилища е не по-малко ужасен от кошмара на огромните сметки – пак от нашия джоб излизат и заплатите на съдиите, и разноските на държавната фирма, да не говорим за нашите собствени – като пари и време. Брюксел? Видяхме колко му пука на Брюксел за народния глас божи – прие ли си отхвърлената на сума ти референдуми конституция? Прие си я. Защото ние им работим, за да ни работят. Да, един, двама, десетима или двайсет ще се откачат и медиите ще разтръбят как са успели да си „защитят правата“, но други сто ще си отидат и ще продължат да си отиват като Х. Х., който просто ще се върне в мразовитото си жилище без запорираната пенсия, ще си легне, ще изпъшка и ще се отърве от сметките по единствения сигурен засега начин.
Преди четири години ФАБ започна да събира хората на улицата и заедно стигнахме пред „Топлофикация – София“, защото вярвахме и все още вярваме, че това е начинът. Бяхме малко и не успяхме да станем повече. Мнозина вярваха, че с жалби и насрещни искове чудовището ще се озапти. Други чакаха други да свършат работата. Ясно е вече, че така няма да стане. Държавата винаги ще остави надяващите се стотина, хиляда или дори десет хиляди тъжители да продължат да се надяват, като им дава безкрайни отсрочки, но едновременно с това ще намери цаката да одере останалите половин милион, а най-слабите – да убие. Пред очите ни. Можем и сме длъжни да спрем убиеца – както се спира убиец. И не да се приспиваме вечно с поредното тъпо надпръдване по телевизията. Защото той идва, когато заспиш.
А. Ванчев

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *