ИДВАЩИЯТ БУНТ

печат
(продължава от миналия брой)

Да не отстъпваме пред това, че всяко приятелство може да доведе до политиката
Внушават ни неутралната идея за приятелството като чиста привързаност без последици. Но всеки афинитет е афинитет, роден от една споделена истина. Всяка среща е среща чрез едно общо твърдение, па било и това за разрушението. Няма невинни връзки в една епоха, в която твърдостта и постоянството обикновено нареждат сред безработните, в която трябва да лъжем, за да работим и да работим, за да продължим да лъжем. Хората, които се кълнат в квантовата физика и я прилагат във всички области, са не по-малко обвързани политически от другарите, които се борят срещу някой мултинационален аграрен конгломерат. Рано или късно всички те ще дезертират от системата и ще се вдигнат на бой срещу нея.
Пионерите на работническото движение успяха да се намерят първо в работилницата и по-късно – във фабриката. Те имаха стачката, за да се преброят и да демаскират изменниците. Те имаха наемането на работа срещу заплата, което изправи Капитала срещу Труда, за да прокарат разделителните линии на солидарността и фронтовете в световен мащаб. Ние имаме цялото социално пространство, за да се намерим. Имаме ежедневните поводи за неподчинение, за да се преброим и да демаскираме живите трупове. Ние имаме и враждебността към тази цивилизация, за да прокараме разделителните линии на солидарността и фронтовете в световен мащаб.
Не очаквайте нищо от съществуващите организации. Не се доверявайте на съществуващите социални пространства и най-вече – не се превръщайте в едно от тях
Не са редки случаите, когато пътищата ни се кръстосват, при някое разединение, с организации – политически, синдикални, хуманитарни, социални и т. н. Сред техните членове можем да намерим дори хора, които са искрени – макар и малко отчаяни, – които са ентусиазирани – макар и малко интриганти. Привлекателността на организациите се дължи на тяхната привидна устойчивост – те си имат история, централа, име, средства, вожд, стратегия и речник. Въпреки това, те си остават кухи архитектурни паметници, които с мъка вселяват дължимия респект на своето героично минало. В цялата си дейност, на всички нива, тези организации се интересуват само от собственото си оцеляване като организации и почти нищо повече. Непрекъснатите им предателства най-често ги отчуждават и откъсват от собствените им редови членове. Затова понякога можем да срещнем сред тях неколцина заслужаващи уважение същества. Но обещанието, което се съдържа в срещата ни с тях, би могло да се осъществи само вън от организацията и – неизбежно – против нея.
Много по-опасни са социалните пространства с тяхната размита структура, сплетни и неформални йерархии. Всички социални пространства трябва да се избягват. Всяко едно от тях е насочено към неутрализирането на някаква истина. Литературните кръгове съществуват, за да задушават ясното писане. „Либертарните“ социални пространства – за да притъпяват остротата на прякото действие. Научните кръгове – за да укриват отражението на техните изследвания върху мнозинството от хората днес. Спортните кръгове – за да сдържат в своите зали различните форми на жизненост, които спортът развива. Особено трябва да се избягват културните и активистките кръгове. Това са старческите домове, в които обикновено гаснат революционните пориви. Задачата на културните кръгове е да надушват зараждащите се напрежения и да удавят в обяснения смисъла на всяко наше действие, докато задачата на активистките кръгове е да ни изсмучат силите за него. Активистките пространства простират своята мрежа върху цялата френска територия и препречват пътя на всяко революционно развитие. Те не предлагат нищо повече от историята на безбройните си поражения и породените от тях огорчения. Изтощени, те не са способни да се възползват от възможностите на настоящето. Освен това, за да поддържат жалката си пасивност, те дрънкат твърде много, а това ги прави ненадеждни, когато нещата опрат до полицията. Колкото е безсмислено да очакваме нещо от тях, толкова е глупаво да се разочароваме от склерозата им. Най-добре е да ги изхвърлим като ненужен баласт.
Всички социални пространства са контрареволюционни, защото се интересуват единствено от съхраняването на жалкото си живуркане.
Да се организираме в комуни
Комуната е това, което става, когато хората се намерят, разберат и решат да вървят заедно. Комуната е може би взимането на решение да продължим заедно точно в мига, в който обикновено решаваме всеки да тръгне по своя път. Това е радостта от една среща, която надживява своя очакван завършек. Това, което ни кара да кажем „ние“ и което го превръща в събитие. Не е странно, че хората, които се разбират, образуват комуни, – странното е, че остават разделени. Защо комуните не могат да се умножават навсякъде? Във всяка фабрика, на всяка улица, във всяко село или училище. Нека настъпи най-сетне управлението на базовите комитети! Комуни, които приемат себе си такива, каквито са, и там, където са, и – ако е възможно – множество от комуни, които ще изместят институциите на днешното общество – семейството, училището, синдикатът, спортният клуб и т. н. Комуни, които няма да се побоят – извън обществената си дейност – да се организират за материалното и морално оцеляване на всеки от своите членове и на всички около тях, останали на произвола на съдбата. Комуни, които не се определят – както го правят, общо взето, колективите – според това какво има в тях и извън тях, а според гъстота на връзките в тяхното ядро. Не според своето членство, а според духа, който им вдъхва живот.
Една комуна се създава всеки път, когато неколцина, освободени от индивидуалната усмирителна риза, решават да разчитат на себе си и да премерят силите си с действителността. Всяка стихийна стачка е една комуна, всяка колективно окупирана на приятелски основи сграда е една комуна, базовите акционни комитети през 1968 г. бяха комуни, каквито бяха селата на избягалите роби в САЩ или радио Алиса в Болоня през 1977 г. Всяка комуна иска да бъде своя собствена база. Тя иска да разреши въпроса за нуждите. Тя иска да се отърси от всяка икономическа зависимост и всяко политическо подчинение; тя се изражда в социално пространство в мига, в който изгуби контакта с истините, върху които е основана. Има всевъзможни комуни, които се организират, без да чакат нито броя, нито средствата, а още по-малко „подходящия момент“, който така никога не идва.
ДА СЕ ОРГАНИЗИРАМЕ
Да се организираме, за да не трябва повече да работим
Скривалищата се правят рядко и, честно казано, твърде често това е губене на много време, за да продължим да го правим. Те се отличават между другото и с жалките си условия за почивка и четене.
Ясно е, че хората живеят толкова малко, че се налага да „заработват“ – да разменят своето време за трохички общуване. Да отделят от личното си време, за да имат обществен живот: това е трудът, това е пазарът. По начало животът в комуната избягва труда, той не тече по тази комбина – предпочита други. Групите на аржентинските пикетерос колективно измъкват от държавата един вид социални помощи срещу няколко часа работа. Часовете не се отработват, всичко спечелено отива за общо ползване – снабдяват се с работилници за дрехи, фурна, градините, от които имат нужда.
В комуната се вкарват пари, но не защото трябва „да се заработва“. Всички комуни имат „черни каси“, които се пълнят от всевъзможни комбини. Освен социалните помощи, там влизат най-различни обезщетения, помощи за инвалиди, натрупани студентски стипендии, пари за фиктивно майчинство, всякаква контрабанда и много други средства, които се раждат при всяко нововъведение в контрола. Не е наша работа нито да ги защитаваме, нито да се настаняваме в тези временни убежища, нито да ги съхраняваме като привилегия на посветените. Важно е да култивираме и разпространяваме тази необходима нагласа към ограбването на държавата и да споделяме нейните изобретения. За комуните въпросът за труда се поставя само в зависимост от другите съществуващи доходи. Не трябва да забравяме и всички полезни знания, които могат да се придобият от определени занаяти, професии и добри работни места.
Изискването към комуната е да освобождава максимално много време за всички. Това изискване не се измерва само и основно с броя на часовете, освободени от експлоатацията на наемния труд. Освободеното време не означава курорт. Изгубеното време, мъртвото време, времето на празнота и страхът от празнотата – това е работното време. Вече няма да има време за запълване, а освобождаване на енергия, каквато никое „време“ не съдържа; линиите, които се очертават, които можем да следваме в освободеното време, до техния край, докато се пресекат с тези на други.
Граби, култивирай, произвеждай
Някои от останалите без работа бивши служители на Металюроп предпочетоха да обират банки, вместо да станат надзиратели в затворите. Работниците от ЕДФ (френската електрическа компания) обучават близките как да фалшифицират показанията на електромерите. „Изпаднали от камиона“ стоки се продават под път и над път. Един свят, който така открито прокламира своя цинизъм, не може да очаква лоялност от пролетариите.
От една страна, комуната не може да разчита вечно на „социалната държава“, а от друга – не може да живее дълго от кражби от магазините, в нощното ровичкане в контейнерите за боклуци на супермаркетите или в складовете на индустриалните зони, от отклоняване на държавни помощи, измами на застрахователните компании и други злоупотреби, накратко: от грабеж. Следователно, тя трябва да се грижи постоянно да увеличава нивото и обхвата на своята самоорганизация. Нищо няма да бъде по-логично от това стругове, фрези, копирни машини, продавани с намаление при закриването на една фабрика, да послужат за подкрепата на един заговор срещу стоково-пазарното общество.
Чувството за неизбежността на неговото сгромолясване навсякъде е толкова живо в наши дни, че трудно бихме могли да изброим всички експерименти в строителството, в енергетиката, суровините, противозаконните действия или земеделието. Тук има цял един арсенал от знания и техники, които само чакат да бъдат овладени и изтръгнати от техния морализаторски, екологичен или улично-културен амбалаж. Този арсенал обаче е само част от всички характерни за градските гета прояви на технологична интуиция и находчивост, които ще трябва да внедрим, ако имаме намерение да населим отново пустинята на мегаполиса и да осигурим жизнеспособността на едно въстание след началните му етапи.
Как ще общуваме и как ще се придвижваме след тоталното прекъсване на потоците? Как ще възстановим производството на храни в селските райони до нивата, които им позволяваха да поддържат гъстотата на населението, която имаха допреди шейсет години? Как ще превърнем бетонните пространства в градски зеленчукови градини, както направи Куба, за да издържи едновременно на американското ембарго и разпадането на СССР?
(следва)

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *