Хауърд Зин: Анархизъм и образование

печат

Хауърд Зин, „историкът на народа“, както често го наричат по името на най-популярната му книга „Народна история на САЩ“, израства в работническо семейство в Бруклин. През Втората световна война лети на бомбардировач в американската армия и след това става яростен противник на войната. През 1956 става преподавател в колежа Спелман за чернокожи жени в Атланта, Джорджия. През 1963 е уволнен за неподчинение, свързано с протестните му действия в движението за граждански права. След това преподава в Бостънския университет. Защитава докторска дисертация в университета Кълъмбия в Ню Йорк. Носител е на награда „Томас Мъртън“, награда „Юджийн Дебс“, награда „Ъптон Синклер“ и литературна награда „Ланан“. През 1995 година издава публицистичната книга „Не можеш да бъдеш неутрален в тръгнал влак”.

Публикуваме откъс с малки съкращения от негова лекция пред студенти, издадена в диска „Heroes and Martyrs (Герои и мъченици)”, Alternative Tentacles Records, 2001.

Къде е Ема Голдман?

Аз вече бях историк в смисъл, че имах професионална подготовка – бях защитил докторат в университета Кълъмбия в Ню Йорк, – но в никоя програма, било то бакалавърска или магистърска, не бях открил името на Ема Голдман. Това би трябвало да ви каже нещо за историческото образование в тази страна. Знам, че всеки се оплаква от историческото образование, но хората се оплакват от други гледни точки. Ню Йорк Таймс, спомням си, преди две години се оплакваше от историческото невежество на студентите, защото не знаели кой бил президент на Щатите по време на Мексиканската война. И не знаели дали Законът за заселниците бил преди Закона за гражданската служба. Но има и друга гледна точка, поради която хората негодуват срещу историческото образование и тя е, защото то не включва хора като Ема Голдман и Биг Бил Хейууд1, а говори само за хора като Хелън Келър2 и как тя преодоляла своите вродени недъзи, без да споменават за нея като социалист и човек с анти-военни и анти-милитаристически възгледи.

Аз четях неща извън учебната програма, а когато човек чете извън учебната програма, между другото, научава най-много. Тогава ми попадна една книга, озаглавена „Критици и кръстоносци“ – чудесна книга, в която има глави за хора непопаднали в историческите книги, но иначе големи личности от американската история. Там имаше глава за Ема Голдман. Това име потъна някъде в съзнанието ми, но после, през 60-те години, бях на някаква конференция в Пенсилвания по въпросите на насилието и там попаднах на друг историк. Историците, когато си говорят помежду си, обикновено се питат: „Какво си написал?“ А човекът, когото питах, беше Ричард Дридън. Той ми отговори: „Написах биография на Ема Голдман“. След конференцията си взех неговата книга да я прочета Ако не знаете, човек чете книгите на хора, които познава, за да може, като го видят да чете, да каже: „Аз познавам автора“. И така прочетох тази чудесна биография на Ема Голдман, „Бунтовник в рая“ от Ричард Дридън. Това си остава чудесна книга, но тогава беше пионерски труд, защото повечето неща на Ема Голдман отдавна бяха изчезнали от книжарниците. Но това ме накара да прочета нейната автобиография „Живея живота си“. А който от вас не е чел тази книга, незабавно трябва да я прочете. Нищо че е голяма, тя се чете много бързо, защото е много интересна. Без да се смущавам от обема на тази книга – тя е или два тома, а в някои издания – един доста дебел том – преди години аз я дадох на моите студенти за четене и въпреки това тя си остава до ден днешен една от най-популярните книги сред тях. От всички книги, които съм давал за четене през всичките тези години на студентите си, три книги твърдо остават на челните места по популярност. Едната от тях е „Живея живота си“ от Ема Голдман, другата е автобиографията на Малкълм Х, а третата е романът на Далтън Тръмбо „Джони грабна пушката“. Както виждате, това не са традиционни учебни текстове.

Анархист – това е невъзможно!

Анархизмът не се преподава и аз затова реших, че трябва да дам на моите студенти да прочетат нещо за Ема Голдман и нейните приятели анархисти. Когато започнах да преподавам в Бостънския университет, между другото, отидох на традиционния прием на нови членове на факултета, който винаги е много скучен. Та на този прием си сърбам шери с друг нов член на факултета и си приказваме, както може да се очаква, кой къде ще преподава. Той щеше да бъде в катедрата по философия, аз щях да бъда в катедрата по политология. И тогава той ме пита: „А каква е твоята политическа философия?“ Такива неща не се питат, защото аз поне не знам някой от катедра по политология някога да е имал политическа философия. Това не е „професионално“. Но трябваше да му отговоря нещо и затова отвърнах: „Ами, мисля, че съм анархист.“ Той ме погледна и каза: „Това е невъзможно!“

Така или иначе, анархизмът още не се преподава. Интересно – преподава се политическа теория, политическа философия, огромен списък с имена, но анархистите и анархизмът все още не се признават за политическа философия. Затова е важно хората да се интересуват и да четат за анархизма.

Докато бях в Амстердам, аз четох и конспектирах много писма на Ема Голдман в Международния институт по обществена история. Те имат огромен архив от изключително ценни материали, някои от които са от нацистките архиви. Неща, които нацистите са засекретили, за да не може никой да ги чете. Ръкописи на Маркс например, макар че не виждам защо е трябвало да ги засекретяват – никой не може да разчете почерка на Маркс. И там попаднах на някои писма от Бен Райтман3, които не бях срещал дотогава. И докато ги четях си мислех, че всеки момент Международният институт по обществена история ще пламне от тези писма. Трябва да ги прочетете. Аз не бих ги нарекъл дори „любовни писма“ – определението „любовни писма“ е твърде бледо за това, което си пишат Райтман и Голдман.

Опитвам се да ви нахвърлям някои щрихи от живота на Голдман, но аз не съм от историците, които потъват в миналото и се изгубват там. Мнозина историци се заравят в миналото и там си остават, защото наистина миналото, животът – това са изключително увлекателни неща. И аз винаги съм гледал да отида там, но после да се върна и да домъкна със себе си каквото мога, за да се опитам да направя някаква връзка между онова, което е ставало тогава, и това, което може би се случва днес. В този смисъл нейните идеи се простират отвъд периода, в който тя живее, и имат много тясна и бих казал много важна връзка с това, което се случва днес.

Революция за богати и революция за бедни

Ема Голдман е от бедно еврейско семейство от Литва, която тогава е част от Русия. След като емигрират в Щатите, те се заселват в Рочестър и там тя попада в един много напрегнат момент от класовия конфликт в САЩ. Това е периодът приблизително между 1877 и 1914, който често се описва в учебниците по история като период на индустриалната революция, накратко – това са приповдигнати описания как САЩ станали такава могъща икономическа сила. Но настроението никак не е било приповдигнато за хората, които работели в дъното на тази индустриална революция – онези, които работели в металургията на Карнеги или петрола на Рокфелер, или умирали с хиляди на строежа на трансконтиненталната железопътна линия, или момичетата, които умирали на 25 години в текстилните фабрики. Това е моментът, в който кристализира борбата за 8-часов работен ден, борбата за обедната почивка, борбата срещу труда на децата, които започвали да работят на осем, девет години.

Продължава в следващия брой

______________
БЕЛЕЖКИ:

1. Уилям Дъдли Хейууд („Биг Бил“) (1869-1928) – социалист, помогнал за основаването на Световния профсъюз на отрасловите работници (IWW) (1905), той е изключен от Социалистическата партия за войнствените си възгледи и е осъден за измяна по време на Първата световна война. През 1921 бяга в СССР.
2. Хелън Келър (1880-1968) – сляпа и глуха по рождение, тя се научава да чете, пише и говори и завършва колежа Радклиф. Изнася редица лекции за незрящите хора.
3. Бен Райтман – колоритна фигура от Чикаго, самоук медик, лекуващ безплатно скитници и проститутки. •

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *