ИДВАЩИЯТ БУНТ

печат
(продължава от миналия брой)

Да се учим и обучаваме

На нас, които употребявахме толкова дълго оторизираното от пазарната демокрация свободно време, какво ни остава? Кой можеше да ни подтикне да правим джогинг в неделя сутрин? Какво поддържа всички тези фанатици-каратисти, тези маниаци на домашното майсторене, на риболова или на гъбарството? Какво, ако не необходимостта да запълнят часовете на безделие, да възстановят работната си сила или своя „здравен капитал“? По-голямата част от свободното време би могла лесно да се отърве от абсурдния си характер и да стане нещо различно от безделието. Боксът не винаги е бил резервиран за демонстрации и развлечение на тълпата в големите зрелища. Китай в началото на ХХ век, разпокъсан от ордите на колонизаторите и изгладнял от сушата, видя как могат да се организират стотици хиляди бедни селяни в безброй клубове за бокс на открито, за да си вземат от богатите и колонизаторите това, което им бяха заграбили. Това бяха бунтовете на боксьорите. Никога не е рано да се научим и да упражняваме това, което в по-малко мирни и по-малко предвидими времена ще бъде поискано от нас. Нашата зависимост от мегаполиса – от неговата медицина, земеделие, полиция – е такава, че понастоящем ние не можем да го атакуваме, без да изложим себе си на опасност. Това е неформулираното съзнание за тази уязвимост, която води до спонтанното самоограничаване на днешните социални движения, която ги кара да се страхуват от кризите и да желаят „сигурността“. Чрез нея стачките замениха хоризонта на революцията с този на връщането към „нормализацията“. За да се освободим от този фатализъм е необходим един дълъг и постоянен процес на научаване, на множество мащабни експерименти. Думата е да се научим да се бием, да отключваме затворените врати, да лекуваме фрактурите толкова добре, колкото и ангините, да конструираме пиратски радиопредаватели, да организираме улични кухни, да се целим точно, но също да знаем как да събираме разпръснатите знания и да създадем една военновременна агрономия, да разбираме биологията на планктона, състава на почвите, да изучаваме родовете растения и да преоткрием изгубените интуиции, всички начини за употреба, всички възможни връзки с обкръжаващата ни среда и границите, отвъд които я изчерпваме; и това още от днес и за дните, в които ще ни трябва да получим повече от символична част храна и грижи.

Да създадем територии. Да умножим непрозрачните/тайни зони

Все повече и повече реформистите днес се съгласяват, че с „приближаването на върховата точка на изчерпването на петрола“ и „за да се намали парниковият ефект от емисиите на газове“, ще трябва да се „релокализира икономиката“, да се фаворизира регионалното снабдяване, най-късите пътища на дистрибуцията, да се откажем от услугите на отдалечените вносители и т. н., и т. н. Това, което са забравили обаче е, че всичко, което се прави локално в икономиката, се прави на черно, „неформално“; и че само една семпла екологическа мярка, каквато е релокализацията на икономиката, предполага ни повече, ни по-малко от това тя да се освободи напълно от държавния контрол или да му се подчини безрезервно.

Днешната територия е продукт на многовековни полицейски операции. Народът беше изтикан от своите села, след това от своите улици, после изгонен от своите квартали и накрая – вън от залите на сградите с налудничавата идея да натикат целия му живот между четирите влажни стени в панелните частни боксове. Въпросът за територията не се поставя за нас, както за държавата. Не става дума да я задържим. Това, което ни трябва, е да уплътним локално комуните, циркулацията и солидарността между тях до такава степен, че територията да стане непроницаема и непристъпна за всяка власт. Тоест, въпросът не е да я окупираме, а ние да бъдем територията.

Всяка практика създава територия – територията на един договор, на сделка или лов, територията на детските игри, на влюбените или на бунта, територията на селянина или на орнитолога. Правилото е съвсем просто: колкото повече са териториите, които се разполагат и наслагват в дадена зона, толкова по-голяма е циркулацията между тях и толкова по-малко място остава за властта. Кафенета, печатници, нелегални квартири, спортни зали, терени и паркове, антикварни магазинчета, покриви на сгради, импровизирани размени на вещи, кебапчийници, гаражи, читалища могат много лесно да се изтръгнат от полицейския контрол, ако се намерят достатъчно съучастници. Локалната самоорганизация, налагайки своята собствена география върху държавната картография, я обърква и анулира; тя произвежда собственото си отцепване.

Да пътуваме. Да трасираме собствени пътища за комуникация

Принципът на комуните не е в противопоставянето на мегаполиса и на неговата мобилност, не е в локалното вкореняване и бавност. Експанзивното движение за образуване на комуни трябва подземно да дублира това на мегаполиса. Ние няма да отхвърлим възможностите за преместване и комуникация, които ни предлагат днешните инфраструктури. Достатъчно е само да бъдем внимателни. Да направим едно посещение е много по-сигурно с това, че не оставяме следи и създаваме много по-солидни връзки, отколкото цялата ни листа с интернет-контакти. Възможността мнозина от нас да „циркулират свободно“ от единия край на континента до другия и без много проблеми да правят това в целия свят, е един коз, който не е за пренебрегване, когато се създават връзките между огнищата на конспирация. Едно от големите преимущества на мегаполиса е възможността на американци, гърци, мексиканци и германци да се намерят с французи потайно в Париж за една стратегическа дискусия.

Постоянното движение между приятелските комуни е едно от нещата, които ги предпазват от линеене, както и от фаталността на доброволния отказ. Да посрещнем другари, да бъдем в течение на техните инициативи, да обсъдим заедно техния и своя опит, да се сдобием с техниките, които те владеят, и да ги запознаем с нашите – това прави много повече за една комуна, отколкото безбройните стерилни самоанализи при закрити врати. Бихме сгрешили, ако подценяваме обсъждането и решението на важните проблеми през вечерите, който прекарваме с другари в конфронтация на гледните ни точки върху текущата война.

Да отстраним стъпка по стъпка всички препятствия

Известно е, че улиците гъмжат от нецивилизованост. Между това, което са, и това, което трябва да бъдат, се намира централизиращата сила на полицията, която се стреми да възстанови „реда“; срещу нея сме ние, тоест центробежното движение. Ние се радваме всеки път и навсякъде, където възникват страсти и „безредици“. Няма нищо чудно в това, че т. нар. национални празници, които не честват вече нищо, вече систематично се превръщат в сблъсъци със „силите на реда“. Блестящ или запуснат, мегаполисът, който не знаем къде започва и къде свършва, материализира нашето общо ограбване. Упорит в своето нищо, той иска да се промени към нещо по-добро, а ние съзерцаваме това, което ни обгражда: то чака своя час и мегаполисът става изведнъж носталгичен, каквито са полята с руините.

Ние ставаме методични и систематични и нецивилизоваността се превръща в една разпростираща се ефикасна партизанска война, която ни прави неуправляеми и недисциплинирани. Разтърсващо е, че сред множеството признати военни преимущества на партизанската война фигурира и недисциплинираността. В действителност, ние никога не би трябвало да разделяме беса от политиката. Без първия, втората се разпилява в речи; а без втората бесът се изчерпва с крясъци. Думи като „бесни“ или „екзалтирани“ никога не излизат на политическата повърхност без предупредителни изстрели.

Нека запомним следните принципи за метода на саботажа: минимум риск в акцията, минимум време за нея и максимум поражения. За стратегията трябва да помним, че една съборена, но не залята с бензин преграда – едно освободено, но незаселено пространство – се заема от друга, по-силно съпротивляваща се и по-неатакуема преграда.

Не е нужно да повтаряме трите типа работнически саботаж: забавяне на трудовия процес, чупене или повреждане на машините, разкриване на тайните на предприятието. Разширени до размера на социалната машина, тези принципи на саботажа се генерализират – от производството до стокообмена. Техническата инфраструктура на мегаполиса е уязвима: нейните потоци, освен транспорт на лица и стоки, информация и енергия, циркулират посредством мрежи, влакна и канали. Тези мрежи могат да бъдат атакувани. Саботирането на социалната машина и последиците от него, ни задължават днес да овладеем и да открием нови средства за прекъсването на тези мрежи. Например, как да направим неизползваема една линия на свъхбързите влакове или една електрическа мрежа? Как да намерим слабите точки на информационните мрежи, как да заглушим радиовълните и как да предизвикаме „снежинки“ върху малкия екран?

Колкото до сериозните препятствия, няма да бъде вярно, ако твърдим, че разрушаването им е невъзможно. Вън от всеки сляп волунтаризъм, присвояването на Прометеевия огън е едно от решенията. През 356 г. преди Христа, Херострат изгорил храма на Артемида – едно от седемте чудеса на света. В нашето време на завършен упадък храмовете поразяват единствено с тъжната истина, че вече са срутени в душите.

Ако унищожим това небитие, едва ли мнозина ще тъгуват. Нека да действаме и да намерим една нова младост. Тогава всичко ще приеме смисъл, всичко ще се подреди неусетно – време, пространство, приятелство. От всяко дърво могат да се направят стрели и да намерим цели за употребата им. Ние самите сме стрели. В мизерното време, в което живеем, „да бастисаме всичко“ ще послужи – и не без основание – като последната колективна съблазън.

Да избягваме видимостта. Да превърнем анонимността в нападателна позиция

На една манифестация една синдикалистка смъкна маската на един, който току що беше разбил една витрина, с думите: „Поеми отговорността за това, което правиш, вместо да се криеш!“ Да бъдеш видим обаче означава да бъдеш разкрит, тоест преди всичко уязвим и обезвреден. Когато левичарите от всички страни не престават да търсят „по-голяма видимост“ за своята кауза – било за бездомните, било за жените или нямащите редовни документи – с надеждата, че грижите за тяхното съществувание ще бъдат поети от държавата, те правеха точно противното на онова, което трябваше да сторят. Не да се „излезе на светло“, а да превърнем анонимността, в която сме се потопили, в наше предимство чрез конспирацията. Посредством нощната акция с маска да заемем една неатакуема позиция за атака. Без лидери, без искания и предварително организиране, а с пароли, жестове и съучастници. Пожарите от ноември 2005 г. ни предлагат модела. Да бъдеш никой в социално отношение не е унизително състояние, трагична липса на признание – признание от кого? – а точно обратното – това е условие за максимална свобода на действие. Да подписваш своите „злодеяния“ единствено с измислени съкращения – още се помни неуловимата BAFT („античенгеджийската бригада на панелките“ – име, използвано при акциите срещу полицията в бедните жилищни комплекси през 80-те години на ХХ век – бел. ред.) – това е един от начините да съхраниш тази си свобода. •

(следва)

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *