ИДВАЩИЯТ БУНТ

печат
(продължава от предния брой)

ПЕТ ГОДИНИ СЛЕД ФРЕНСКИТЕ ПОЖАРИ

Сред подписалите договора от Киото, единствените страни, които до днес са изпълнили задълженията си, каквото и да им струва това, са Украйна и Румъния. Отгатнете защо. Най-напредналият експеримент в „екологичното“ земеделие от 1989 г. е в Куба. Отгатнете защо. По африканските шосета автомонтьорството е издигнато в ранг на народно изкуство. Отгатнете как.
Това, което прави кризата желана, е, че в нея околната среда престава да бъде околна среда. Ние сме принудени да възстановим един контакт, макар и потенциално смъртоносен, с това, което е тук, за да преоткрием ритъма на реалността. Това, което ни заобикаля, вече не е пейзаж, панорама, театър, а онова, което ни е дадено да живеем, с което трябва да се разберем и от което можем да се учим. Няма да ни подведат онези, които ни докараха съдържането на „катастрофата“. Там, където управниците платонично обсъждат помежду си как да намалят емисиите, „без да чупят касичката“, за нас няма друг реалистичен вариант, освен да я счупим възможно най-бързо и същевременно да извличаме полза от всяко пропадане на системата, за да набираме сили.
Ню Орлийнс, няколко дни след урагана „Катрина“. В тази апокалиптична атмосфера животът започва да се реорганизира тук и там. Пред бездействието на властите, повече заети с почистване на туристическите квартали във „френския правоъгълник“ и да пазят магазините, вместо да се притекат на помощ на бедните жители на града, се възраждат забравени форми. Въпреки насилствените понякога опити да се евакуира зоната, въпреки игрите на „лов на негри“, открит за случая от превъзхождащите сили на милициите, мнозина не пожелават да напуснат терена. За тези, които отказват да бъдат депортирани като „екологични бежанци“ по четирите краища на страната, и за онези, които почти навсякъде решават да се присъединят към оставащите от солидарност, отзовавайки се на апела на един бивш член на „Черните пантери“, историята отново изважда на показ самоорганизирането. В рамките на няколко седмици започва да работи Комунална обща клиника. Тази истинска полева болница осигурява още от първите си дни безплатни медицински грижи, все по-добри и по-ефикасни, благодарение на непрекъснатия приток на доброволци. Вече година клиниката е в основата на една ежедневна съпротива срещу държавните булдозери, които са получили заповед да разрушат всичко, за да продадат цялата тази част на града като плячка в ръцете на предприемачите. Народни кухни, снабдяване, улична медицина, спонтанни реквизиции, строеж на жилища за неотложни нужди: цяло едно практическо познание, натрупано от едни или други в течение на живота им, намира тук, далеч от униформите и сирените, пространство за приложение.
Който познава безкрайната жизненост на обитателите на тези квартали на Ню Орлийнс преди катастрофата, недоверието спрямо държавата, която ги управлява, и масовата практика на подпомагане, едва ли ще се учуди, че всичко това се оказва възможно. Обратно, всеки обхванат от анемичното ежедневие на нашите опустели резиденции, би могъл да се съмнява, че все още може да се намери подобна решителност. Да се подновят тези забравени през годините на нормализирания живот жестове се оказва въпреки всичко единственият възможен и практикуван начин да не рухнем заедно с този свят. И да дойде време в което пак ще се влюбваме.
СЕДМИЯТ КРЪГ: „Тук ще се строи едно цивилизовано пространство!“
Първата световна касапница от 1914 до 1918 г., която позволи на властниците с един удар да се освободят от една голяма част от пролетариите от селата и градовете, беше водена в името на свободата, демокрацията и цивилизацията. Това бяха изяви на същите мними ценности, в чието име от пет години насам продължават убийствата на набелязани човешки цели по време на специалните операции във фамозната „война срещу тероризма“. Но сравненията стигат само дотук – до привидността. Цивилизацията вече не е онази очевидност, която транспортираха при „туземците“ без други обяснения, освен огнестрелните. Свободата вече не е онова име, което се пише по стените, защото вече „сигурността“ винаги го следва като сянка. Демокрацията е разтворима в своите закони за извънредни положения като например официалното възстановяване на инквизициите в САЩ или фашизоидните закони „Пербен“ във Франция (приет през 2004 г., законът „Пербен“ е насочен към „организираната престъпност“ и „хулиганските прояви“ и позволява издаване на присъди без съд – бел. ред.).
За един век свободата, демокрацията и цивилизацията бяха сведени до хипотези. Цялата работа на властниците от тук и за в бъдеще се състои в подреждането на материалните и морални условия – символични и социални, – в които тези хипотези се узаконяват и упълномощават да оформят пространствата, в които ще могат да функционират. За тази цел всички средства са добри, включително най-антидемократичните, най-нецивилизованите и най-добре гарантиращите сигурността на властта и собствеността (или на кражбата по Прудон). Днес мнозина са склонни да забравят, че през целия ХХ век, демокрацията редовно предшестваше настаняването на фашизоидните режими, че цивилизацията, под звуците на Вагнер или на групата Айрън Мейдън, не престана да се римува с най-масовите изтребления и че в един октомврийски ден на 1929 година свободата прие двойното лице на един скочил от прозорците на нюйоркската борса банкер и на едно умиращо от глад работническо семейство в „страната на неограничените възможности“.
Оттогава – да речем, някъде от 1945 година – политиците се съгласиха, че манипулацията на масите, дейността на тайните служби, ограничението на личните и обществени свободи и пълната безотговорност и произвол на различните полиции принадлежат към арсенала от законни средства за осигуряване на демокрацията, свободата и цивилизацията. В последния стадий на тази еволюция ние получихме първия кмет-социалист на Париж, който с помощта на булдозерите и жандармерията „прочисти“ едно от народните предградия и ни обясни с добре премерени слова, че: „Тук ще се строи едно цивилизовано пространство“. Нямаше какво да му възразим, освен, че неговата цивилизация трябва да бъде разрушена.
В общия случай въпросът за цивилизацията не съдържа нищо философско. Една цивилизация не е някаква абстракция, която стои над живота. Тя е това, което управлява, обгражда, колонизира, властва над ежедневието и над личното ни съществувание. Тя е това, което поддържа най-интимното и най-общото измерение в обществото. Във Франция цивилизацията е неделима от държавата. Колкото по-силна и стара е една държава, толкова по-малко тя е една надстройка на обществото и толкова повече е една основа и един обръч, в който са стегнати противоположните интереси на тия, които управляват, и онези, които им се подчиняват. Френската държава е един заговор срещу народа, приел облика на светска кастрация на своите поданици. Не трябва да се учудваме след това, че хората в психиатричните болници толкова често бълнуват, че са политически фигури, че виждаме в нашите държавни мъже причината за всички свои нещастия и че нашето мърморене всъщност освещава тяхната коронация като наши господари. Тук политиката не се схваща като нещо външно, а като част от нас. Животът, който вдъхваме в тези фигури, е същият, който те ограбиха от нас.
Ако има някакво френско изключение, то се дължи на това. Всичко, дори световното влияние на френската литература, е резултат на тази ампутация. Литературата във Франция е пространството, предписано за развлечение на кастрираните. Тя е формалната свобода, предоставена на тези, които не търсят своята реална свобода. От тук и циничните намигвания на държавните мъже и на литераторите в тази страна, които не престават от векове с готовност да си разменят ролите и костюмите. От тук идва и това, че интелектуалците имат обичая да говорят толкоз високо, когато са паднали тъй ниско, и да изпадат в несъстоятелност във всеки решителен момент – момент, който единствено би върнал смисъла на техния живот, но и би ги изхвърлил от гилдията им. Една защитавана и защитима теза е, че модерната литература се ражда с Бодлер, Хайне и Флобер като ответен удар на държавното клане през юни 1848 г. От кръвта на парижките въстаници и срещу мълчанието, което обгръща касапницата, се раждат модерните литературни форми – меланхолия, двойственост, фетишизъм на формата и на болезненото откъсване.
Невротичната привързаност, която французите имат към своята република, в чието име всяко леке придобива достолепие и всеки жалък драскач бива почитан, удължават непрестанното потъпкване на нейните основополагащи жертви. Юнските дни на 1848 г. с техните хиляда и петстотин убити в боевете и неизвестно колко хиляди екзекутирани без съд затворници, Националното събрание, което посреща предаването на последната барикада с викове „Да живее Републиката!“ и Кървавата седмица през май 1871 г., завършила в Пер Лашез, са рождените петна на френската република, които никаква козметична хирургия не може да скрие.
Александър Кожевников пише през 1945 г.: „Официалният политически идеал на Франция и на французите продължава и днес да бъде този на Държавата-нация, на „единната и неделима Република“. От друга страна, в дълбочината на своята душа, те си дават сметка за недостатъчността на тоя идеал, на политическия анахронизъм на „националната идея“ в наши дни. Разбира се, това чувство още не е достигнало до една ясна и различима идея: страната не може и не иска още да я формулира открито. Освен това, поради самото изключително сияние на своето национално минало, за Франция е изключително трудно да признае ясно и да приеме открито края на „националния“ период в Историята и да разбере всички последици. Трудно е за една страна, която е създала идеологическата арматура на национализма, и която го е изнасяла в целия свят, да приеме, че от него днес е останал само един документ, който трябва да се заведе в историческите архиви“.
Въпросът за Държавата-нация и нейния погребален марш образува сърцевината на това, което от половин век може да се нарече френска болест. Вежливо наричаме „промяна“ тази трескава нерешителност, това махало от ляво надясно и обратно – както една смяна на маниакалната фаза с депресивната подготвя следващата или както една напълно реторична критика на индивидуализма неохотно съжителства с най-свирепия цинизъм или най-показната щедрост – с неприязънта към тълпата. От 1945 г. тази болест, която не се е разсеяла, освен за миг през май 1968 г. с неговия въстанически жар, не е престанала да се задълбочава. Ерата на държавите, на нациите и на републиките върви към своя край; тази страна, която пожертва целия си живот за тези форми, остава като гръмната. Огнената буря, което предизвика една обикновена фраза на Жоспен: „Държавата не може всичко“, е предвестник на онази, която ще се разрази, когато стане ясно, че държавата вече не може нищо. Това чувство, че сме били измамени, е като рана, която все повече гангренясва. То е изворът на подмолната ярост, която днес почти всичко може да отприщи. Фактът, че в тази страна некрологът на ерата на нациите все още не е написан, е ключът към френския анахронизъм и към революционните възможности, с които Франция все още разполага.
(следва)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *