Хората не са еднакви!

печат

Именно защото хората не са еднакви, РАВЕНСТВОТО Е ЗАДЪЛЖИТЕЛНО

Така ми възразяват, когато заговоря за социалното равенство, без което анархията като идея и като обществен модел няма никакъв смисъл, защото без равенство не би била способна да осигури основната си теза „безусловна свобода за всяка личност“ – с акцент на „всяка“, но и с подчертаване на „личност“, „свобода“ и „без условия“.
Да, разбира се, хората не се раждат еднакви. Нито избират кога, къде и от какви родители да се появят на този свят. Не избират дали да бъдат мъж или жена, болни или здрави, високи или ниски, с желан цвят на кожата и физиологичен умствен потенциал. Не ни е „дадено свише“, освен ако не сте от Клуба на Въображаемия Приятел или не изповядвате вярата в „кармата“, да предпочетем раждане в бедно или богато семейство. Точно от това следва изводът, че всеки живот е ценен сам по себе си. Ако позволим да оценяваме кой е „полезен за обществото“, а кой е „лош матрял“, лично рискуваме да се окажем в ситуацията не на оценителите, а на оценяваните. Критерии за оценка – всякакви, предимно такива, които лично не биха ни харесали. Оценители също бол. Талибани, расисти с претенции за „научно обосновани“ или просто сметкаджии. Викай им на такива, че „носиш полза за обществото“! Нахалост ще отиват виковете ти. При това основателно – сам никой не може да каже, че е „ценен за обществото“. Само обществото може да каже това. Именно цялото общество, което пък никога не е цяло, а се състои от различни хора с различни вкусове – все някой ще ви хареса, ще ви намери за „полезен“. Ами ако оценителите са едно малцинство със собствени сметки и предразсъдъци, но вещаят от името на обществото, без да го питат?
Както каза неотдавна една полицайка: „Гориш“. Оценен си предварително. Не по лични качества, а по признак, който не зависи от волята ти.
Та именно защото хората не са еднакви, РАВЕНСТВОТО Е ЗАДЪЛЖИТЕЛНО. Равенството означава да имаш свободата да даваш колкото можеш и искаш, а да получаваш толкова, колкото ти е нужно. И понеже хората са различни, всички ще поискат различни неща, не ще се претоварим, ще се напаснем.
Щом хората са различни, не бива да бъдат уеднаквявани заради произхода си, заради признаци като платежоспособни и не, като умни и глупави, силни и слаби. Платежоспособният, поради системата на конкуренция, е такъв не заради достойнства, а благодарение на психопатични наклонности. Глупавият, стига да има среда, е способен да поумнее – и нека не стане гений на квантовата физика, ще умее да измисли и направи водопровод в дома на гения, който пък с лекота борави с абстракции, но хване ли гаечен ключ, се превръща в ходеща трудова злополука. Умността и глупавостта също са различни, като хората. Няма изцяло глупави люде – ако са такива, това е болест, която следва да се лекува. Лекуваме я, защото никой не е застрахован от болести – би ли искал, ако се разболее, останалите да кажат „ти си болен, ти си безполезен, мри“, както сега ни казва здравната ни с извинение система? Колкото до силните – те често са твърди, но крехки. Вървят с рогата напред, причиняват поразии. Слабият може да прояви гъвкавост, да намери по-деликатни пътища. Всичко е въпрос на социална среда – ако тя поощрява сътрудничеството и взаимното допълване, никой не е излишен, никой не е безполезен. Най-малкото е нужен и полезен за себе си, а щом е така, значи е за уважаване и съобразяване. Иначе, както писах вече, рискуваме собствената ни нужност да бъде поставена под въпрос.
Казват ми, че „свободата на един свършва там, където започва свободата на другия“. Това е развитие на схващането, че „щом сме различни, не можем да сме равни“. Грешка, да не кажа идеологическа диверсия към анархизма. Свободата ни не се ограничава от свободата на околните, напротив, усилва се – вижте как Бакунин го е обяснил. Ако свободата се ограничава, значи не сме равни, значи сме егоисти, които се бутат с лакти, вместо да си помагат и се допълват – както парчетата пъзел, все различни, но нужни за подреждане на цялостна картина.
Равенството няма алтернатива. То е основа на справедливостта – да правиш онова, което искаш като отношение от другите при сходни обстоятелства. Универсално човешко правило. Потъпквано от съвременните „световни ценности“, но пак на лично ниво приемано от всеки, колкото и да сме различни. Само че, оставайки различни, сме равни, когато спазваме тази повеля. Спазваме я, за да бъдем свободни.
Друг е въпросът, ако някой не иска да бъде свободен. Ами тогава да не пречи на другите да бъдат – толкова е просто. •

Васил Арапов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *