Идат избори – и какво от това?

печат
Избраният през 2002 президент Георги Първанов доспива втория си мандат. На 23 октомври предстоят избори за нов държавен глава, заедно с тях ще се проведат избори за кметове.
Сегашните претенденти за президентския стол (по-скоро миндер) са: Волен Сидеров от „Атака“, Меглена Кунева от „инициативен комитет“, Румен Христов от СДС/ДСБ, Атанас Семов от РЗС, Ивайло Калфин от БСП, Красимир Каракачанов от ВМРО, Алексей Петров от инициативен комитет. Още не се знае ГЕРБовият кандидат, спекулира се с името на магистралния Душко Добродушков, министъра на регионалното развитие и благоустройството Росен Плевнелиев.
Но има ли значение кой от тях ще бъде президент? Има ли значение кой ще стане кмет в нашето населено място? Има ли изобщо някакъв конструктивен смисъл от провеждането на избори?
Отговорът е простичък и един на всички тези въпроси – НЕ!
Първо, защото държавата е една машина с определени възможности, предназначение и режим на функциониране. Ако поставите машинист в космически кораб, ракетата ще си излети автоматично, а бордовият компютър ще помогне на машиниста поне да се върне обратно на Земята, а може би дори ще изпълни що-годе задоволително задачите на мисията. Но дори да сложим Нийл Армстронг в кабината на локомотив, влакът няма да стигне до Луната, а даже току-виж се е запалил по пътя към Павликени… Няма значение кой ще управлява локомотива, дали дресирано шимпанзе, дали професор от университет, движението е ограничено от релсите и напускането им се нарича катастрофа. Така и държавната машина се движи строго от пункт А към пункт Б по точно зададена траектория. Държавата е апарат за защита на привилегиите на имотните класи, средство за удържане на народа в подчинение. В целите ? не влиза грижа за населението. Ако това се прави, то е само защото „влакът“ се нуждае от обслужващ персонал на самата композиция, от работници по самия железен път, от куп други специалисти, но нито един от тях не решава накъде ще пътува влакът и с каква скорост.
Затова е наивно – да не кажа глупаво – да храним надежди, че нещата ще се подобрят само заради смяната на машиниста, началника на влака и кондукторите.
Второ, илюзията, че стига да изберем някой „свестен“, и той ще реши вместо нас всичките ни проблеми (ще ни „оправи“) – си остава само илюзия. Свестните не се натискат да стават политици и държавници, защото от една страна разбират, че възможностите им дори на най-високия ръководен пост са ограничени (влакът не само няма да полети, той дори не може да напусне железопътната мрежа), а от друга свестните хора са преди всичко свободолюбиви. Свободният човек си дава сметка, че не е негова работа да прави нещата вместо другите, понеже и най-добрите според него решения остават добри за него, а останалите хора имат свои желания и мнения. Свободният човек знае, че проблемите не се преодоляват с диктат, със заповеди и наредби. Животът се ръководи в полза на всички само от всички чрез сътрудничество и взаимно договаряне, директно, без привилегировани посредници. Свободният човек не ще се съгласи да натрапва своите виждания как трябва да се случват нещата, защото не желае друг да натрапва своите на него. И най-мъдрият, ако е свестен и свободен, не притежава наглостта да смята, че знае и разбира всичко. Точно обратното на всеки политик, на всеки държавник. Техните мотиви са прозрачни – да получат привилегията да решават как да живеем ние, без да ни питат. И да възнаграждават себе си за този „тежък управленски труд“. Тоест, преди всичко гонят своя лична изгода, изгода за своята групировка, клан, партия, приятелски и бизнес кръг.
Има една страна, Швейцария, в която за административна дейност се взимат символични заплати. Там броят на желаещите да се занимават с държавна служба е в пъти по-малък от този в другите общества.
Затова няма никакво значение какви са личните качества на кандидатите за кметове, президенти, премиери и други високи началства. Както и няма смисъл от това да сменяме машиниста на локомотива, който няма да ви закара на по-добро място.
Каква е алтернативата? Известно е твърдението, че ако не били изборите, всеки път властта щяла да се взема чрез гражданска война. Не е лъжа. Но нека се запитаме: а какво е това нещо, което ни „дава“ властта (държавата), без което не можем и от което се нуждаем като от въздух?
Няма такова нещо. Държавата нищо не дава на народа, само взема от него. Но за да прикрие този очевиден факт, разиграва театрото „избори“ – за да ни излъже, че от нас нещо зависи. Не, не зависи, не и в тази игра, не и по тези правила.
(продължението следва)
Шаркан

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *